- 10 Sep 2020
- 46
- 1
„Късата позиция” е тактика, добре позната сред финансовите играчи. Тя означава залагане срещу даден актив с пари на кредит в очакване на печалба, когато неговата стойност падне. Спекулантите могат да „подкъсят” правителството, като заемат дълга му на настоящата цена с надежда да го продадат по-късно на по-ниска цена и да приберат разликата в джоба си. Например на 1 януари 2010 аз си мисля, че играта за гърците скоро ще приключи. Заемам гръцки правителствени книжа на номинална стойност 10 млн. евро, които по това време се търгуват за 0,91 евро, от „Голдман Сакс” за шест месеца. Срещу това трябва да изплатя на „Голдман Сакс” лихвата, която банката би могла да получи от дълговите книжа – около 5% годишно на тази цена, което е 2,5%, или 250 хил. евро – за шестмесечния период.
<p>Без забавяне продавам тези книжа на пазара за 0,91 евро, срещу което получавам 9,1 млн. евро (0,91 евро х 10 млн. евро по номинал). За късмет моите „мечи” (при спад на стойността на книжата – б.пр.) прогнози дават плодове през май, когато пълният размер на фискалните проблеми на страната става ясен. На 30 юни, когато трябва да върна 10 млн. евро гръцки дългови книжа по номинал на „Голдман Сакс”, тези книжа вече се продават на цена около 0,72 евро. Затова отивам на пазара, купувам дълг за 10 млн. евро по номинал, или за 7,2 млн. Евро, и връщам дълговите книжа на „Голдман Сакс”, както сме се уговорили.</p>
<p>Моята печалба от точната ми прогноза за „мечи” пазар следователно е 1,65 млн. евро – 9,1 млн. евро получени от продажбата на книжата, когато съм ги заел на 1 януари, минус 7,2 млн. евро, които трябваше да платя за изкупуването им обратно на 30 юни, минус 250 хил. евро печалба, която трябваше да изплатя на „Голдман Сакс” за това, че ми е заела книжата за шест месеца. И готово – имаме успешна търговия на „къса позиция”.</p>
<p>Разбира се, самостоятелен играч на къси позиции не може да „направи” цената на активи (освен ако не е Джорж Сорос, чийто феноменален залог срещу британския паунд през 1992 го направи милиардер и извади Великобритания от Европейския валутен механизъм). Но ако един куп спекуланти решат (правилно или погрешно), че правителствените дългови книжа са надценени, те могат да смъкнат цената им надолу, като по този начин увеличат доходността по тях (лихвата, която правителството трябва да изплати).</p>
<p>Ако атаката продължи, спекулантите могат да принудят правителството да просрочи задълженията си, освен ако не намери начин да обслужва задълженията си на по-ниска цена. Спасителните фондове, създадени през последната година от Международния валутен фонд и Европейската централна банка, за да помогнат на Гърция и на другите правителства, изпаднали в затруднение, като това на Ирландия и Португалия, да направят точно това, но при условие да проведат реформи за строги ограничения на разходите в опит да намалят своите дефицити за кратък период от време.</p>
<p>„Съкращаване на дефицита” означава, простичко казано, съкращаване на много работни места и в публичния, и в частния сектор, чието съществуване зависи от дефицита. Икономическата и човешката цена, която трябва да бъде платена от съкращаването на дефицита в една слаба икономика, е ужасяващо висока, но поставените цели трябва да бъдат постигнати, въпреки че съкращаването на разходите ще подкопае правителствените приходи, понеже ще има спад в търсенето.</p>
<p> Каква трябва да бъде ролята на изборните политици в условията на спекулативна атака в този случай? Дали просто да не се примирят с пазарните сили и да наложат болезнени реформи върху своите граждани? Това би било основателното заключение, ако финансовите пазари винаги или обикновено са единственият регулатор на цените.</p>
<p>Но те не правят такива неща. Финансовият колапс от 2007–2009 беше в резултат на масивното обезценяване на активи, провокирано от частните банки и рейтинговите агенции. Защо в такъв случай трябва да сме сигурни, че пазарите дават точната оценка на риска на гръцкия, ирландския или португалския дълг?</p>
<p>Истината е, че тези цени са „сътворени” от стадното поведение. Джон Мейнард Кейнс е отбелязал причината преди много години: „крайната неубедителност на базовото познание, върху което градим своите оценки за бъдещите печалби, но които сме свикнали да правим”. Когато не знаеш какво да правиш, правиш това, което прави този до теб.</p>
<p>Това не означава, че някои правителства не отиват отвъд своите правомощия и залагат дълга си, като държат после финансовите пазари отговорни. Но в крайна сметка не пазарите, а избирателите са тези, които плащат сметката за правителствената безотговорност. Когато тези две отговорности, пред избирателите и пред пазарите, се разминават, трябва на всяка цена превес да вземе отговорността пред избирателите, ако искаме демокрацията да оцелее.</p>
<p>Съществуващото напрежение между демокрацията и финансите е в основата на сегашното нарастващо недоволство в Европа. Гражданското недоволство срещу бюджетните съкращения оставя впечатлението, че спекулантите и банкерите са свалили политическите лидери в Ирландия и Португалия и сега се опитват да сторят същото, като принуждават министър-председателят на Испания да се оттегли.</p>
<p>Разбира се, има и други „виновници”: мюсюлманските имигранти, етническите малцинства, бонусите за банкерите, Европейската комисия, Европейската централна банка. Националистическите партии печелят все повече привърженици. Във Финландия антиевропейската партия „Истински финландци” изскочи отникъде до върховете на властта.</p>
<p>Досега никой не е успял да разклати основите на демокрацията, но когато достатъчен брой хора започнат да спорят разгорещено върху едни и същи неща, поне един от тях ще забърка отровна политическа каша. Национализмът е класически случай за разклащане основите на демокрацията.</p>
<p>За политиците е важно не да избягват взимането на трудни решения, а да ги прокарват с воля и непоколебимост. Когато избраното правителство е под натиска на дълговите пазари, е важно цялата политическа класа да остане единна.</p>
<p>Разбираемо е желанието на опозиционните политици да използват затрудненията на правителството, за да спечелят следващите избори. Но фискалната криза е като призив за самовъздържане. Опозиционните партии трябва да се въздържат от това да залагат своите правителства на политически „къси позиции” във време, когато пазарите го правят финансово.</p>
<p>Всъщност е дошло времето за надпартийно споразумение върху план за действие, който да представя ограниченията пред политическата целесъобразност. Лошото е, че политическото разединение на фона на финансовия натиск винаги завършва с огромни щети за демокрацията и икономиката и с победа за спонтанния патриотизъм.</p>
<p><em>*Робърт Скиделски е член на Камарата на лордовете във Великобритания и почетен професор по политическа икономия на Университета в Уоруик.</em></p>
<p><em>Текстът е публикуван в сайта на „Project Syndicate”.</em></p>
<p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>
