- 10 Sep 2020
- 53
- 4
Двайсет и първи век ще бъде свидетел на завръщането на Азия в нещо, което може да бъде определяно като историческо уравновесяване между дял от световното население и принос към световната икономика. През 1800 г. в Азия живее повече от половината от световното население и се произвежда повече от половината световна продукция. През 1900 г. делът й в световната икономика спада до само 20% – не защото се е случил някакъв катаклизъм в Азия, а понеже Индустриалната революция променя из основи Европа и Северна Америка, правейки ги работилниците на света. Възстановяването на Азия започна в Япония, после се придвижи към Южна Корея и Югоизточна Азия, начевайки със Сингапур и Малайзия.
<p>Сега възстановяването е съсредоточено в Китай и повлича след себе си Индия, измъквайки по този начин стотици милиони хора, населяващи двете страни, от бедността.</p>
<p>Тази промяна обаче буди сериозно безпокойство за променящия се баланс на силите между страните. През 2010 Китай изпревари Япония, ставайки втората най-голяма икономика в света. Според инвестиционната банка „Голдмън Сакс” общият обем на китайската икономика ще надхвърли този на Съединените щати през 2027.</p>
<p>Но дори и БВП на Китай да се изравни с този на Съединените щати през 2020, двете икономики няма да как да станат структурно еднакви. Китай все още е преобладаващо селска страна. Дори и да допуснем, че БВП на Китай ще нараства с 6%, докато този на Съединените щати само с 2% до и след 2030, Китай пак няма да може да се изравни със САЩ по доход на глава от населението – най-добрият показател за икономически успех – поне до средата на века.</p>
<p>Всъщност представите за линеарен ръст на икономиката могат да бъдат подвеждащи. Развиващите се страни печелят от износа на технологични продукти в началните етапи от бурния си растеж, но този растеж се забавя, когато се достигне по-високо ниво на развитие. Днес Китайската икономика среща доста трудности при поддържането на високи нива на растежа заради неефективността на държавните предприятия, растящото неравенство, огромната вътрешна миграция, тромавата социална система, корупцията и неработещите институции, като всички тези фактори могат да предизвикат политическа дестабилизация.</p>
<p>Северните и източните части на Китай изпреварват в развитието си Юга и Запада. Почти единствена сред развиващите се страни, Китай застарява изключително бързо. До 2030 в Китай ще има повече възрастни, отколкото деца. Някои китайски демографи изразяват тревогата си, че страната ще застарее, преди да забогатее.</p>
<p>През последното десетилетие Китай се придвижи от девето до първо място като най-голям световен износител, измествайки Германия от върха. Но експортно ориентираният модел на развитие на Китай ще трябва да се приспособи към глобалните търговски и финансови неравновесия, ставащи все по-нестабилни. Всъщност дванадесетият китайски петгодишен план е фокусиран върху намаляването на зависимостта от износа и поощряването на вътрешното потребление. Ще проработи ли обаче той?</p>
<p>Авторитарната политическа система на Китай отдавна показва впечатляващи възможности за постигане на специфични цели, като например успешното провеждане на Олимпийски игри, проектирайки и построявайки високоскоростна железница или дори стимулирайки икономическото възстановяване от глобалната финансова криза. Дали обаче Китай може да поддържа този капацитет за един по-дълъг период от време, е загадка не само за външните наблюдатели, но и за самите китайски лидери.</p>
<p>За разлика от Индия, която след извоюване на независимостта си прие демократична конституция, Китай все още не намира пътя за канализиране на поривите за политическо участие (дори и да не е демократично) вследствие от нарастването на дохода на глава от населението. Комунистическата идеология е мъртва, затова легитимността на управляващата партия зависи от икономическия растеж и етническия национализъм на преобладаващото в Китай население. Дали Китай ще успее да намери формулата за управление на бързо нарастващата градска средна класа, на регионалните неравенства и на зараждащите се недоволства сред етническите малцинства, ни предстои да видим. На пръв поглед никой, дори и китайците, не знае как икономическият растеж ще повлияе на политическото бъдеще на страната.</p>
<p>Някои аналитици прогнозират, че Китай си е поставила за цел да заеме позициите на Америка като доминираща сила в света. Дори и тези китайски стремежи да се окажат верни (въпреки че и китайците не могат да предвидят какво ще се случи в бъдеще), е доста съмнително дали Китай ще успее да развие такъв военен потенциал, който да направи подобно нещо възможно. Вярно е, че военните разходи на Китай, повече от 12% от БВП за тази година, нарастват по-бързо от нейната икономика. Но китайските лидери ще трябва да се преборят с реакциите на останалите страни, без да броим ограниченията, свързани със зависимостта от външните пазари и ресурси, необходими за постигане на икономически растеж.</p>
<p>Китайските военни провокации могат да мотивират създаването на коалиции за баланс на силите сред нейните съседи, които да отслабят въздействието на китайската твърда и мека сила. През 2010 например, когато страната стана доста по-нападателна в политиката си спрямо своите съседи, нейните отношения с Индия, Япония и Южна Корея пострадаха значително. В резултат на това стана доста трудно Китай да измести Съединените щати от плановете и стратегиите, свързани със сигурността на азиатския континент.</p>
<p>Размерът на Китай и високите нива на икономически растеж почти сигурно ще бъдат повод за чести сблъсъци със Съединените щати през следващите десетилетия. Това със сигурност ще приближи Китай до САЩ по отношение на властовите възможности, но това не означава непременно, че Китай ще надмине Щатите като най-мощната страна в света.</p>
<p>Независимо че Китай не среща сериозни трудности във вътрешнополитически план, много от настоящите преценки, базирани на растежа на БВП, са твърде едноизмерни: те пренебрегват американското военно превъзходство и предимство в употребата на мека сила и подценяват китайските геополитически недостатъци във вътрешноазиатския баланс на силите. Личната ми оценка е, че е напълно възможно в бъдеще да се реализират сценарии, в които Китай да влезе в ожесточена конкуренция със Съединените щати, но да не успее да ги изпревари като цяло поне до средата на този век.</p>
<p>Но най-важното е, че Съединените щати и Китай трябва да престанат да се плашат един друг със своите възможности и намерения. Очакванията за конфликт могат да станат причина за възникване на такъв. В действителност Китай и САЩ нямат пресичащи се интереси. Двете страни, заедно с всички останали, могат да спечелят много повече от сътрудничеството помежду си.</p>
<p><em>*Джоузеф Най е бивш заместник-министър на отбраната на Съединените щати, професор в Харвард и автор на книгата „Бъдещето на силата”.<br /></em></p>
<p><em>Текстът е публикуван в сайта на „Project Syndicate”.<br /></em></p>
<p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>
