Европейският съд осъди България по две дела за нарушаване правата на човека

10 Sep 2020
10 сеп 20 | 18:45
49
1

Две осъдителни решения по жалби срещу България издаде Европейският съд за правата на човека в края на 2014 г. Резюмета на казусите са публикувани в четвъртия брой на Бюлетина с “Решения на ЕСПЧ по дела срещу България”, който се издава периодично в рамките на проект “Укрепване на националните компенсаторни мерки за обезщетяване при твърдени нарушения на ЕКПЧОС и капацитета за изпълнение на решенията на ЕСПЧ” на Програма BG 14 “Изграждане на капацитет и сътрудничество в съдебната власт”. Програмата се реализира благодарение на Норвежкия финансов механизъм 2009-2014 г.

<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46748_CRK5c6BAtkK5cgFiQ4XBIqPGUW4YJz.jpg" style="height:414px; width:530px" /> Осъденият на доживотен затвор “без право на замяна” Бисер Манолов успява да осъди държавата заради нарушение на чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, който забранява “изтезанията и нечовешкото и унизително отношение” поради автоматичното прилагане на изолация. През 1996 г., след като е признат за виновен в извършването на редица тежки престъпления, на Бисер Манолов е наложено смъртно наказание, което през 1999 г. е заменено с доживотен затвор “без право на замяна”. Към момента той се намира в Затвора в Бобов дол. Оплакванията на жалбоподателя са свързани с изтърпяваното от него наказание доживотен затвор без замяна и по-конкретно условията на задържане и специалния режим на изтърпяване на наказанието, включващ изолация. Жалбоподателят твърди, че условията на задържане са били неадекватни. Той посочва, че храната е била лоша и недостатъчна, дейностите на открито са били ограничени, в килията му е имало плъхове, а през зимата температурата в нея е била под 12 градуса. Манолов твърди, че тези условия, в съвкупност с изолацията и системното използване на белезници при извеждането му от килията, съставляват нарушение на чл. 3 от Конвенцията (забрана на нечовешкото и унизително отношение). Решението на ЕСПЧ по жалбата на Манолов в голямата си част се позовава на друго решение на Съда в Страсбург, а именно делото “Харакчиев и Толумов срещу България” по жалби от 2011 г. и 2012 г. ЕСПЧ посочва, че съгласно утвърдената му практика, исковете за присъждане на обезщетение за претърпени вреди, могат да бъдат счетени за ефективни правни средства за защита в хипотезата на оплаквания относно лоши условия на задържане, ако жалбоподателят вече е освободен или условията вече са съвместими с изискванията на чл. 3 от Конвенцията.  В разглеждания случай, с изключение на отоплението, прозорците на килията и размера на зоната за престой на открито, условията на задържането на жалбоподателя не са значително променени. Освен това, един такъв иск относно произтичащите от самия режим на изтърпяване на наказанието условия, не би имал вероятност за успех с оглед съдебната практика. ЕСПЧ отхвърля възражението на българския правителствен агент за недопустимост на жалбата поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, тъй като жалбоподателят не е предявил иск на основание чл. 1 от ЗОДОВ. Съдът разглежда оплакванията и относно условията и режима, при който жалбоподателят изтърпява наказанието си. ЕСПЧ посочва, че въпреки нормативните различия между “специален”, “усилено строг” и “строг“ режим, последователно прилагани спрямо жалбоподателя, той е останал в постоянно заключена килия, изолиран от другите лишени от свобода и при специални мерки за сигурност през целия период на престоя му в Затвора в Бобов дол. Относно оплакването от системното поставяне на белезници на жалбоподателя при извеждането му от килията, Съдът посочва, че това очевидно също произтича от прилагането на правилата, регламентиращи режима на изтърпяване на наказанието доживотен затвор. Съдът и по други дела е постановявал, че системното поставяне на белезници при извеждане на лишени от свобода лица от килията, в случай че те остават в охранявана среда, е в нарушение на чл. 3 от Конвенцията, освен ако не е основано на конкретни съображения за сигурност. В настоящия случай обаче не се твърди, че жалбоподателят се е държал агресивно, опитвал е да избяга или е имало причина да се смята, че би застрашил другите лишени от свобода или служителите в затвора. Поради изложеното, Съдът приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията. На следващо място, разглеждайки оплакването, свързано с наказанието доживотен затвор без замяна, Съдът отново се позовава на решението по делото “Харакчиев и Толумов срещу България”.  Последното е предшествано от решението на Голяма камара по делото &bdquo;Vinter and Others v. the United Kingdom“ (жалби No 66069/09, 130/10 и 3896/10), в което ЕСПЧ даде ново тълкуване на съвместимостта на ненамалимите доживотни присъди с чл. 3 от Конвенцията. Съдът прие, че макар Конвенцията да не предвижда право на реабилитация, чл. 3 изисква държавите- членки да предоставят някаква надежда, макар отдалечена във времето и илюзорна, на лицата с наложено наказание доживотен затвор без замяна, че ще върнат свободата си. Следвайки принципите, развити в решението по делото &bdquo;Vinter and others“ и в решението по делото &bdquo;Харакчиев и Толумов срещу България“, Съдът посочва, че до началото на 2012 г. в България наказанието доживотен затвор без замяна не би могло да се счита за намалимо. Причините за това са две. Не е ясно дали присъдата е била намалима de jure преди измененията на НК от 2006 г., когато изрично е било предвидено, че правомощието на президента да помилва обхваща и това наказание. На второ място, начинът на упражняване на правомощието на президента преди началото на 2012 г. е бил доста непрозрачен и не са съществували конкретни примери за това, че лицата с наказание доживотен затвор без замяна биха могли да се надяват на тази възможност. Следователно до 2012 г. (когато са въведени правила за работа на Комисията по помилването и решението на КС No 6 от 11 април 2012 г. по к.д. No 3/2012, който очертава обхвата на това правомощие и начина на прилагането му, както и основните принципи) доживотният затвор без право на замяна не би могъл да се счита за намалимо наказание и de facto. Съдът отбелязва, че в разглеждания случай от 1999 г., Манолов изтърпява наказанието си при доста строг режим, без учебни или други групови занимания. Съдът приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията поради невъзможността на жалбоподателя да поиска намаляване на наложеното му наказание доживотен затвор без замяна към момента на влизането в сила на присъдата. По отношение на това оплакване, Съдът счита, че признаването на нарушение представлява достатъчно обезщетение за претърпените от жалбоподателя неимуществени вреди. За установените нарушения на чл. 3 от Конвенцията във връзка с условията и режима, при които жалбоподателят изтърпява наказанието си, Съдът присъжда на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3000 евро. Присъдени са и 500 евро за направените разходи и разноски, които да бъдат платени на процесуалните представители на жалбоподателя. По другия казус, по който България е осъдена от ЕСПЧ, държавата ще трябва да плати 12 000 евро за неимуществени вреди и 4000 евро за разходи и разноски на Българския Хелзинкски комитет. Съдът в Страсбург намира, че по жалбата на Димчо Димов е налице на нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ, който забранява изтезанията и нечовешкото и унизително отношение, но и чл. 8, който се отнася до правото на зачитане на личния и семейния живот. В тази връзка, Съдът се позовава на решението си по делото “Петров срещу България” от 2002 г. Как се стига до осъдителното решение? На 29 април 2008 г., жалбоподателят Димчо Димов посочва, че възнамерява да се самонарани, началникът на Варненския затвор наредил обездвижването му на легло в Медицинския център на затвора. На другия ден Димов подписал декларация, че няма да предприема действия по своето самонараняване. Въпреки това, останал обездвижен до 7 май. Така, в продължение на девет дни, Димов е бил отвързван само по три пъти на ден. Месец и половина по-късно Димов подава жалба в прокуратурата срещу затворническия персонал. Държавното обвинение обаче отказва да образува наказателно производство. Междувременно администрацията на Варненския затвор ограничила на няколко пъти правото на кореспонденция на Димов, включително възпрепятстват и подаването на жалба до ЕСПЧ, както и е извършвала системна проверка на писмата. На първо място Съдът приема, че затворническите власти не могат да бъдат обвинени, че са взели решение Димов да бъде временно обездвижен. Като се има предвид неговото заболяване и това, че и преди е опитвал да се самонарани, в конкретния случай е съществувал непосредствен и сериозен риск да направи същото. Съдът обаче посочва, че на 30 април 2008 г. са били налице съществени и достатъчно сериозни обстоятелства, които да покажат, че взетата мярка е постигнала целта си: жалбоподателят вече е прекарал няколко часа обездвижен на леглото; оплакал се е от болки в дясната ръка, гърба и десния крак и е подписал изявление, че се отказва от намерението да се самонарани. Изглежда, че основната причина да не бъде освободен още в същия ден. е подписването на изявлението след приключването на работното време на затворническата администрация и последвалите шест почивни дни в началото на месец май. Съдът също така посочва, че жалбоподателят е имал няколко хронични заболявания и малко след разглежданите събития е претърпял операция на дясната ръка, което следва да покаже, че тази мярка само е влошила неговото състояние и му е причинила физическа болка. Съдът намира, че продължителното обездвижване на жалбоподателя му е причинило и значително психическо страдание. Разглеждайки твърдението на жалбоподателя, че не е проведено ефективно разследване по случая от прокуратурата, Съдът намира, че извършената предварителна проверка е имала ограничен обхват и не са засегнати основните аспекти от оплакването на жалбоподателя. Поради това е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията и в неговия процесуален аспект. Като се позовава на решение по делото “Петров срещу България”, Съдът намира, че предоставеното на затворническата администрация общо право да контролира кореспонденцията на лишените от свобода, включително писма от техните процесуални представители, не е съпроводено от необходимите гаранции за защита на индивидуалните права срещу произвол, поради което е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията. На последно място са разгледани твърденията на жалбоподателя, че е бил възпрепятстван да подаде жалба до Съда. От документите по делото действително се установява, че затворническите власти са отказали да изпратят до ЕСПЧ писмото на жалбоподателя. Съдът отбелязва, че въпреки гореизложеното, на 6 ноември 2008 г. е получил жалбата на Димчо Димов чрез Българския Хелзинкски комитет – неправителствена организация, на която затворническите власти често изпращали писма от жалбоподателя. Следователно, той не е бил възпрепятстван да подаде жалба. С цел ограничаване на осъдителните решения по жалби срещу България пред ЕСПЧ, през 2014 г. затворническата администрация, Областните дирекции на МВР, граничните и миграционните власти получиха 1000 екземпляра на “Наръчник по Европейската конвенция за правата на човека за неюристи”. Наръчникът за неюристи съдържа лесно достъпна и синтезирана информация относно разпоредбите на Конвенцията за правата на човека и основните свободи, както и примери от практиката на ЕСПЧ за допуснати нарушения, които са довели до осъдителни решения. Издаването на Наръчника също бе осъществено благодарение на подкрепата на Норвежкия финансов механизъм 2009-2014 г. Наръчникът за неюристи и Бюлетинът с решения на ЕСПЧ се издават от Дирекция “Процесуално представителство на България пред ЕСПЧ” на Министерството на правосъдието.

1 Коментара Коментирай

Коментари

Данаил Лазаров

25 Апр 2016 14:33ч.

Мадам бихте ли коментирали сега моята статия, но моля след като преди това внимателно прочетете цялата нова информация около моя случай и най вече за ново откритите факти и доказателства, които директно показват моята невинност и начина по който са били събрани показанията на свидетелите по случая срещу мен и моя съпроцесник и много бих искал да прочета Вашия коментар сега, какъв ще бъде като разберете по какъв измамен и престъпен начин сме били обвинени ние именно още от полицията по ДП. Хаха. Защото Вие хубаво ме обвинихте в това и онова, че уж не съм направил, а трябвало да направя и т.н.. ама хайде сега да видим какво ще кажете за престъпленията и нарушенията на полицията, които са извършили за да могат да на обвинят! Но моля коментирайте за да е честно и двустранно, а не само мен да обвинявате, а сега за престъпленията и нарушенията на полицията да си замълчете. Надявам се, че няма да направите така...! Но пак казвам, моля коментирайте след [b]подробен[b] прочет на информацията, която аз съм написал по моя случай тука.

Отговори

Напиши коментар

Име

Email

Коментар

Откажи