Религията като партийна „добродетел“

Автор: Александър Кертин за "Гласове"

Дискусията по въпроса за въвеждането на учебен предмет „Религия и добродетели“ беше твърде напрегната за социално-педагогически проблем. Според мен, защото под повърхността й се крие фундаментален за нацията проблем, който е политически в широкото схващане за понятието на К. Шмит, което, накратко, гласи: Политическото няма своя предметна област, то е степен на асоцииране и дисоцииране на икономически, културна /религиозна/, етническа и пр. основа.

Ще формулирам нашия национален проблем съпоставително. Полша и Испания, в които  се изучава премета “Религия“ са отдавна хомогенизирани нации, държавно-правно конституирани върху стабилни религиозно-културни идентичности, изпитани в техните исторически „мисии“. Ако използваме понятията „стабилност“ и „нестабилност“ на културно-националната идентичност като идеални типове, тези две нации са най-близо до полюса на стабилността, докато ние, българите, сме най-близо до противоположния полюс. Няма европейска нация с толкова фрагментирана, вътрешно-конфликтна национална идентичност. За това състояние заслуга имат /излагам ги в хронологичен ред/ „тракийците“ ганчоценовисти, „деславянизаторите“, последователи на Тодор Панов, „хунорите“ на Д. Съсълов, ирано-арийците на П. Добрев и още някои други – чак до онази малобройна група национални инженери, за които българин не значи етнос, а Светлинна енергия, която идва от съзвездието Козирог.  

През последните десетилетия в тази насока работеха изключително много хора, между тях - и известни авторитети в културното поле. Ще дам един пример за такъв. Писателят, литературен критик и преводач Владимир Свинтила, формиран от „буржоазната“ култура, макар че самият той е от комунистическо семейство (баща му бил ръководител на службата за сигурност на нелегалната Комунистическа партия), публикува след 1989 г. няколко „народопсихологически“ есета. В „Етюди по народопсихология на българина“ той развива известната теза на Т. Панов от 1914 г., която може да бъде представена със следните две изречения от неговата „Психология на българския народ“:
„Такова мнение, че българите са славянски народ, според нашето дълбоко убеждение (подч. от мен – А. К.), няма никаква научна обосновка и напълно справедливо може да бъде наречено – „славянска басня“ (…). Българите са били по-културният народ от славяните, как така по-малко културният поглъща по-интелигентния?…“.
Ето как разгръща тази теза Владимир Свинтила в своята посткомунистическа генеалогия, която възхожда към тракизма на Ганчо Ценов:

„Когато идват славяните, те извършват една редукция на цялата култура, връщат я към нейното начало… Това не е общество на материални натрупвания, което може да си постави странична от ежедневието историческа цел. И ако славяните разрушават античната култура, те я разрушават така – те не консумират нейния продукт… Като идват славяните, те не създават една нова нация, една нова смесица. Защото няма по-големи ксенофоби от славяните и то на религиозна основа и на основата на особената система на славянската жупа“.

А в едно есе, четено пред тесен кръг от „негови съмишленици“, Свинтила противопоставя на славянската непълноценност „палеобалканските“ достойнства на „българите“ така:

„Недейте забравя, че етногенезата на българите не е завършена до ХI в., това според Д. Ангелов, а според мене до ХVI в. Тук имаме един кипеж, едно ставане, готите дават своето духовно наследство, прабългарите дават своето, също и траките – това е най-чувствителният народ, най-интересният, траките създават понятието за абсурд и митовете за абсурда, Сизиф, цар Мидас, Прокруст, всички тези митове за невъзможността са тракийски. От друга страна, Чаталарският надпис издава един много дълбок мироглед (подч. от мен – А. К.), това е философия на нивото на един Монтен…“.

Инициираната в този дух пълзяща „пъстроцветна революция“ в историческата памет навлезе и в полето на академичната историография. Постепенно се наложиха историците, които с лингвистични еквилибристики от XIX в. „доказаха“ индо-иранския /арийски/ произход на „древните българи“. Покойният голям наш медиевист проф. Георги Бакалов дълго се съпротивляваше на тази „революция“ в историческата памет, накрая, с неохота я прие и той. От десетилетия фондации с неизвестно за мен финансиране налагат „рода Дуло“ като „бащин“ за българската нация. А защо рода Дуло, а не династията на Крум и Омуртаг, Борис-Михаил и Симеон, чиято история е символична за историческия път на средновековна България ? Донякъде по инерция, но и защото с него се постулира езическо и неславянско „етническото ядро“ на нацията. Оттук нататък с него може да се маскира като „национален интерес“ слугуването на западните геополитически интереси в региона на Средиземно море, Черно море и Близкия Изток.

На последно място, но не и по значение, имайки предвид авторитета на науката, следва да посочим и приноса на генетиката в културно-идентичностното „прочистване“ на българската нация. Преди няколко години БАН беше провела изследване, с което „установи“, че у нас, днешните българи, славянската „кръв“ е съвсем малко, колкото да не е без хич, тюркска изобщо няма, а най-големият процент гени /около 30%/ били тракийски.

През 2020 г в. „168 часа“ ни информира за ново – този път и „европейско“ изследване, проведено от българи и италианци /!/под ръководството на акад. Ангел Гълъбов. В първата част на текста се казва, че славянските гени били „пренебрежимо малко, някъде около 5%.“ . Пет-шест изречения по нататък журналистът дава още по-прясна информация, с която опровергава това свое твърдение: „Нашите данни показаха, че древните българи или прабългарите, са западни евразийци, т.е. имат характеристиките на европеиден народ – коментира акад. Ангел Гълъбов пред 168 часа. – За славяните не успяхме да намерим никакви исторически следи, въпреки че те също са част от нашия народ. Тяхно древно ДНК по нашите земи не е налично, тъй като те са изгаряли труповете си“.

В друго интервю акад. Ангел Гълъбов казва, че подценяването на прабългарите в нашата история било „груба грешка и най-важното е, че те нямат никакъв тюркски произход. Тюркски добавчици има в българите в Поволжието, че и в руснаците. То се вижда – има славяни с дръпнати очи. Дори Брежнев беше с дръпнати очи и много други от техните ръководители. В България няма такова нещо, макар да е имало малка атака на монголи. Важното е, че тук се е оформила една българска нация, която след Освобождението е била стабилизирана.“ 

Не знам какво да кажа за академичната наука, която борави с понятия като „дръпнати очи“, но колко и как е стабилизирана българската нация, се вижда от горните бегли щрихи, към които ще добавя и ефекта върху социолномрежовите „пишман-историци“, според израза на един от тях. /Цитирам ги по моята книга „Епикриза на rusofobiata.bg”/:      
„Славянин е езиково определение, не е етническо – твърди един „правилен“  българин с псевдоним ArianBulgar – И всички „славянски“ езици водят началото си от прабългарския. /В общи линии тезата на Пл. Цветков – А.К./ ДНК на повечето славянски народи показват различен произход. Какво братство ви гони, скапани панславянски твари. Българите сме чист и древен арийски народ!“ 

Друг „идеолог“ добавя с антисемитски акцент: „Ние сме потомци на древните арии. Всички глупости, които пишат в учебниците за тюркския произход на прабългарите да се премахнат! Това са лъжи, насаждани от комунистите! Целта е да не си знаем арийския произход и да не се вдигаме срещу юдео-комунистическата окупация, държаща България 63 години!“ 
Още един „ариец“, който се подвизава с псевдонима Кан Ювиги: „Този въпрос (за тюрките) е въведен от руските пропагандатори и техните лакеи и пишман историци в България… За руснаците всички извън славяните са татаро-монголи и техните теории са за тяхно ползване, затова град Акраим е обявен за военна зона и само те копаят там и като изкопаят наши артефакти бързо ги заравят, сега има в руски сайтове теория, че града е на славяни-арии и те искат да са „Арии“, горките…“
Тези историографски „очерци“ понякога завършват с обобщения като това, което идеологът с псевдоним BgHitler формулира, коментирайки историка, лансирал индо-иранската /„памиро-хиндукушката“/ етногенетична „теория“ на  П. Добрев: „Това е истинското минало и родословие на Българския народ, нищо че все още е достояние на ограничен кръг будни българи. Всичко друго е плява, написана от и за начетени маймуни, както обичаше да казва един велик човек.“ 
„Великият човек“ – който е чел „Моята борба“ веднага се досеща - е Хитлер. А „начетените маймуни“ е израза, с който Хитлер характеризира своите бивши учители. 

Поставям силен акцент върху деславянизацията на „българското племе“, защото тя е определящата причина за липсата на „фундаментален ценностен консенсус“ /Дж. Сартори/, без който едно национално общество /по дефиниция/ е неспособно да се самоуправлява и да упражнява дори минимален контрол върху държавната власт. В последно време софийският общински съвет, в който мнозинството имат „европейците“ си присвои правото да решава съдбата на паметници с национално значение, за което няма  правомощия – само защото те се намирали на територията на София. За тези профани нацията е територия и население,  което те са упълномощени да „реформират“. С това самочувствие вече огласиха и намерението да одържавяват българската православна църква. Такъв е смисълът на предложението да бъде сменено името на катедралния храм „Св. Александър Невски“: това предложение може да се реализира само чрез пряката намеса на държавните органи, включително полиция. „Родът Дуло“ търси реванш!  

И сега – към сферата на образованието. През последните десетилетия „демократизаторите“ на образователната система последователно внедряваха в училищните програми по история и цивилизация „скрита програма“ за пренаписване на исторически формираната  културно-национална идентичност. Такава е генералната директива на ЕС и ще я представя с кратък цитат от Фр. Фукуяма: „Основателите на Европейския съюз – пише той – съзнателно се стремят да отслабят националните идентичности на равнището на страните членки в полза на едно „постнационално“ европейско съзнание – противоотрова за агресивните етнонационализми от първата половина на ХХ в. Надеждата им е, че икономическата взаимна зависимост ще направи войната по-малко вероятна, а след нея ще дойде и политическото сътрудничество…“ 
Фр. Фукуяма – „Идентичност“, С., 2019

Оставяме настрани колко агресивни са „етнонационализмите“ в сравнение с европейския расистки национализъм и с днешната му „либерална“ метаморфоза. Това, което ни интересува тук, е, че по силата на генералната европейска директива се стигна дотам понятието „национална идентичност“ да бъде изхвърлено от компонента „Нови понятия“ в програмите по история и цивилизация. Още програмата от 1999 г. внушаваше, че историческата ни национална идентичност е непълноценна, ако не е „зацепена“ за „европейската“ в горния смисъл. Ето я тази формулировка, вписана в преамбюла /общите цели/ на програмата по българска история за 9 кл./Нова обща история, епохата на нацията и националните държави./: „3. Да формира у учениците съзнание за историческата традиция в контактите между българското общество с модерния европейски свят през Новото време, които допринасят за развитието на българската национална идентичност днес като пълноценна европейска идентичност“.

По този „наклон“ се плъзгат програмните цели и конкретното учебно съдържание. Днес понятието „национална идентичност“ в програмата за 10 кл. /българска история/ е заменено със словосъчетанието „национална гордост“, изтъркано от употреба в публицистични и пропагандистки текстове, в най-различни варианти /напр. „гордата българска столица Плиска“/. Така българските ученици ще трябва да възприемат омразата към „врага“ като  гордост, а християнската Византийска /правилното е „Източна Римска“/империя, в чието религиозно-културно пространство се настаняват „гордите българи“ – за зловещ враг. 
По-късно, чрез учебното съдържание за модерната епоха, по аналогия с Византия, „гордите“ българчета ще трябва да мислят като зловещ враг и Руската империя, която съхранява и накрая възстановява  суверенитета  на православно-славянската цивилизация тук, където са поставени нейните основи. Това днешните корифеи на русофобския хор го наричат „чуждо влияние“!

За последните  редактори на програмите по история и цивилизация не съществуват авторитетните историци и теоретици на нацията и национализма като Антъни Смит и Ерик Хобсбом. А Бенедикт Андерсън го четат както дяволът – евангелието. Буквализират заглавието и заключават дедуктивно: българите са си въобразили, че са славяни под влияние на Екатерина Велика и „Кремълската пропаганда“. Някакви си Антъни Смит и Цветан Тодоров били казали, че нацията трябва да се мисли като култура, а не като природа. Но тук, в „европейска България“, ще ви кажем как да мислите нацията ние, бенефициентите на „Отворено общество“. В тази връзка, министър Красимир Вълчев би трябвало да предложи създаването на Национален съвет по образование. Такъв съвет би трябвало да разработва нормативните насоки за българското училищно образование, а не само агенти на  брюкселското предначертание за нас.

Първият извод, който ще направим тук е: предложението да се изучава предмет „Религия и добродетели“ /или „Религия, християнство, православие“/ е камуфлаж. Първо, ако „етническото ядро“ на нацията е рода Дуло и според хаплогрупа G съвременните българи имат малко общо със славянството, пак може да сме „православни“ и „добродетелни“ , нали така?

Изучаването на „Вероучение“ не попречи на цар Борис III и Богдан Филов да направят православна България съюзник на най-мракобесната – европейска! - идеология в историята на човечеството. Ако днес сме „траки“ или „арийци“ – пак може да сме „православни“ – така, както „православни“ са мнозинството киевски „интегрални националисти“, които хвърлиха в гроба  стотици хиляди свои сънародници като „инвестиция“ на Линдзи Греъм и останалите робовладелски потомци.
И второ. Ако реалният  ефект от въвеждането на „Религия и добродетели“ би бил стабилизиране на  историческата православно-славянска идентичност, щяха ли да го предлагат „гражданите за европейско развитие на България“? Нали виждаме как те и другите „градски“ и „цариградски“ десници мижитурски се престарават в своята антируска политика и риторика. 

Лично аз нямам никакво съмнение, че предложението за въвеждане на предмет „Религия и добродетели“ е  направено от  „гражданите“ само като измиване на ръцете. Това е специалитетът на българския Пилат - Бойко Борисов. Утре той ще каже: „Аз въведох в българското училище предмета „Религия и добродетели“, но „мат’рияла“ е такъв, не възприема.“ 

От името на „мат’риала“ сега ще  направя друго предложение във връзка с „добродетелите“. Предлагам в горния курс да се изучава предмет „Религия и нация“. Връзката „религия-нация“ тук, на Балканите, е разбираема единствено чрез понятието „колективна културна идентичност“, което Антъни Смит дефинира така: “Колективната културна идентичност означава не еднаквост на елементите при различните поколения, а наличието в следващите едно след друго поколения на усещане за приемственост на дадена културна цялост на населението, на споделени спомени за по-ранни събития и исторически периоди на тази цялост и на понятия за обща съдба и обща култура, поддържани от всяко поколение“. А нацията, казано максимално обобщено, е обвързване на историческата културна идентичност с модерните принципи на политическо организиране.

Надолу следват в конспективна форма нормативните насоки и основните цели на учебното съдържание, съобразени с посочените проблеми на нацията, на идейно равнище, разбира се:

1. Християнската картина на света. Шестодневите, първият на Св. Василий Велики и българският – на Йоан Екзарх. Целта е най-после българските ученици да разберат, че премествания в продължение на десетилетия от учебник в учебник фрагмент от „Шестоднева“ на Йоан Екзарх няма за цел да похвали украсата на владетелския дворец и „дрес-кода“ на царя, а има съвсем друг смисъл – да възхвалява  човека като „венец“ на Божията творческа сила. Ето докъде трябва да се цитира този фрагмент: „ „Като виждам небето, украсено със звезди, слънце, месец, земята – с треви, дървета, морето, изпълнено с всякакви риби и като дойда до човека, умът ми се губи, чудя се и не мога да разбера, в колко малко тяло се вмества толкова висока мисъл, която обхожда цялата земя и по-високо от небето възлиза.“ /подч. от мен – А.К./. 

2. Християнската антропология. Християнската етика, центрирана в Богочовека. Василий Велики – „Какъв трябва да бъде човекът“,  разглеждан в своя контекст, като реакция на езическата вакханалия на късната римска епоха, а не като „вечно“ предписание за социално поведение. 

3. Език и култура. Св. Климент – „Житие на Св. Кирил“. Аргументите с които Св. Кирил защитава използването на „племенните“ езици, позовавайки се на ап. Павел: „И така, езиците са знаци не за верните, а за неверните, пророчествата пък не са  за невярващите, а за вярващите“. Казано с езика на семиотиката, етническите езици са само „план на изразяване“, а  „плана на съдържание“ е пророчеството, което ще рече, че старобългарския език е също така и църковнославянски -  вече не „племенен“, а културен език, вместилището на ценности, едновременно универсални и национални. 

4. Християнската  правна система като сфера на културата. Законодателството на Юстиниан. Интегриране на християнския закон в класическото римско право: каноните, издадени от четирите вселенски събора – в Никея, Константинопол, Ефес и Халкидон, – придобиват силата на закон.

Г. Бакалов: „Водейки се от тълкуванията на известния през II в. юрист Улпиан, Юстиниановото законодателство застъпва идеята, че „всеки човек се ражда свободен“ и че „робството е неестествено състояние на човешката природа“. Не е трудно в тази важна постановка да прозрем две обстоятелства: първо, благотворното и хуманно въздействие на християнския морал, третиращ хората като „равни пред Бога“; и второ, бавното разложение на класическите робовладелски отношения“. 
Очакваме учениците да разберат, че оттук произхожда идеята за модерната „свобода“ като права и „равенството на гражданите“.

4.    Българският „Закон са съдене на хората“ в перспективата на модерните европейски политико-правни идеи. Връзка с „Великата харта на свободите“ и „Хабеас корпус“. В тази перспектива на образователно интерпретиране подлежат следните членове на Закона за съдене на хората:
Чл. 2. Във всяка разпра, обвинение и набеждаване,  князът и съдията трябва да не съдят без доста свидетели, но да казват: „Ако не представите свидетели, както повелява божият закон, чакайте да получите същото наказание, което за противния си искате. Така повелява божият закон и който не го пази, да бъде проклет.“ 

Чл. 16. Никой не бива насилствено /да изкарва/ из черква тогова, който е в нея прибягнал. Но прибягналият открива работата на свещеника и вината, извършена от него, когото свещеникът  приема като беглец, догде се издири по закона и се изпита неговото обвинение.

Общият дух на „Закона за съдене на хората“ има връзка и с „естествените права“ и „обществения договор“ в политическата теория на Джон Лок:   
       Джон Лок – „Два трактата за управлението“, II, гл. 2: 

„В естественото състояние има закон на природата, който управлява и който е задължителен за всеки; и разумът, който е този закон, учи всички хора, които пожелаят да се съобразят с него, че понеже всички са равни и независими, никой не трябва да накърнява живота, здравето, свободата или имуществото на друг човек. Тъй като всички хора са били създадени от един всемогъщ и безкрайно мъдър Творец и като слуги на един суверенен Господар, са изпратени в света по негова заповед и за негова угода, те са собственост на онзи, който ги е създал и са създадени, за да живеят толкова дълго, колкото пожелае Той, а не някой друг.“

Джон Лок – „Два трактата за управлението“, II, гл. 8
„Когато някакъв брой хора са създали чрез съгласието на всеки от тях общност, те са направили тази общност едно тяло, с власт да действа като едно тяло, което се осъществява единствено чрез волята и решението на мнозинството.“
В т.4 очакваме учениците да разберат откъде идва „върховенството на правото“ и как формално се утвърждава.  

5. „История славянобългарска“ – културната доктрина на българския национализъм. И т.н.Този текст беше написан преди публикуването на концепцията на министерството. Няма какво да поправям, само ще добавя една бележка: в концепцията  „националната гордост“ е заменена с „национално самочувствие“ - няма как в програма за преподаване на религия да фигурира „добродетелта“, която заема челно място в списъка на греховете. Иначе европейското „предопределение“ си остава същото.

Както в миналото, така и днес, самообявилите се за „елити“ правят все едно и също. Без значение леви ли са или десни, „комунисти“ или „демократи“, как се дегизират идеологически и на какви „партньори“ слугуват: политическият им манталитет е еднакъв. Той се проявява най-ясно в това, че не питат своя многотърпелив народ за нищо. Но от друга страна, понеже са неведоми пътищата Господни, на практика е ставало обратното на това, което са му „предопределяли“, примерно,  проф. Богдан Филов и интелектуалците-германофили. Има голяма вероятност и сега да се случи обратното на това, което ни „предопределят“ проф. Калин Янакиев и интелектуалците-русофоби, на които им се иска всички да повярват, че в Русия вадят мозъци на журналистки, за да ги сервират на Путин, но не им се получава пак по същата причина – вярванията идват по неведомите пътища Господни, а не по официозните телевизионни канали.

Може да е излишно, но нека го кажа изрично: трябва много да внимаваме, когато партиите, изпълнителки на брюкселското „предопределение“ се опитват да направят религията своя партийна „добродетел“.