Авторитет и „авторитаризъм“

Автор: Шон Райли, The American Conservative

Най-належащата нужда на сегашния момент е възстановяването на източниците на същинския авторитет.

Все по-често, както в Съединените щати, така и в Западния свят, политическите опоненти се отхвърлят генерално като „авторитарни“. Отляво възникна цяла иднустрия, посветена на „разобличаването“ на нарастващите авторитарни движения отдясно, след изборния успех на Доналд Тръмп, на бразилския президент Жаир Болсонаро, на италианския министър-председател Джорджия Мелони, на индийския министър-председател Нарендра Моди, на кампанията за Брекзит и на унгарския министър-председател Виктор Орбан.

Отдясно също все по-редовно се забелязват притеснения от нарастващ ляв авторитаризъм , отхвърлящ драконовите Ковид рестрикции, ограничаването на словото и общуването, наложени от политическата коректност, предполагаемите (или действителни) опити да се забрани всичко – от газови печки до двигатели с вътрешно горене – и, което е още по-зловещо, прехвърлянето на реториката от „войната срещу тероризма“ върху вътрешните политически опоненти.

Идеята, че авторитаризмът, от лява или дясна разновидност, представлява сериозна заплаха за американския живот, има значителен дял сред всички политически коментатори. Документираното увеличаване на употребата на думите „авторитарен“ и „авторитаризъм“ през последните няколко години подсказва тяхната нарастваща привлекателност.

Със сигурност някои от тези тенденции са наистина тревожи и заслужават внимание. Но фактът, че за мнозина от говорещата класа „авторитарен“ е рефлективно подбран дескриптор за тези тенденции, сам по себе си е част от проблема. Умишлено или не, в основата на този рефлекс стои предположението, че всяка претенция за власт или нейното упражняване е в най-добрия случай по презумпция подозрителна, ако не и де факто нелегитимна. На едно още по-дълбоко ниво това предполага, че всичко, което претендира за автентична авторитетност – истина, традиция, култура – е в най-добрия случай подозрително, а в най-лошия е опасно.

Импулсът за детрониране на авторитета в полза на „разума“ води началото си така нареченото Просвещение от седемнайсети и осемнайсети век, но думата „авторитарен“ е популяризирана в средата на двайсети век от книгата от 1950 г. „Авторитарната личност“. Написана от група учени, под ръководството на Теодор Адорно – една от водещите фигури на Франкфуртската школа – книгата се опитва да покаже, използвайки методите на социологията и психологията, че определени личностни типове са по-податливи на авторитаризъм и са по-склонни да подкрепят авторитарни лидери. Личностните типове са категоризирани по така наречената „F-скала“ (претендираща, че показва фашистки тенденции) и са дефинирани по такъв начин, че конвенционално консервативните нагласи се смятат за протофашистки и следователно потенциално опасни.

Очевидната цел на този и други проекти на Франкфуртската школа е да се подложат традиционните източници на авторитет на критика, за да могат да се появят нови „автономни“ личности, способни да прилагат рационалност без предразсъдъците на традицията и авторитета. Този метод е известен като „критична теория“, най-познат днес от нашите текущи дебати относно расите.

Но предположението, че традиционно консервативните американци са нещо повече от чакащи-да станат-фашисти, се оказа твърде неустоимо за мнозина. Терминът „авторитарен“ влезе в политическия лексикон като оръжие, готово да атакува и маргинализира като не-американци (и потенциално опасни) всички, които вярват, че традиционните източници на авторитет – семейство, църква, закон, народ – трябва да бъдат подкрепяни като легитимни по презумпция, вместо да бъдат подлагани на критическите методи, поддържани от Франкфуртската школа.

И ако тези методи имаха за цел да атакуват политически консервативните или десните авторитети и личности, то тяхната присъща логика скоро доведе до атакуване на едро на авторитети от всякакъв вид. Това имаше непреднамерения ефект на подкопаване на авторитета и на самите образовани и културно софистицирани теоретици от Франкфуртската школа – през 1969 г. група студенти на Адорно се обръщат срещу него и устройстват протест по време на негова лекция, настоявайки той да приложи „самокритичност“ и унижавайки го в собствената му аудитория. Адорно изразява недоумението си от тези и други акции – включително насилие – извършени в името на неговите идеи. „Аз установих теоретичен модел на мислене. Как бих могъл да подозирам, че хората ще решат да го прилагат с коктейли Молотов?“, казва той.

Алексис дьо Токвил

Но било ли е всичко наистина непредсказуемо? Какво е могло да се очаква от теоретичен модел, в който всички традиционни източници на авторитет са подложени на строга критика и който се стреми да подкопае моралния авторитет на всички, склонни да се доверяват на тези източници на авторитет, обвинявайки ги в нацизъм?

Чоевшките същества се нуждаят от авторитет. Отвъд функцията му на евристичен инструмент, който помага да се разбере цялата сложност на реалността (както посочва Токвил – никой не е способен да изследва всички неща и да стигне до собствени заключения за всичко), той също така насочва различните желания и намерения на хората към проекти, целящи общото благо.

Традиционните източници на авторитет се опитват да смекчават социалните отношения, да укротяват грубата сила и да смекчават насилието. Както пише Робърт Нисбет в основополагащото си есе „Залезът на авторитета“: „Всеки път в човешката история, когато традиционните авторитети са били в процес на разпад или е изглеждало, че са, избуява властта – в нейната форма на откровена принуда.“ Рационалният човек, когото си представят деконструкторите на традиционните авторитети, е далеч от автономност и, както показва историята, в тези случаи човешките същества изпадат в огорчение, отчужденост и склонност към насилие. За да се противодейства на това отчуждение и да се поддържа нормален ред, те трябва да бъдат подложени на открита принуда.

Това е така, понеже, както забелязва Токвил, „Принципът на авторитета трябва да присъства винаги, при всички обстоятелства, в една или друга част на моралния и интелектуалния свят. Мястото му е променливо, но е задължително да има такова.“ Авторитетът никога не е премахван изцяло, единствената промяна е кой го владее и как. Традиционните авторитети повеляват съгласие поради чувствата на любов и отговорност, докато тези, които възникват вследствие на разрушени авторитети, установяват съгласие чрез принуда и сила.

В известен смисъл всяко общество е „авторитарно“, защото всяко общество има нужда от институции, за да съществува. А иституциите на свой ред изискват авторитет, за да изпълняват функциите си. Токвил ни напомня, че авторитетът не спира да съществува, когато традиционните авторитети се рушат – просто неговият locus се измества към други авторитети. А Нисбет пояснява, че тогава неговите методи стават по-открити и разчитат основно на грубата сила и принудата.

В „Унищожаването на човека“ К. С. Луис описва, че доведени до своята крайност опитите да се „прозре“ реалността са равносилни на слепота:

„Не можеш да продължаваш вечно да „прозираш“ нещата. Целият смисъл на това да „виждаш през“ нещо е да видиш нещо през него... Ако виждаш през всичко, тогава всичко е прозрачно. Но един изцяло прозрачен свят е свят, който е недивим. Да „виждаш през“ всички неща е същото като да не виждаш.“

К.С. Луис

Легитимният авторитет предотвратява отчуждението, защото отваря съзнанието за нещо отвъд самото него. Той прави изследването на реалността наистина плодотворно, защото е онова нещо, отвъд което не можем да видим, без да загубим способността си да виждаме изобщо. Съществуването на истина, традиция и култура изисква авторитарна основа, върху която те да могат да се изградят. Основната задача на консерватизма във всяка епоха е съхраняването на авторитета, така че истина, традиция и култура да могат да процъфтяват в условия на мир и хармония.

В светлината на всичко това, аз предлагам консерваторите да възстановят традиционния език на тиранията и да описват злоупотребите с власт с него, вместо да използват термина „авторитарен“. „Авторитарен“ предполага, че упражяването на авторитет е продозрително по условие, докато „тирания“ предлага важна отлика между легитимния авторитет, упражняван в името на общото благо и властта, упражнявана за лична изгода на управниците.

Във време, белязано от разпад и упадък на доверието в институциите, най-голямата нужда е от възстановяване на източниците на автентичен авторитет, което означава възстановяване на  институциите. Възприемането на език, който предполага нелегитимност на авторитетите само задълбочава проблема на разпадане. Това на свой ред прави политическата свобода напълно невъзможна. Както заключва Роберт Нисбет в „Залеза на авторитета“:

„С всяка нова атака срещу традиционните авторитети на социалния ред се приближава денят на „ужасните опростители“, както Якоб Брукхард ги нарича. Това са новите хора на властта, привлечени именно от технологията в служба на въоръжената сила. Импулсът за свобода може да преживее всичко, освен деструкцията на контекста си. А това е контекстът на авторитетите – на легитимните авторитети, които са неделими от институциите.“

-----

Шон Райли е старши програмен директор в Института за американски идеи, който издава The American Conservative. Освен че сътрудничи на ТАС, той ръководи програмните дейности, включително програмата за конституционни стипендианти, конференции и други събития. Освен това е гост-лектор във Van Andel Graduate School of Government във Вашингтон, където води курсове по политическа философия и управление. Притежава докторска степен по политическа теория от Католическия университет на Америка и магистърска степен от колежа Сейнт Джон, където е изучавал философия, политическа теория и литература. Като бакалавър е учил политически науки в университета в Делауеър. Шон е служил като пехотинец в Националната гвардия на армията в продължение на девет години и е учатсвал в мисии в Ирак и Гуантанамо. Живее в Хаятсвил, Мериленд със съпругата и двете си дъщери.

 

Източник: The American Conservative

Превод за "Гласове" Екатерина Грънчарова