- 10 Sep 2020
- 71
- 0
Европейски театър в БългарияВсеки юни е очакван от столичната театрална гилдия – професионалисти, любители и зрители. Чуждестранни трупи, поканени на фестивала във Варна, пътьом се отбиват и тук – хем разходите се поделят, хем и нашего брата може да си свери часовника. Тази сверка е особено важна за т.нар. театрални критици – ако пишещите за кино, литература, музика и пр. са неограничени в прякото си общуване с работата на отвъдграничните си колеги, то театралът е обречен да предъвква националното си меню.
<p>(Гледането на видеозаписи на прочути спектакли е катастрофално фалшименто и аз лично не си го позволявам. Дори информативно. Далеч повече се доверявам на текст, разказващ преживяването на едно представление, отколкото на смъртоносната за театралната енергия кинолента. Такива критически рефлексии са и редки, и ценни.) Този юни успяхме да видим три чужбински представления – датско, британско и италианско. Доколко датската и английската трупи са прескочили националната си известност, не ми е интересно да разбирам, както не ми беше и да ги гледам. За Ромео Кастелучи обаче всички сме чували, някои са го гледали на Авиньон, където той е „любимо дете” – точно както е Ларс фон Триер в Кан, други са слушали, чели и мечтали да срещнат легендата със собствената си реалност.</p>
<p>Кастелучи, днес 50-годишен, завършва сценография и живопис (къде – във Флоренция, разбира се) на 21 и веднага основава своя трупа заедно със сестра си и жена си. Пробивът му е през 90-те – през Шекспир (през кого другиго?) и от тогава до днес той поддържа статута си на звезда в западноевропейския театрален хайлайф. Вълнението ми пред тази среща с фигура от съвременната театрална митология бе особено силно – то сбираше надеждата ми, че италианският театър след големите Джорджо Стрелер и Кармело Бене има трета идентичност освен масовия будоарен кич и убийствено скудоумния и крайно стерилен „висок театър” на Лука Ронкони. <br />Да се съди за Кастелучи от представлението „Хей, момиче” е рисковано. Мегапроектите му по Шекспир или Данте обаче никога няма да дойдат тук и рискът ни е неизбежен. Това джобно представление (2 действащи лица, непрофесионални актриси, едната фотографка, другата дизайнерка + масовка, която се наема срещу 6 евро на място) е създадено преди четири години с ясна и открита цел – да обикаля и осветява със своята искрометност и най-тъмните кътчета на планетата, да спира дъха с космическата мощ на своето образно въображение и да ококорва и най-печения театрален зрител с астрономически точния звуков и светлинен пулт на своята „символика”. И тук без ирония – пирът за сетивата е главозамайващ... Има съспенс и за ума, пък и за паметта – игра на гатанки между съседите „кой ще се сети пръв”: от какво е това първично желе – тесто, силикон, кола маска? Как се разстила тъй дантелено и равномерно? А как трите лупи се спукват едновременно – може би са настроени с таймер? А лазерът – къде съм виждал лъч към ухото на Мадоната, при Фра Анжелико ли? А този обърнат портрет накрая чий беше?... И така, в питанки, догадки и бяла завист към италианския пластичен гений, обезпечен от немския технически такъв... изведнъж всичко свърши. Докато очаквахме от хаоса на първичния бульон да се построи космос – то взе, че се върна пак в предчовешкото. За душата нещо? Ниццц... Душата пак е изиграна.</p>
<p>Кастелучи изнесе в България блестящ открит урок по все още мърдащия, но, отчаяно вярвам, хриптящо дишащ постмодернизъм – зашеметяващо показно по прелестно изговорено безсмислие. Няма да преписвам западните си колеги (български колеги вече го направиха с такава детска вяра, че Гугъл работи само за тях), ще отлепя само някой от етикетите, които чуждестранната рецепция в опит да подреди театроведските си чекмеджета лепи върху морното чело на Кастелучи. Експериментатор? Експеримента маестрото го е извършил един-единствен път – в началото, когато е решил да ушие неръкотворна дреха и да я постави върху идеално скърцащ робот – ръкоплясканията са заглушили освиркванията и психологическият експеримент „има ли достатъчно деца в кралския двор” е завършил в полза на шивача. И ето вече 30 години виртуозният фокусник си надстроява нишата, кичи я с кристални полилеи, облепва я с везани атлази и къса билетчета на входа. Лошо няма – така работят и в цирка. Само че там са честни и не си преправят табора на замък. Не се срамуват да се нарекат илюзионисти и през ум не им минава да се правят на философи, антрополози и други учени глави и граждански будители. Не пледират за „нов език и нови форми”. Не натъпкват като коледна пуйка с кестени триковете и мистификациите си в социален, религиозен, политически или друг „сериозен” костюм. Не говорят за насилието, женската съдба, революциите и изядените им деца. Нито за апокалипсис, генезис и „трагедията на бъдещето”. Не биха казали в интервю пред „Ню Йорк Таймс”: „Гърците имат една много хубава дума – апория. Насилието е тема голяма и тъмна и принадлежи на театъра. Той е лаборатория под микроскоп – единственото възможно място за насилието”. Не им е нужно да се преправят от котарак в чизми на барон. А от нас да очакват да сме Екатерина Велика и да вземем картоненото село за истинско. Те ни забавляват и това им стига. Ако Кастелучи не ни канеше с изпънато от дълбокомислие лице в своя симулакрум на метафизики и метафорики, а просто ни беше свирнал: елате да ви покажа какви магии и магарии съм измислил, – тогава да „тичнеш”, както казваше дъщеря ми. Но той иска да го взимаме за възрастен, за сериозен, за мислител, за театрален откривател. Е-е, сори ... Поздрави на Авиньон и лек попътен вятър.</p>
<p>Колкото до датската трупа – отново съвършено владеене на инструмента и отново въпроса – за какво? Поредният „движенчески театър”, на който сякаш си на продукция на абсолвенти при Боб Фос, които трябва да вземат максимална оценка за перфектното овладяване на инструмента си. За какво говорят, каква история разказват, кому и защо – все въпроси, некохерентни на техните усилия. Англичаните? И те са си построили малка ниша – прожектират си една историйка, заснета на видео – не лоша, ако и да напомня на сто неща и най-вече на „Париж, щата Тексас”, текстът също е на запис, а зрителят гледа отрязан план на движещите се фигури. Лица не се виждат. Така присъствието на истинските актьори се оправдава само с излизането им на поклон – другаде не общуваме с тях. И те биха могли да вземат акъл от практичния Кастелучи и да спестят хонорарите си, като наемат местни статисти. Ако не са се сетили, ето... криза е и в Англия. И това не беше се представяло за театър – нещо без жив актьор на сцената!<br /><br />Не помня кой селекционер на варненския фестивал преди години бе избрал за свое мото прочутата реплика на Треплев от първо действие на „Чайка”: „Нужни са нови форми. Нови форми са нужни...”. Сдържах смеха си от чувство за приличие. Смешно-страшното не е, че някой не бе прочел добре и четвърто действие, когато малко преди да се убие, Треплев изрича: „Да, все повече и повече се убеждавам, че въпросът не е нито в старите, нито в новите форми, човек пише, без да мисли за никакви форми, пише, защото думите се леят свободно от душата му”. Пагубното е, че в началото на ХХІ век все по-малко и все по-зле се чете. И все по-малко се мисли със собственото сърце, и все по-рядко се чувства със собствената глава. И няма форми, нито съдържание, а само божия искра и давещо се гърло, което изхвърля болката. В алхимичния й удар със света и другите тя става изкуство. Останалото е... от лукавия. А фарисеите нека си разполагат сергиите отпред. Вътре е за друго.</p>
