- 10 Sep 2020
- 60
- 0
Карта на съветската религиозност
След две години Институтът прави оценка на атеистическото възпитание в приготвен за ЦК доклад. Събраните данни показват как самите „проводници на атеизма” оценяват дистанцията между състоянието на съветското общество и крайната цел – обществото на съветските хора с научно-материалистичен мироглед. Както се очаква, докладът започва с оптимистична нотка.
<p><strong>Религията според авторите е в състояние на упадък; „голяма част от населението на Съветския съюз се е освободило от религиозните си възгледи, вярвания и традиции”.</strong> Дори в съзнанието на тези, които „още не са скъсали с религията”, са се извършили промени, отразени в нарастващото „безразличие към въпросите на догматизма” и във „все по-голямата епизодичност и формалност” при спазване на религиозните празници и обреди.</p>
<p>Вдоклада се посочва, че възпитателната работа на партията е отслабила връзките между вярващите и религиозните организации, а също значително е намалила „възпроизводството на религията в новите поколения”. Само че данните, приведени след това неизбежно кимване по посока на прогреса, могат само да изострят картината на съветската религиозност, която от самото начало води до засилване на атеистическата работа и до създаването на Института. Статистиката представя следните цифри: от 15% до 20% вярващи сред градското население, от 30% до 35% сред селското; в Прибалтика, Средна Азия, Молдова, западните региони на Украйна и Белорусия, а също и някои области на Кавказ количеството на вярващите е значително по-голямо. Особено тревожен е устойчивият ръст на сектантството, а също и фактът, че религията продължава да оказва голямо влияние върху младежта. Само през 1965 г. на православни кръщения присъстват почти 3 000 000 млади хора; в храмовете в Литва и Латвия всяка година конфирмация извършват повече от 20 000 младежи.</p>
<p>Като цяло нивото на ръста на спазването на обредите остава „много високо”, в някои райони е регистриран дори растеж на този показател. Според статистическите данни, представени на Съвета по религиозните въпроси, през 1965 г. в СССР са кръстени 23,8% новородени; в няколко района този показател е по-висок, отколкото през 1964 година. В Украйна процентът е нараснал (през 1964 г. е 48,9%, а през 1965 г. – 51,5%), в Молдова (от 46,5% на 57,5%). Количеството на погребенията, извършени според религиозните обреди, е нараснало навсякъде: в РСФСР от 57,1% за 1964 г. на 58,4% за 1965 г. В много от селските райони 80–90% от населението притежава икони и кандила.</p>
<p>Докладът на Института не е изцяло песимистичен, споменават се и някакви успехи. Идеологическата работа, сега „здраво вкоренена в науката, е станала по-обмислена, целенасочена и ефективна”, обучението на кадрите се е подобрило, нарасналото влияние на социологическите изследвания е довело на терен да се взимат под внимание местните особености. Само че общата картина от гледна точка на идеологическия елит остава непривлекателна. По естествен начин възниква въпросът: ще донесе ли януарският документ от 1964 година някакъв реален резултат?</p>
<p>Институтът възлага основната отговорност върху местните партийни организации. Обвиняват ги в „кампанийно” отношение към работата. В редица местни организации няма кадри, отговорни за тази част от идеологическата работа, а там, където има такива, те често са „недостатъчно компетентни по въпросите на религията и атеизма”. На идеологическите работници се вменява във вина безразлично и дори помирително отношение към религията:<br />„...членовете на партията и комсомола често не само не се стремят да се занимават с атеистическа работа, но и самите те кръщават децата си, имат в домовете си икони и спазват религиозните празници [...], подривайки по този начин престижа на комунистите и създавайки неверни представи за отношението на партията към религията”.</p>
<p>Подобни факти изискват „изясняване на каналите на възпроизводство на религиозните представи, изясняване как и защо [...] възниква потребността от религия, какви са нарушенията на връзките на личността с обществото и точно в кое звено дава „ефект” обръщането към вярата и Бога”. Още веднъж е потвърдена необходимостта от отклоняване от чисто „просветителската” работа, а също и необходимостта от прилагане към вярващите на диференциран подход в зависимост от възраст, професия, образование, пол, социална или национална принадлежност и разбира се, вероизповедание. По-нататък етнографските данни още веднъж наблягат на необходимостта от анализ на емоционалните и психологическите фактори и подчертават, че в атеистическата пропаганда както и преди отсъства морално-философска представа:</p>
<p>„В резултат много от актуалните въпроси за човешкото съществуване (за смисъла и за ценностите на живота, за човешкото призвание, за щастието) са и си остават едва ли не монопол на богословите”.</p>
<p>Все повече изпъкват вътрешните напрежения между описателните (изследванията) и препоръчителните (определението на религиозните политики) функции на Института. Може да се предположи, че тези напрежения са само симптом на по-широки противоречия в съветския подход към религията и атеистическото възпитание. Създаването на институти и назначаването на сътрудници, от които се изисквало, от една страна, изучаване на религиозните настроения сред населението, а от друга, водене на атеистическа пропаганда по места и оценка на нейната ефективност, означава, че от специалистите веднага се изисква точно описание на съветските вярващи и едновременно с това превръщането им в атеисти. И въпреки всичко с течение на времето социологичните изследвания и философските категории се развиват. Как се удава на институциите, чиито задължения са да преобразуват съветските вярвания, да преодолеят пропастта между идеологията и реалността? Как се извършват промените и към какво водят?</p>
<p><strong>„В какво се спъва човекът, вървящ по съветския жизнен път”</strong><br /><br />Най-интересни и показателни в работата на Института са многото конференции, конгреси и семинари, където се анализира събраната на терен изследователска информация. Анализът на дебатите по теория и методология осветява реалността, с която се сблъскват изследователите по места. Първоначално се разглеждат такива въпроси като „представата на съвременните вярващи за Бога и за отношенията между хората” (1964–1965), причините за спазването на религиозните обреди (1964), природата на религиозните чувства (1964), емоционалното въздействие на религиозните обреди (1964), причините за скъсване с религията (1964). Как оценяват успехите и провалите в работата си на този ранен етап участниците в тези семинари? Какви въпроси ги интересуват, кои открития смятат за най-съществени?</p>
<p>Първата крачка, направена от Института в отговор на призива на партията за по-системни изследвания, е конференцията по социологическа методология. Представители на АОН, на партийни органи и сътрудници на Института, а също и изследователи и пропагандатори от всички краища на Съюза обменят опит от теренната си работа и анализират предварителните резултати. В самия тон на обсъждането, зададен от академик Францев, се подчертава важността на точните цели и ясните въпроси. Атеистите трябва да съсредоточат вниманието си „не на това как си представят съвременните вярващи Бог – с мустаци, с брада или без тях, а на ролята, която вярващите приписват на свръхестествените сили в човешкия живот, в живота на съвременното общество”. Той предлага да се пожертва мащабността на изследването заради качеството и дълбочината и настоява, че религията не може да се разбере без разглеждането й в по-широк контекст, изясняващ необходимостта в съвременния живот на потребността от вяра:</p>
<p>„Основната задача, която си поставям при анализа на конкретните социологически методи за съвременните религиозни вярвания, бих определил с думите, взети от забележителния увод на В. И. Ленин към безсмъртния му труд „Материализъм и емпириокритицизъм”. Ленин казва, че си е поставил задача да разбере в какво се спъват хората. Ето, трябва да разберем, в какво се спъва човекът, вървящ по съветския жизнен път, кои камъни трябва да се махнат от пътя му, какви дупки да се зарият, как да му се помогне, за да не се спъва. Това означава да се създаде научно обоснован метод за пропагандаторската ни работа. Мисля, че конкретните изследвания, в частност беседите, се явяват най-добрият метод за това.</p>
<p>Францев призовава изследователите да се съсредоточат върху психологията на вярващите. От методологична гледна точка за тази цел най-подходящ метод е интервюто, а не анкетата. Всъщност, както съобщава един от изследователите, много по-ефективно било да питаш вярващите за религията не направо, а „между другото”, вмъквайки в интервюто общи въпроси за живота.</p>
<p>Само че разглеждането на религиозността в много по-широк контекст отвежда ситуацията в такава задънена улица, че ясните категории са неприемливи за нея. Да се правят заключения за вярата на основание на такива интервюта не е по-лесно, а много по-трудно. А. П. Алексеев, провеждащ теренни изследвания в три колхоза, посочва, че религиозните възгледи на съвременните колхозници са „много опростени”. Религиозността им е по-скоро продукт на обичаите и традициите, отколкото израз на сложни религиозни убеждения. Съвременният колхозник е религиозен, защото „така го е възпитала майка му”, „старите са вярвали и ние вярваме”. В домовете на почти всички има икони. В религиозните обреди участват както вярващите, така и невярващите. Според Алексеев в някои от регионите 60% кръщавали децата си, в други тези показатели са 30% или 40%. Толкова високите проценти се обясняват и с това, че дори след въвеждането на „извънредните закони” свещениците продължават да извършват обреди„на черно”. Кръщават се по десет деца, но се регистрира само едно кръщене. Много деца се кръщават от „доморасли” свещеници; „такъв служител на култа през лятото обикаля колхозите и кръщава всички деца. Кръщаването и много други обреди практически се явяват всеобщи”, макар че в тях участват, по думите на Алексеев, в по-голямата си част невярващи хора. Като особено качество се подчертава силата на общественото мнение. Много от невярващите не смятат „за срамно да участват в религиозни обреди”, защото живеят в колектив и трябва да се „приспособяват” към него. Може би на невярващия не му се харесва всичко, но е „принуден да се съобразява с мнението на майка си, на тъща си”. И при това поведение къде точно се намира колхозникът в диапазона между вярата и неверието? С какъв език може да се опише религиозността му? Какви стратегии на атеистическото възпитание ще достигнат до него и ще са ефективни? Теренните данни показват, че за работата със съветската религиозност на изследователите и теоретиците им било необходимо да си изяснят изходните понятия. Точно от това зависел успехът на атеистическото възпитание.<br /><br /><strong>„Всички са диваци, и аз съм дивак”</strong><br /><br />Опитите за създаване на типология на вярващите продължават да заемат централно място в работата на Института през целия период на 60-те години. На конференции и семинари се поставят купища въпроси и разнообразни предложения, възникват противоречия, появява се атмосфера на неудовлетвореност. Налага се да се установи връзката между религиозното съзнание и религиозното поведение. Р. С. Болтанов твърди, че не са ясни самите категории: „Изследванията показват, че в първия момент едни от хората признават себе си за вярващи и спазват обредите, втори се признават за вярващи, но не спазват обредите, трети твърдят, че са невярващи, но спазват обредите”. Сътрудникът на Института по философия в Казахската академия на науките В. А. Черняк се съмнява, че научните методи са приложими за изучаване на духовния живот и въпроса за мирогледа; пропагандаторът А. Ф. Яригин пита как да се приложат на практика идеите, изказани на научните конференции. Той дава за пример случай от практиката си: работел с баптисти и православни, убеждавайки ги да изоставят религията. След година изповядващата православието жена изоставила религията и „сега не чувствала грях пред Бог”, баптистката пък продължавала да се съмнява. Изследователят поставя пред участниците в конференцията въпроса: „Какъв е този тип вярващи?”. Залата му отвърнала със смях. Яригин продължил: „За вас е смешно, а за практическата дейност е сълзи. [...] Докато не определите теоретично типа вярващи и практическото значение на типа вярващи, няма да намерите правилните научени подходи и методи, а на нас, практиците, дайте възможност да работим с вярващите и ни давайте материали”. Провежданите в Института обсъждания ясно посочват противоречията между целите на теоретиците и нуждите на агитаторите, между желанието да се намерят общи понятийни критерии и необходимостта да се поставят практически цели за идеологическата работа.<br />При това самите изследвани се отнасят към противоречията между религиозните вярвания и религиозните практики къде по-просто. Евграф Дулуман, ветеран на атеистическата пропаганда, опитва да се натовари с ролята на посредник между теоретиците и практиците и сочи следното обстоятелство:</p>
<p>„Освен всичко критериите за религиозността са необходими не само за да „отделят агнето от козела”, но и за да се разбере с кого точно трябва да работим. Не винаги можем да обясним към каква категория се отнасят тези или други хора”.</p>
<p>Като пример Дулуман се позовава на случай, който има смисъл да се представи изцяло. Той позволява да се разбере с какво са се сблъсквали на практика изследователите и пропагандаторите:</p>
<p>„Ще посоча такъв пример. Заминах с група в село Белоозерие, Черкаска област. Заселих се у вярващ млад човек (казаха ми, че е вярващ), но аз не казах, че съм атеист. Не водя атеистическа пропаганда, но виждам, че тук не мирише на религиозност. Вечер сядат и играят карти под иконите. Търпях три вечери това, че не виждам взаимоотношение на картите с Бога, а после попитах: „Защо играете карти под иконите?”. Те ми казаха: „А на нас там ни е много удобно!”. Казвам, че на тях все пак е нарисуван Бог, а хазаинът ми отговаря: „Е, Те са свикнали!”.</p>
<p><em>(Смях в залата.)</em></p>
<p>Казват, че не вярват в Бога. Питам: „А на църква ходите ли?”. Отговарят: „Всички ходят, и ние ходим!”. „Децата кръщавате ли!” „Всички ги кръщават, и ние ги кръщаваме!” Започвам да изнасям лекция, че това е диващина, че диваците извършват такива обреди и т.н. Хазаинът слуша внимателно и казва, че е интересно да се послуша, но заявява: „Всички са диваци, и аз съм дивак”.</p>
<p><em>(Смях в залата.)</em></p>
<p>Знаех, че не обича попа, и го попитах колко му е платил? Той отговаря, че попът е тунеядец, че всичко отива в джоба му, че кръстил детето и дал три рубли в касата, а две на попа. Казвам му: „Дали сте 5 рубли напразно”, а той ми отговаря: „Дано се задави с тях!”.</p>
<p>Започнах да призовавам родителските му чувства и да питам как така ще топят детето в студена вода? А той отговаря: „А ние се разбрахме с попа, той стопли водата!”. Продължавам, че това е антисанитарно, че във водата има бактерии, че подлагат детето на опасност от болести, на зараза, но той ме пита: „А вас кръстили ли са ви?”. Казвам: „Кръстили са ме”. Той заявява: „И мене са ме кръстили. Цялата майка Русия е кръстена, а погледнете каква е израснала!”</p>
<p><em>(Весело оживление в залата.)</em></p>
<p>И на всичко отгоре хората ходят на църква, дават пари, поддържат я. Заради това е трудно да се определи вярващи ли са те, или не са”.</p>
<p>Освен всичко друго примерът на Дулуман показва, че на атеистите им се налага да си имат работа с изключително сложна реалност, разполагайки с най-оскъден понятиен апарат. Дулуман разсъждава по следния начин: както и преди, влиянието на невярващите, продължаващи да извършват религиозните обреди, е голямо. Но при това едното участие в обредите не е достатъчно, за да мислиш човека за вярващ. В университета има много студенти атеисти, които си отиват вкъщи за Великден, за да участват в общия празник. „Така че какви са тогава признаците, които трябва да мислим като религиозни?” – пита Дулуман. И отговаря: „На човека, който се ръководи в действията си от религиозни подбуди. Но тогава възниква въпросът: какво представляват религиозните подбуди?” Така разсъжденията му извършват пълен кръг.</p>
<p>В тези дискусии непрекъснато възниква необходимост от определяне на типологията на понятието „неверие”. Теоретиците са съгласни, че в спектъра на религиозността на единия край е „религиозният фанатик” и убеденият вярващ, в центъра се намира „колебаещият се” и „арелигиозният”, а на противоположния край се разполага убеденият невярващ и атеистът. Традиционната атеистическа работа се осъществява основно сред вярващите, но някои изследователи предлагат за по-голяма продуктивност основните усилия да се насочат към средата на спектъра, за да се превърнат съмняващите си и арелигиозните в убедени атеисти. На практика, както посочва един от учените, най-голям ръст, особено сред младежите, се наблюдава в категориите на „безразличните” и „индиферентните” и заради това следва да се разделят активните атеисти и просто арелигиозните хора. Дулуман настоява, че е необходим различен подход към вярата и неверието. Следващото поколение не трябва да се възпитава така „че да гледа на религията като на вълк, но ние сме длъжни да ги възпитаме като убедени атеисти. Заради това и атеистическата работа с тях трябва да се води по различен начин от този с вярващите”.</p>
<p><em>*Виктория Смолкин (1980) е аспирант в историческия факултет на Калифорнийския университет. Областите на научните й интереси са съветското атеистическо възпитание и история на всекидневието.<br /></em><br /><em>Превод Веселина Гюлева</em></p>
<p><em>Следва продължение</em></p>
