- 10 Sep 2020
- 58
- 0
Сълзите на атеистаДанните за съветската религиозност, събрани в хода на етнографските изследвания, проведени през първата половина 60-те години, водят до значителни промени както по отношение на разбирането на реалностите, с които се налага да се сблъскват специалистите, така и към формулировките и целите, към които трябва да се насочат. Към края на 60-те години е достигнат определен консенсус относно функциите на религията в личния и обществения живот.
<p>Ето какво казва за това зам.-директорът на Института и член на Научния съвет Евдокимов на конференция за методите на атеистическата пропаганда:</p>
<p>„Навремето битуваше гледната точка, че религията е продукт на чисто гносеологична представа и изобщо отсъстваше въпроса за психологията. Разбира се, от такава позиция е невъзможно да се води успешна атеистическа работа. [...] Критиците ни [...] понякога говорят следното: вие, атеистите, имате предвид хора, млади, здрави, щастливи, безгрижни, но няма само такива хора. Има хора, изпитващи всевъзможни неуредици, страдащи в нашите условия. Днес този проблем не е премахнат. Всичко е много по-сложно. Нашата религиозност има не само гносеологична природа, не е само продукт на субективни фактори, на недостатъците ни, на влиянието на чуждестранната пропаганда, на активността на черковниците, но в нашите условия тя има и някаква социална и емоционално психологическа почва”.</p>
<p>Силата на религията в съвременното общество се състои в това, че тя умее да „удовлетворява интереса на човека към самия него” – смятал М. С. Бриман, пропагандатор от република Коми. „По-голям интерес, отколкото интереса към самия себе си, не съществува. Трябва много ясно да съзнаваме това”. Това е твърде неочаквано заявление за марксист ленинец.</p>
<p>Като доказателство Бриман изтъква експеримента, осъществен от редакцията на сиктивкарския градски вестник „Червено знаме”. На читателите е предложено в продължение на един месец да си водят дневник, а после да го изпратят в редакцията. „Когато се роди тази идея, имаше страшна караница. Едни казваха, че никой няма да напише искрено, други, че в най-добрия вариант ще получим 6–10 дневника. Опитът ни показваше, че всичко се ограничава максимум до 15–20 писма, с изключение на отговорите на кръстословиците, където се получават 30–40 писма. А тук изведнъж дневник. Най-интимното, както се казва”. Само че въпреки очакванията в редакцията се получили 81 дневника. Съдържанието им било твърде характерно: на първите страници в първите 2–3 дни хората пишели „в угода” на редакторите, но после се увличали и започвали да говорят за себе си – за интимните си преживявания, за самотата или за болестите си и т.н.</p>
<p>Друг специалист споменава, че ако пропагандаторите атеисти се вгледат внимателно във вярващите, ще видят, че религията зависи повече от чувствата, отколкото от разума. Възниква споделяното от всички убеждение, че религията представлява не толкова система от възгледи, колкото „система от чувства”.<br />Веднага няколко атеисти отбелязват, че основната маса от вярващи е съставена от хора, чиято вяра се проявява изключително в „навика на изпълняване на обредите – навик преди всичко психологически, а не логически”. Според специалистите свещениците прекрасно знаят това и се възползват от него. Те отделят голямо внимание на емоционалните съставки на религиозността – обредите, извършвани в изрисуваните църкви, естетическата организация на службата, проповедите. Религиозните преживявания от подобен род довеждат до сълзи паството. Атеистическата пропаганда, напротив, критикуват за недостатъчно убедително поднасяне на материала и за това, че там, където атеизмът губи, печели религията. Теоретиците подчертават важността на усъвършенстването на формалните аспекти на атеистическото възпитание. М. М. Перец, водещ специалист по религия и атеизъм, твърди, че на първо място, успехът в поднасянето на материала зависи от самия лектор. Например на свещениците забраняват да четат написани текстове, а много лектори винаги четат. Те биха спечелили, ако поканят актьори.</p>
<p>„[За да постигнат успех] преди всичко трябва самият човек да се... отличава с известна емоционалност, за да покаже, че изпитва чувства, а не да предъвква сеното. У нас често става така: на човек му е все едно дали му четат атеистическа лекция или лекция за ползата от даването на кефир на слоновете в зоологическата градина. Той изобщо не мисли за това, което му говорят, напълно са му безразлични въпросите, които са предмет на тези четения. В резултат липсва всякаква удовлетвореност”.</p>
<p>Само че майсторството в поднасянето на материала е само половината от работата – зад блестящата форма трябва да има мощно съдържание. Както отбелязва един от теоретиците, атеистическата пропаганда ще стане много по-влиятелна, ако „вредата” и „несъстоятелността” на религиозните отживелици лекторите демонстрират в аспекта на моралните проблеми. Изучаването на психологията на вярващите показва, че връзките им с религията не се изчерпват с външната проява на религиозността, което лесно може да се препише на традицията. Напротив, по думите на Е. Ф. Рюмина, религията е „нещо много по-високо, духовно”, тя води вярващите „зад пределите на земните задължения и интереси”. Подразбира се, че атеистическото възпитание не притежава такова въздействие. Тази гледна точка намира поддръжка у Бриман. Той разказва как след лекция, посветена на смисъла на живота и смъртта, към него се приближили вярващи и скептично заявили: „Оказва се, че вие, атеистите, също мислите за смъртта. Колко странно”.</p>
<p>На практика на атеистите им се налага отново да се връщат към въпросите, които не им давали мира от самото начало. Само че въпросите ставали все по-тънки, а проблемите – все по-остри. Пояснявайки към какво води недостатъчното внимание на атеистическата пропаганда към емоционалната и морална страна на въпроса, Бриман казва: „Мене например в практиката ни ме вълнува не само това, че те не плачат на лекциите за произхода на религията, а това, че не плачат и на лекциите за патриотизма, за човеколюбието. У нас изобщо не плачат на никакви лекции. Заради това трябва да се каже, че нашият атеистически емоционален фонд е само продължение и повтаряне на общия ни емоционален фонд”.<br />Подобни въпроси се поставят много остро, доколкото към края на 60-те години атеистите започват да разбират, че не е достатъчно само да унищожаваш вярата и че превръщането на човека в невярващ не е същото като превръщането му в атеист. „Безразличието” станало не само нова категория за оценка на религиозността, но и както с тревога отбелязвали мнозина, най-динамично растящото състояние от духовния спектър.<br /><br /><strong>Заключение</strong><br /><br />Откликът на съветските социолози и на работниците на атеистическата пропаганда по проблемите на религията и призивите към усъвършенстване на атеистическото възпитание на населението дава ясна представа за това как идеолозите разбират борбата на противоположните мирогледи. Още по-важно е, че този сюжет показва колко ясно са си представяли ограничеността на научния атеизъм и как са се стремели да преодолеят недостатъците му. Това не противоречи на факта, че зад предела на теоретичното развитие на съветския атеизъм съществува практическото осъществяване на антирелигиозната политика, което се отличавало с жестокост и безразличие към човешката съдба. На практика атеистическата работа продължава да е изключително далеко от предписанията, изработени от Института, и много често е силова по отношение на вярващите, използваща административни принуди, с други думи – ограничава декларираните права на вярващите.</p>
<p>Заедно с това е без съмнение, че дейността, развивана от Института за научен атеизъм през 60-те години, повлиява върху бъдещото на политико-религиозните отношения и е допринесла определени ползи. Съветският идеологически елит за първи път получава огромен обем висококачествена етнографска информация за религиозността на населението. Атеистическото възпитание придобива теоретична основа, разгръща се из цялата държава в безпрецедентни мащаби, а систематизацията на идеологическата работа позволява по-точно да се оценят последствията, което на свой ред влияе на по-нататъшната политика на държавата в тези сфера.<br />Специалистите, подготвени в Института за научен атеизъм, заемат престижни постове в образованието, културата, просветата, занимават се с научна и партийно-административна работа. В Института е подготвено цяло поколение социолози, историци и философи, работещи в сферата на религиите. Много от тях са определящи в дисциплините си и в постсъветско време. Естествено, мнозина намерили работа в партийните органи – както в централния апарат, така и по места – и продължили да определят политиката на партията по отношение на религията и атеистическото възпитание през последните десетилетия от съществуването на съветската власт. Само че въпросите за това допринесло ли е съветското атеистическо възпитание някакви резултати и доколко тези резултати удовлетворяват трудещите се на тази нива идеолози, са напълно различни. Може ли да се мисли, че дейността на атеистите е успешна от тяхна гледна точка? Защо толкова ги тревожи ръстът на равнодушните и какво се крие зад тази тревога?</p>
<p>През периода на 60-те години целите на атеистическото възпитание претърпяват няколко промени: в началото на десетилетието успехът се мери с понижаване на религиозността сред населението (например намалявало числото на изпълняващите религиозните обреди), но към неговия край панорамата на съветските вярвания много се трансформира. Възниква качествено новият феномен на „безразличните”, изискващ преосмисляне на самите категории, приспособени към изучаването на религията. И което е още по-важно, на съветските атеисти им се налага да правят уговорки за целите, към които се стремят. Ако целта на съветските идеолози е секуларизация – институционално разделяне на политиката и религията, срутване на авторитета на религията за мирогледа на гражданите – то появата на „равнодушните” би трябвало напълно да удовлетвори тази цел. Още повече че това явление се разглежда като проблем едва ли не много по-важен, отколкото съществуването на вярващите – следователно съветският атеизъм не е готов да се радва от унищожаването на институционалния и философски авторитет на религията. По-скоро атеистическото възпитание си поставя за цел да запълни идеологическия вакуум с нова съветска космология, към която да се прилагат съответните мироглед, вярвания и ритуали. Имайки предвид това обстоятелство, един от най-важните въпроси остава следният: доколко е приложим към съветския случай терминът „секуларизация”?<br /><br /><em>* Виктория Смолкин (1980) е аспирант в историческия факултет на Калифорнийския университет. Областите на научните й интереси са съветското атеистическо възпитание и „история на всекидневието”.<br />Сп. „Неприкосновенный запас”, кн. 3 (65), 2009 г.</em><br /><br /><em><strong>Превод Веселина Гюлева</strong></em></p>
