Светът, в който се ражда св. Франциск – продължение*

<p>&nbsp;</p> <p>Случаи като този на Нерон1 са станали пословични за едно време, когато садизмът бил гордо възкачен на трона посред бял ден. Целта ми далеч не е да изброя просто редицата извращения. Искам да обърна внимание на една много по-тънка и универсална истина. В човешкото въображение светът бил изпъстрен с опасни и бързо влошаващи се страсти; и естествените страсти започнали да преминават в неестествени. Когато сексът започнал да се смята за нещо невинно и естествено, много други наистина невинни и естествени неща получили сексуална окраска. Любовта между мъжа и жената обаче не може да се нареди сред останалите естествени физиологически нужди като яденето и спането. Когато престане да бъде слуга, полът се превръща в тираничен господар. По незнайни причини той заема особено &ndash; опасно и непропорционално голямо &ndash; място в човешката природа, затова наистина се нуждае от специално очистване и ограничение.</p> <p>Съвременните приказки за свободата на секса, за тялото, което било красиво като дърво или цвете, са или описания на Райската градина, или &ndash; което е по-вярното &ndash; изцяло погрешна психология, от която светът се е отказал още преди две хиляди години.</p> <p>Тези редове в никакъв случай не бива да се възприемат като самонадеяно изобличаване на покварената античност. Важното е, че езическият свят бил не само порочен, но и достатъчно просветен, за да осъзнае собствената си греховност, или по-скоро &ndash; че е поел с бързи стъпки към греха. За &ldquo;природната магия&rdquo; нямало бъдеще &ndash; единственото й възможно развитие било превръщането й в черна магия. Тя нямала бъдеще, защото в миналото била невинна единствено понеже била млада. Може да се каже, че била невинна само защото била повърхностна. Езичниците били прекалено мъдри за езичеството и това е основната причина да станат християни. Мнозина от тях намирали спасение във философията, семейните добродетели и военните подвизи, но масата народни вярвания, наречени &ldquo;религия&rdquo;, ги повличали надолу. Когато става въпрос за съпротива срещу злото, няма да е преувеличение, ако кажем, че злото било навсякъде. И името на това зло съвсем буквално било Пан2.<br />Тези хора в най-прекия смисъл на думата се нуждаели от ново небе и от нова земя, защото били омърсили докрай не само земята си, но дори и небето над тях. Как можели да се надяват на помощ, въззирайки към небето, когато звездите били запечатали безброй непристойни легенди? Как можели да научат нещо за любовта от птиците и цветята, след като се били наслушали на такива истории за тях? Тук нямам възможност да изброя всичко, затова ще дам само един малък пример. Добре знаем какви трогателни асоциации предизвиква в нашето съзнание думата &ldquo;градина&rdquo;. Идват ни наум най-вече приглушени спомени за невинна любов, за грациозни девойки; изплува образът на добродушен старец, който плеви лехите до жълтия плет, евентуално с изглед към селската църква. А сега нека всеки, който поне малко се е занимавал с римска поезия, да си припомни какво се е мъдрело там на мястото на слънчевия часовник или на фонтана, пошло и чудовищно на обилната слънчева светлина, и нека си припомни как е изглеждал техният бог на градините3.</p> <p>Нищо не можело да спаси хората от това обсебване освен в пълния смисъл на думата една неземна религия. Нямало смисъл да им предлагаш естествена религия, изпълнена със звезди и цветя &ndash; в техните представи нито едно цвете и нито една звезда не били останали неопетнени. Трябвало да бъдат изпратени в пустинята, където няма нито стръкче, или в най-дълбоката пещера, откъдето изобщо не се виждат звезди. Това и направили най-светлите умове на човечеството &ndash; отправили се в пустинята или в дълбините на пещерите за около четири века. Това било най-мъдрото, което можело да се направи. Самото свръхестествено се борело за своето спасение. Ако не можел да го спаси Бог, боговете ли щели да го спасят? Ранната Църква нарича езическите божества дяволи и в това отношение е напълно права. Каквато и да била в началото религията на природата, нейните празни светилища вече били обитавани само от демони. Пан не бил вече нищо повече от паника4. От Венера бил останал само венерическият срам. Не искам да кажа, разбира се, че отделните индивиди били точно такива, дори в самия край. Именно като личности те започнали да се разграничават от езичеството. Най-очевидната черта, която отличава езичеството от християнството, е, че личното преживяване, което те наричали философия, нямало нищо общо с обществената религия. Така или иначе, да проповядваш природна религия на хора, за които естеството било станало толкова неестествено, колкото всяка религия, било напълно безсмислено. Те знаели много по-добре от нас какъв им бил проблемът, знаели много добре какви демони ги изкушавали и ги измъчвали и затова написали върху своята страница от историята с огромни букви: &ldquo;Този род не излиза освен чрез молитва и пост&rdquo; (Мат. 17:21).</p> <p>Историческата значимост на св. Франциск и изобщо на прехода между XII и XIII век се състои в това, че бележи завършека на този период. В края на &ldquo;тъмните векове&rdquo; хората може и да били груби, неграмотни и неумели във всичко освен във воюването с племената на неверниците &ndash; още по-варварски от самите тях, но за сметка на това били чисти. Били като децата. В първите сурови образци на тяхното изкуство личи невинно и детинско удоволствие. Трябва да си представим тогавашна Европа, изпъстрена с малки местни общности &ndash; повечето феодални, доколкото били оцелели от жестоките войни срещу варварските орди, понякога монашески, които имали много по-дружелюбен и закрилнически характер. Като цяло имперските нагласи все още преобладавали, тъй като споменът за властта на Рим продължавал да владее земята. В Италия обаче бил оцелял духът на едно от най-положителните достижения на античността &ndash; републиката. Картата й била нашарена с миниатюрни, в повечето случаи демократични държавици, на места обитавани дори и от истински граждани. За разлика от времената на &bdquo;римския мир&rdquo; градовете не били отворени, ами опасани с високи стени за защита във войните между феодалите и всички граждани били принудени да бъдат и войници. Едно такова градче, разположено сред стръмните гористи хълмове на Умбрия, се наричало Асизи. От неговите здрави врати в сянката на неговите високи кули ще се разпространи учението на деня: &ldquo;Вашата война свърши! Граховете ви са опростени!&rdquo;. От феодалната разпокъсаност, свободолюбивия дух и останките от римско право в началото на XIII в. ще се породи могъщата, почти световна цивилизация на Средните векове.</p> <p>Би било силно преувеличено, ако я отдадем изцяло на вдъхновението на един-единствен човек, та бил той и най-оригиналният гений на тринайсети век. Неговата простичка етика на братството и честността почти винаги е мъждукала в световната история, а и християнството си е християнство. Великите мисли за справедливостта и милостта се четат както в най-грубите монашески трудове във варварски преводи, така и в най-закостенелите принципи на упадъчните византийци. Но през единайсети и дванайсети век отчетливо се откроява началото на голямо морално движение. Ако трябва да сме справедливи, в него все още витаел духът на старата суровост &ndash; може би заради дългия период на мрак. Започвало да се развиделява, но все още царяла сива предутринна дрезгавина. Чудесна илюстрация на този факт са две от трите реформи, които предхождат францисканската. Самото монашество като институция, разбира се, е много по-старо &ndash; всъщност то е старо колкото християнството. Неговите идеали за съвършенство винаги в крайна сметка опирали до обетите за безбрачие, бедност и послушание. С помощта на тези неземни цели монашеството много отдавна било успяло да цивилизова огромна част от света. Монасите учели хората да сеят и жънат така, както ги учели да пишат и четат: всъщност учели ги на почти всичко, което знаели. С право може да се каже, че монасите били строго практични &ndash; в смисъл че били не само практични, но и строги. И по-точно, те били строги най-вече към себе си и практични по отношение на останалите хора. Първите вълни на монашеството отдавна се били уталожили и без съмнение то било загубило от своята острота, но суровият дух останал характерен за всички ранносредновековни движения. В подкрепа на това можем да приведем три примера.</p> <p>На първо място, изживяването на наследената от античността болест, наречена &ldquo;робство&rdquo;. Робът започнал да се превръща в слуга, който на практика е свободен човек, доколкото можел да има собствена ферма и семейство, като много господари започнали да освобождават без разлика както роби, така и слуги. Това донякъде се правело под давление на свещениците, но причината се кореняла предимно в споменатия дух на покаяние. Разбира се, в известен смисъл той е свойствен за всяка християнска общност, аз обаче имам предвид онзи многократно по-суров дух на покаяние, който спомогнал да се преодолеят греховете на езичеството. Масовото възвръщане на свобода имало донякъде характера на предсмъртно разкаяние, защото в много случаи ставало тъкмо на смъртното ложе. Един заклет атеист, с когото спорих веднъж, каза следното: &ldquo;Хората били държани в робство само поради страха им от ада&rdquo;. Както отбелязах и пред него, ако беше казал, че хората били освободени от робство само поради страх от ада, поне щеше да е изрекъл една безспорна историческа истина.<br />Другият пример е широката реформа в църковната дисциплина, проведена от папа Григорий VII5. Предприетите промени се ръководели от най-чисти мотиви и имали наистина оздравителен ефект. Той провел разследвания с цел ликвидиране на корупцията сред духовниците &ndash; така наречената симония6 &ndash; и настоявал енорийските свещеници да следват в живота си по-високи идеали на отдаденост и себеотричане. Но колкото и възвишено да било това начинание, изпитваме смътно неудоволствие от факта, че най-осезаемият му резултат бил широкото налагане на целибата. Третият пример в много отношения е най-силният. Става въпрос за война &ndash; героичните, а за мнозина от нас и свещени походи, които въпреки всичкото носят ужасите и бремето на войната.<br />Тук нямаме възможност да обсъждаме подробно истинската природа на кръстоносните походи. На всички е известно, че в най-тъмния час на &ldquo;тъмните векове&rdquo; в Азия се появява нова ерес, която се превръща във войнстваща номадска религия, чиито поклонници призовават името на Мохамед. По същество тя приличала на много ерес, като се стигне чак до монизма7. Самите еретици я възприемали като разумно опростяване на религията, докато за католиците тя представлявала безумно опростяване на религията, защото свеждала вярата до една идея, като я лишавала от свободното дихание и равновесието на християнството. Така или иначе, тя представлявала военна опасност за християнския свят и той насочил удар право в сърцето й, предприемайки освобождаването на Светите места. Ако на света изобщо е имало герои, герои били великият херцог Готфрид8 и първите християни, които щурмували Йерусалим, но те били герои на трагедия.</p> <p>Приведох тези три примера на ранносредновековни движения, за да илюстрирам една тяхна обща черта, която ги свързва с духа на покаяние, обзел хората след края на езичеството. Те са като студено течение в мрачна и мъглива долина, като вятър, който духа в планинските усои. Този вятър &ndash; свиреп и чист &ndash; брулел един най-после очистен свят. Който е чувствителен към атмосферата на различните епохи сигурно ще усети, че духът на това грубо, понякога направо безмилостно общество е чист и ведър. Даже самата му разпуснатост е чиста, защото го нямало вече привкуса на извратеност. Самата му жестокост е чиста, защото ги нямало пищните жестокости на амфитеатъра. И тя била породена от естествения ужас пред кощунството или от естествената ярост на накърнената доблест. Постепенно на сивия фон започва да потрепва красота &ndash; свежа и крехка, и преди всичко изненадваща. Любовта се възвръща вече не като платонична, а каквато е и до ден днешен &ndash; рицарска. Цветята и звездите са възстановили изначалната си невинност. Огънят и водата вече са достойни да бъдат брат и сестра на светеца. Всичко най-после се е очистило от езичеството.</p> <p>Самата вода се е измила. Огънят се е пречистил с огън. Това вече не била онази вода, в която хвърляли робите за храна на рибите. Това не бил онзи огън, който поглъщал младенците, пожертвани на Молох9. Цветята не носели дъха на венците, забравени в градините на Приап. Звездите престанали да бъдат знаци на далечни богове &ndash; студени като собствените им несгряващи пламъчета. Всички неща били нови като в първия ден на Сътворението и очаквали своите имена от този, който щял да дойде да ги нарече. Вселената и земята вече били загубили зловещата си символика. Те очаквали отново да се свържат с човека и били готови за помирение. Човекът бил отхвърлил и последната следа от поклонение на природата и можел да се върне към природата.<br />В предутринната дрезгавина на възвишението над града тихо и внезапно се появява тъмна фигура, чийто силует се очертава на фона на избледняващия мрак. Дошъл е краят на суровата и беззвездна нощ на бдение. Той вдига ръце, както е изобразен на толкова статуи и картини, около него се разнася хор от птичи гласове, и зад гърба му се пуква зората.</p> <p><span style="text-decoration: underline;"><strong>БЕЛЕЖКИ:</strong></span></p> <p>1 &ndash; Клавдий Нерон (37&ndash;68) &ndash; римски император от 54 г., естет и садист, майцеубиец, гонител на християните. Нерон се смятал за велик поет. <br />2 &ndash; Игра на думи с името на бог Пан. На старогръцки език &ldquo;to pan&rdquo; означава &ldquo;всичкото, цялото&rdquo;.<br /><br />3 &ndash; В римските градини е имало изображения на бога на плодородието и мъжката сила Приап &ndash; дървена фигура с голям фалос или три фалоса. <br /><br />4 &ndash; Според гръцката митология Пан причинявал страх и ужас &ndash; &ldquo;панически ужас&rdquo;. <br /><br />5 &ndash; Папа Григорий VII заема папския престол от 1073 до 1085 г. Той решително се бори за утвърждаването на авторитета на църквата, срещу инвеститурата (правото на светската власт да назначава висши духовници) и въвежда целибата.<br /><br />6 &ndash; Симонията е практиката за купуване и продаване на духовни неща. Терминът е свързан със споменатия в библията Симон Мага, който се опитал да купи от апостол Петър силата на Светия Дух (Деян. VIII, 18-24). <br /><br />7 &ndash; Монизъм &ndash; в съвременната философия учение за единната субстанция, от която произлиза целият свят (краен материализъм или краен идеализъм). Честъртън употребява термина в смисъл на &ldquo;свеждане на всички явления към една същност или причина&rdquo;, имайки предвид мюсюлманското единобожие. <br /><br />8 &ndash; Готфрид IV Булонски (1060&ndash;1100) &ndash; един от водачите на Първия кръстоносен поход, който в 1099 г. бил избран за крал на Йерусалим, но предпочел титлата &ldquo;Защитник на Божи гроб&rdquo;.<br /><br />9 &ndash; Финикийски бог, на когото били принасяни в жертва деца.</p> <em><strong>*Глава от есето "Св. Франциск от Асизи" от книгата на Г. К. Честъртън &ldquo;Св. Франциск от Асизи и св. Тома от Аквино&rdquo;, издателство &ldquo;Омофор&rdquo;, 2009 г. Превод: Ваня Николова. <a href="../../topic-9195.php">Първата част от текста може да прочетете тук.</a><br /></strong></em> <p>&nbsp;</p>