- 10 Sep 2020
- 152
- 14
Възстановка на една злополукаС Ромил Калинов сме съседи от време оно. Засичаме се постоянно в някога китното ни кварталче. Неотдавна го виждам и бързам да се похваля, че ще ходим с Диана Попова на изложба в Зала “Индустриална”. Понеже съм със силни подозрения към инсталации и пр. “нови форми”, отивам в опит да се опровергая. Той пък ми се похвалва, че има експонат там и ме кани на откриването на самостоятелната си изложба. Обяснявам му, че няма да мога, но ще поканя Диана Попова да я отрази. “Чудесно, тя е писала за мен”.
<p>Разделяме се по живо, по здраво. Изложбата ми полепва с безсмислената си, съвсем не концептуална грозота. Творбата на самия Ромил – дървен крокодил, оплескан с кръв, се вписва в общата картина на ялово маниерничене, без да е нито лидер, нито оставач в тази смешка, наречена “изложба”. <br />Вечерта получавам обаждане: Какво става? Хареса ли ви? Ще напише ли Диана за моята изложба? Отговарям по единствения начин, които умея – изложбата за мен е отвратителна, не знам дали Диана ще прояви интерес към самостоятелната ти изява – останах с впечатление, че хич не е във възторг.</p>
<p>Дойде петъкът и ето го “отровния” текст! Мен ако питате, той е мек като майчинско навикване. Ако беше “чужд” човек, за подобно изстъпление – марш в ъгъла! И да четеш Арто! Или поне Белински! <br />Обажда се Калинов. Разстроен – сигурно е разбираемо за твореца, останал неразбран: Ще й отговоря! Тя ме мрази!” <br />“Успокой се, не й е харесало. Казах ти, че и за мен беше ужасно”. <br />“Ти ще ми пуснеш ли отговора?” “Естествено, че ще ти го “пусна” – стига да няма обиди, не е там въпросът обаче. Тя не е журналистка, която те е наклеветила, че да се защитаваш. На критик не се отговаря с думи – това е правило. Отговаря се с мълчание и с творби. От личен опит ти казвам – който ми е отговорил, е станал за смях. Само ще се изложиш”. <br />“Аз пиша добре... Но да, ще помисля”. “Помисли и ако решиш, ще пием едно кафе и преди да го предам в редакцията, ще ти кажа честно как ми се струва”. Чао-чао.</p>
<p>И какво да видя след седмица? В сайта се мъдри “право на отговор”. На снимката – наш Ромил. След всички разговори, след цялата добронамереност – усъмнил се да не остане измамен и изтичал да си занесе жалбата. Навързани клишета, обединени само от логиката на обидата. Нямало в изкуството млади и стари, неузрели и съзрели. Има и още как. Зрелите, освен всичко, овладяват страданията на егото си – метаболизират ги чрез работа, спорт, йога, градинарство и пр. А не се обясняват.</p>
<p>Но Ромил “пише добре” . И е чел марксистко-ленинската естетика. Там и само там има единствен “честен и правилен подход” на критическо поведение. Там и само там критикът се стреми към “обективност”, там и само там думите не са “емоционално натоварени”. Да ти призная ли нещо, Роми, за моето отношение – критическо и човешко, към емоционално ненатоварените работи? Помириша ли ги – бягам от тях като дявол от тамян! Както побягнах от тази изложба, както бягам от всичко, което се преструва на рационално, а просто се страхува да се оголи и да споделя. Изкуството е рана, Роми. Критиката, когато е изкуство, също е рана. <br />И завършвам с откраднато от форума под отговора. Художникът рисува, критикът критикува, такъв е редът. Когато художникът критикува критика, значи не е художник.</p>
