Реконтра: За реда и порядъка

Кой Арто, Антонен ли? Има тука нещо от книгите на баща ми, но не съм го чел, Аве. Белински е подмазвач - да убием старото и да създадем красивото (защото старото не е красиво). Всъщност от детски инат продължавам да твърдя, че съм почитател на Вахтагов, защото е обратното на Станиславски. Харесва ми да го твърдя, за да се чудят хората защо твърдя така (в частен кръг, който все повече отеснява). Историята да обичам да споменавам Вахтангов е, че между театралните книги в къщи има и една от Вахтангов, където какво мисли по въпросите е подкрепено със снимки. Когато бях малък, родителите ми се забавляваха как се плаша от една ококорена снимка на някой си Толчанов в някаква роля. Аз исках да бъде уплашен, а те се смееха. "Моят живот в изкуството" започна така. Един ден нямаше кой да ме гледа и ме взе баща ми. Отидохме заедно на репетиция в тогавашния филиал на кукления театър на ул. Жданов. Седим, той режисира, а аз гледам. Аз съм малък, какво друго мога да правя. По едно време баща ми каза: "Молй ти се, иди да видиш, казал съм онази планина да минава на количка, казах им да се движи съвсем равно. Провери дали не я носят на рамо." Носеха я на рамо и аз докладвах каквото са ми наредили. Той се развика. После ходихме да ядем кебапчета и по улицата го попитах: "Защо им се скара така, такива симпатични, духовни и весели хора..." Отговорът беше: "Да, много са симпатични, но аз отговарям, а утре ще дойдат зрителите и ще са дали по лев и двайсет за билет и аз трябва да им да им хубаво. Те са дали пари и искат да получат хубаво от мен. Не искам онова да се клати, би било за друго постановка, тази е такава - да не се клати. Така започна моят живот в изкуството - да ми обяснят, че ако ще се показваш, имаш отговорности. Харесвах онези цветя от крепова хартия, защото са много хубаво набръчкани, той ми обясни, че е изкуствено. Друг път казах : "Да видим изкуството като такова." Той отговори: "Щом искаш, да го видим." Виждахме го години наред, докато усетих, че ми натежава да нося цялото изкуство в главата си. Много тежка ми стана тази глава и реших да го опростя. Попитах за постулати (а вече имах и мои). "Слушай! Изкуството няма правила. Но доколкото нещо може да се извлече, ако има, те биха били три: 1. Да доставя удоволствие. 2. Да не те кара да се чудиш какво иска да каже творецът, защото изкуството не е палач, който да те затваря и да те мъчи, а лично те кани, за да изпиташ радост заедно с него. Включително радост, че той знае за тъгата, ти също, и да я изпитате заедно. 3. Изкуството трябва да не е грозно. Оттам нататък можеш да правиш каквото искаш и ако хората го харесат, значи си успял, ако не, значи не си. Други мерки няма." Край на първа част.
Така у мен се изгради известен догматизъм. Догматизъм, защото беще само донякъде - исках само хубаво. А известен, защото не очаквах винаги красота, вече ги познавах. Познавах и претенцията, и позата, и безпомощността, и пластмасата. Последният ден, когато бях на театър, беше една простовата и безвкусна постановка на "Полет на кукувиче гнездо" на някой си Красимир Спасов. Намирах го за неизискан човек, но отидох. (Другият претенциозен, но също изявен, беше Иван Добчев. Сегашните ги намирам за неграмотни. Искам голямо и хубаво, искам да съм очарован, а те не ми го дават, това какво е?) Беше с някакви пластмасови, като подложки за яйца, сухо, грозно, излязох си и повече не се върнах в никой театрален салон. Имах до мен момиче и после вече беше хубаво. Онова беше грозно, но нямаше и идея - беше само позьорско и тъпо. Само още веднъж. "Вишнева градина" във Военния. Имаше атмосфера, имаше естетика, имаше Чехов (той ако не е празно на душата и ако няма самота и тъга, не го бива :) ), Славка Славова хубава, стара, чудесен слуга, Атанас Атанасов чаровен, притихнал, сив, защото трябва да е сив... Не съжалявам за тогава, но бях дотук. Нещастни хора, талантливи като произведено в България, нито има кой да ги наеме, нито има кой да им каже, ни-що! Край на втора част.
Един ден обаче, както все питам за всичко и същевременно търся кой съм, моята професия сама ме намери. Хвръкнах. Бях ходил на много изложби. Това сега е специална история. Нямахме много пари и на едно ОХИ аз дори не питам - и в дъното: една картина на Иван Кирков, "Утринно небе" или нещо такова. Синьо, зелено и бяло. Очите ми останаха. Нямах 600 лева. Нямах и шест дори. След две десетилетия отидох по работа в ателието на Борис Китанов и същата картина беше там. Още не съм я купил. Сигурно биха ми я и подарили, ако знаят, но не съм им казвал. Важното е, че е хубава. Сега, когато минавам 50, мога да си позволя да ме видят. И пак ме е страх - ами ако не ме харесат? А утре? Скоро един колега ми каза: "Ако хората разбираха от шрифт като теб, нямаше да е пълно с боклуци сега." Казах му, че ми се подиграва, но: "Искаш да кажеш, че ако аз сложа две букви една до друга и ти сложиш две букви една до друга, аз ще загубя от теб?! Съмнявам се." Отговори: "Нали това ти казвам - може и да спечелиш ти." Което значи, че човек се учи на това как да покаже душата си. Дълго. Никой не е Гилелс на 12. А след 60 Природата ти взима - от паметта, от ръцете... Не е хубаво човек да се хука необмислено... Край на трета част.
Значи остават онези три правила: 1. Да е ясно и хубаво. 2. Да е ясно и хубаво. 3. Да е ясно и хубаво. Не, Аве, изкуството не е рана. Би зягнояла. Изкуството - това го пиша сега за първи път и все така става, аз се шегувам и говоря лековато, а после става самата истина (че дори винаги си е било самата истина): изкуството е тъга. Всички ще умрем. И всички го знаем. Изкуството е това, което искаш да кажеш. Сега, преди, после, да се извиниш, че си се забавил - каквото искаш. Дори не е Ars langa, vita brevis. Изкуството е нищо, което е всичко. Всеки може без изкуство, но няма да е щастлив, ако изкуството го няма или ако е грозно. Всеки ще умре, но е по-хубаво да види повече красота преди това. Иначе всичко е едно и също. Е, това е, както казва едно русо момченце в една книга. Край.
Не бих искал да коментирам доноса на Аве, особено пост-комунистическия постулат, че художника трябва да рисува, а критика да критикува. Обикновено критикът е и малко художник, не би могъл да говори и пше за изкуство иначе. За съжаление повечето са посредствени художници. Факти против това "правило" от Ренесанса до днес са много, но в по-нови времена: чудесните дневници на Дали, преди това на Дьолакроа и на Емил Бернар. Да не говорим за теориите на Кандински, както и за нашия двоен професионалист Сирак Скитник...Никой не познава по-добре дълбините на изобразителното изкуство, отколкото самите художници, очевидно е. "От личен опит ти казвам – който ми е отговорил, е станал за смях"- не е лошо човек да се надсмее и над себе си малко, пък дори и в донос като този...
Защо е нужно толкова труд? Има прекрасен шопски израз: "Което куче ме е залаяло, все е побесняло." Има само една неяснота: защо един художник, вместо да се постарае да рисува по-хубаво, трябва да вика "Бау!" и да плащи хората. :-))))) Да не би да бъркате думите юнак и художник?
Ех, шепоти, аман от графомани с мания за величие.
Нещо почна да се прокрадва съмнение за кампанийна антиреклама на Ромил. "И така може, колега", иронично се изказваше за някои слаби работи на студентите си Петър Чуклев. Да, наистина може и така.
Мисля, че подобна статия на Аве Иванова е недопустима. Тя е напълно клюкарска. Съжалявам, че трябваше да прочета подобна Дисциплинираща (?) статия под нейното име. Точно тя е тази, която няма етическото право на реконтра в случая. Да не говорим, че статията прилича на разговор за фризьорски салон и е доста долна по същество. А Ромил Калинов има право на отговор, има право да размишлява и върху текста на Попова, и върху текста на Иванова, и върху собствените си неща, защото живеем в свободно общество. Не разбирам, трябва да ходи с наведена глава по улиците ли, защото Попова не си е свършила добре работата. Ами така е, прав е, не си е свършила добре работа, защото статията е дребна и самоцелна. На негово място не бих се занимавала с нея точно поради тази причина, не поради друга, не защото "нямам право".
До участника цианкалий. Не, май не беше цианкалий, все едно. Това, което си прочел, не е предназначено за четене бе. Просто изразявам надежда, че може би пък най-накрая ще прочета какво е написало това Арто, дето толкова десетилетия го съзерцавам умно в библиотеката. :-))))) Иначе работата е ясна - простотията вече ще бъде култура. Даже мисля да се обявя в защита на Ромил Калинов. Защо "Само да те гепна, дънките ш'ти цепна" да може да е музика, а на Калинов инсталациите да не могат да бъдат изобразително изкуство? Не е справедливо! :-))))) Не че не е вярно това, което пишат Диана Попова и Аве Иванова, но няма да има ефект. Вие искате да крещите "Демокрация!" и "Мръсни комунисти!" и това напълно ви задоволява извисения духовен мир. Какви критерии, каква естетика, какви пет лева? Освен това е много по-лесно да струпаш пет пружини и две кукли в стил "Стари неща купувам!" и ето ти готово изкуство. И така става. :-)))))
Аве, изложила си се ужасно с този "отговор на отговора". Освен че не е етичен, е и зле списан, което пък вече хич не ти прилича. Да беше послушала самата себе си - когато критикът критикува критиките към себе си, той не е критик...
Pitam uvajaemata kulturna redaktorka na v.Glasove Ave Ivanova,zashto ne otpe4atahte materiala na prof. K. Del4ev ? Nali mrazeiki tui -plamenno komunizma,pregrushtate svobodata na slovoto i pravoto na vseki da izrasiava svoia vkus ,argumenti i pozicia ? Tova li e demokraciata vi ? Ne e li tova porednoto kopirane na durjavata ni..(tozi put pak komunizum no v 4astni ruce) Prednameren ili povurhnosten pogled, drazni moite nejni kriti4ki za da izraziavat taka usurdno svoita zlobnovatost . Razbrah 4e te viarvat i hatesvat krasivoto no zashto togava sa kliuko-zlobni i nesustoiatelni ? Vupros na kompleksi , kultura ili neshto pod 4erupkata,ot-dolu ? Te sa sviknali da gledat :PASIVNA,SLADNIKAVA,BEZPROBLEMNA,PLASTI4NA I SANTIMENTALNA lirika pod formata na neokonceptualizum. A niakoi dori i tova ne sa gledali leka negramotnost no- prostena. Da,da zashto REKONTRATA me pita “Tezi izlojbi triabva da provokirat li”? HA,HA,HA bih kazal ako mojeha da misliat to niamashe da pishat ! Blagodaria 4e me otkrihte !No ne beshe nujno. Tova me nakara i az da vi razpoznaia ! Nosete si na islojba, ve4e, protivootrova i 4erni perdenca kakto vi biah pisal po -gore ! Puskam teksta na prof. K.Del4ev.
Проф. д.ф.н. Красимир Делчев Перачките на червени потури в родната критика на съвременното българско изкуство През 90-те години на миналия век трима млади български художници скандално изписаха имената си по стените на сградите из центъра на София. След това един от тях изложи мръсния си слип като колаж. Скандални бяха някои градски акции и изявите на галерия XXL на получилото публичност съвременно българско изкуство, дълго подтискано по времето на соц-реализма. После избухна спор досежно т.н. неконвенционално изкуство. Критичката Д.П. бе наречена от нейния опонент: мръсните гащички. Почна прането на червените откраднати пари. Част от тях бяха изпрани чрез появилите се частни галерии, банки, бинзесмени. Надуха се цените на старите майстори. А за съвременните автори нямаше (и няма!) пазар. В умишлено направените непрозрачни художествени води течеше избелващо пране на червените потури в съвременното изкуство. Избелваха се: историята ни откъм тоталитарното минало, престъпления, вини, съвести, пари, имена на художници, скулптори, артисти, учени, писатели, поети... Внезапно стари муцуни или деца и внуци на бивши партийни величия и на министри от тоталитарната власт биваха лансирани като съвременни автори. Печелеха конкурси, стипендии, помощи и награди от фондации. Живееха в Париж, правеха инсталации с автомат Калашник. Вървеше подмяната на стойности. Все пак пост мортем бяха признати и някои мъченици (Галин Малакчиев, Иван Георгиев - Рембранда). И ето днес имаме противоречиви оценки за изложбата на Секция 13 в столична галерия Индустриална. Спорът вече не е има ли или не съвременно българско изкуство нито: защо у нас липсва негов музей? Вероятно скоро ще имаме такъв. Сега се подготвя неговото съдържание: кои автори, чии творби? Преди да се е появил музеят вече имаме и институт за съвременно изкуство. Въртят се връзки, номенклатури, пари. Онези, в които са парите, вече си поръчват музиката. Искат те да определят съдържанието и авторите (свои хора, то се знае, важи девизът: и преди, и сега). Всичко това спъва появата на свободен художествен пазар за съвременно изкуство в България. Един концептуалист, автор на инсталации и реди-мейд (Ромил Калинов – Хипертрофия на ума, Летящ старт, да припомним и неговите предишни инсталации: Народопсихобобие, Капан за пуйки, Рудимент с усмивка - Човек?), който далеч не е аутсайдер, а един от пионерите на съвременното ни изкуство още от 90-те години на XX век, съратник на Добрин Пейчев в редица пърформанси и акции, е нарочен от перачките за мишена на подмолните им менторски подмяни. Защо? Изглежда, това е предупредителен сигнал, че подреждането на своите хора в готвещия се музей вече е приключило, така че няма повече свободни места и светва лампичка червено. Монополистите желаят всички техни конкуренти да не се допуснат до пазара, т.е.: НЕСВОБОДА. П.П. Изпълнени с аверсия и преднамереност перачките, вкл. Диана П., недоразбират онези направления в съвременното изкуство, които изискват не само емоционална реакция от публиката: възторг, погнуса, възмущение, дори отровеност или гняв, а взискват чисто мисловно напрягане за долавяне и дешифриране, схващане на интелектуалните игри, понятия и идеи, възгледи и идеали. Такива направления са концептуализмът и инсталациите. Тъкмо те са застъпени в изложбата на Секция 13 в галерия Индустриална. Подобни творби са не само разбираеми. Подхождането към тях с гола емоция не помага, а вреди да се разбере замисълът. При концептуализма и инсталациите изобщо не става дума за произволни хрумвания. Това са дълго и добре обмислени идеи, игра с понятия. Често заглавието подсказва накъде да тръгне тълкуването. Например: Хипертрофия на ума и Летящ старт. Сетне се гледа, мисли, схваща... емоционално реагира... Дешифровката звучи приблизително: Ето метаморфозите на родните мутреси и мутри! Ако се чувстваме отровени и възмутени от тези метаморфози – още по-добре. Значи реагираме и като граждани. Когато обаче е налице една атрофия на мисленето при емоционална свръхвъзбуда – нещата стоят зле! Преобладаването на емоционално превъзбудени журналистки и критички в публицистиката ни води до хистеризиране на обществения живот. Те го тровят отрицателно, вместо да ни стимулират доблестно.
Ние и нашите партньори използваме технологии като “Бисквитки” за персонализиране на съдържанието и рекламите, които виждате, както и за да анализираме трафика на сайта. Изберете “Приемам”, за да приемете използването на тези технологии. За повече информация, моля запознайте се с обновените “Политика за поверителност” и “Политика за бисквитки” на Гласове.ком ЕООД