Първа книга на Херта Мюлер на български

<p>Събитието е в рамките на Месеца на немската култура в Столична библиотека, финансиран от програма "Култура" на Столична община. След представянето може да бъде разгледана и изложба на оригиналните издания на Херта Мюлер, предоставени от Гьоте-институт, България.</p> <p>Припомняме, че 20 години след падането на Берлинската стена, двадесет години след ужасната смърт на съпрузите Чаушеску, именно една немскоезична писателка от Румъния бе удостоена с Нобеловата награда за литература.</p> <p>Херта Мюлер е родена през 1953 г. в Ницкидорф, населено място, намиращо се в немскоезичната част на Банат, Румъния. Завършила е германистика и румънска литература в Тимишоара. От 1976 до 1979 г. работи като преводач в завод, но е уволнена поради отказа й да сътрудничи на Секуритате. След това работи като учител по заместване и дава частни уроци по немски език.</p> <p>Първата й книга &bdquo;Низини&rdquo; излиза в Румъния през 1982 г., цензурирана както и всички останали румънски публикации. Две години по-късно творбата й е издадена в пълен обем във ФРГ. Следва забрана да публикува в Румъния. През 1987 г. Херта Мюлер емигрира с тогавашния си съпруг &ndash; писателя Рихард Вагнер, за ФРГ. През следващите години тя преподава в редица университети, носител е на множество литературни награди. В момента живее в Берлин. Германия два пъти номинира Херта Мюлер за Нобелова награда за литература &ndash; през 1999 и 2008 г.</p> <p>През 2008 г. Херта Мюлер предизвиква остра дискусия, защото се обявява против участието на историка Сорин Антохи и германиста Андрей Корбя-Хоишие в конференция на Румънския културен институт в Берлин. Причината е, че и двамата са били секретни сътрудници на Секуритате. Мюлер критикува поканата им в отворено писмо. Впоследствие тя е атакувана от Карл Гибсън, историк, философ и литератор, родом от Банат, който в своята книга &bdquo;Симфония на свободата&rdquo; я обвинява в лоялност към режима на Чаушеску. Публичният спор между двамата продължава.<br /><br /><strong>Из &bdquo;Всичко свое нося със себе си&ldquo;</strong></p> <p><em><strong>Херта Мюлер</strong></em></p> <p><em>Превод от немски: Мария Дерменджиева<br />Издателство &bdquo;Сиела&rdquo;</em></p> <p>Как веднъж моят Ангел на глада стана адвокат</p> <p>&bdquo;В никакъв случай не казвайте това на мъжа ми&rdquo;, беше казала Хайдрун Гаст. Беше в деня, когато тя успя да седне между мен и Труди Пеликан, защото адвокатът Паул Гаст не беше дошъл да яде, зъбите му беряха. Този ден Хайдрун Гаст можеше и да говори.</p> <p>Тя разказа, че на тавана между автомобилната работилница и бомбардираното хале на фабриката имало дупка, голяма колкото корона на дърво. Горе в халето се събирали строителни отпадъци. Понякога в цеха на пода намирала картоф, хвърлен отгоре от един мъж за нея, Хайдрун Гаст. Мъжът бил винаги един и същ. Хайдрун Гаст гледала нагоре към него, а той гледал надолу. Не можели да си говорят, горе той бил охраняван точно както и тя в работилницата. Мъжът носел раирана пуфоайка, бил германски военнопленник. Последния път между сандъчетата с инструменти лежал един съвсем малък картоф. Възможно е Хайдрун Гаст изобщо да не го била открила веднага и той да е стоял там един-два дни. Или се е наложило мъжът да го хвърли по-бързо от обичайно, или картофът се е търкулнал по-далеч от обичайно, тъй като бил толкова малък. А може и мъжът целенасочено да е искал да го хвърли на друго място. В първия момент Хайдрун Гаст не била сигурна дали картофът наистина е от мъжа горе, дали не е подхвърлен от началника й, за да я хване в нарушение. Тя избутала картофа с върха на обувката си под стълбата, така че да го видиш само ако знаеш, че е там. Искала да разбере, дали началникът й не я шпионира. Чак в края на работния ден взела картофа и усетила, че е овързан с конец. Както винаги, и този ден Хайдрун Гаст поглеждала нагоре през дупката, колкото често й се удавало, но не видяла повече мъжа. Когато вечерта се прибрала в бараката, скъсала конеца със зъби. Картофът бил срязан на две. Между двете половини имало парченце плат. ЕЛФРИДЕ РО, пишело там, ЕРЩРАС, ЕНСБУ и най отдолу -ОЙЧЛА. Останалите букви били изядени от картофеното нишесте. Когато адвокатът се прибрал в бараката си, след като изял буламача в столовата, Хайдрун Гаст хвърлила парчето плат в един от все още тлеещите малки огньове на двора и си изпекла двете половинки на картофа. &bdquo;Знам, че изядох някаква вест&rdquo;, каза тя, &bdquo;това беше преди шейсет и един дни.</p> <p>Определено не са го пуснали да си отиде вкъщи, в никакъв случай не е и умрял, беше още здрав. Изчезна вдън земя, каза тя, както този картоф в устата ми. Липсва ми.&rdquo;</p> <p>В очите й проблясна тънък слой лед. Хлътналите й бузи бяха залепнали като бял мъх за скулите. За нейния Ангел на глада не можеше да е тайна, че от нея вече няма какво да се вземе. Имах неприятното чувство,че колкото повече ми се доверява тя, толкова по-бързо нейният Ангел на глада ще я напусне. И сякаш ще се нанесе при мен.</p> <p>Само Ангелът на глада беше способен да забрани на Паул Гаст да краде яденето на жена си. Но самият Ангел на глада е крадец. Всички Ангели на глада се познават, мислех си, както ние се познаваме. Всички те имат нашите професии. Ангелът на глада на Паул Гаст е адвокат като него. А този на Хайдрун Гаст е само негов слуга. И моят също е само слуга, кой знае на кого. <br />Казах: &bdquo;Хайдрун, яж си супата&rdquo;.</p> <p>&bdquo;Не мога&rdquo;, каза тя.</p> <p>Посегнах към супата. Труди Пеликан също я поглеждаше крадешком. Алберт Гион от отсрещната страна също. Започнах да греба, не броях лъжиците. Дори не сърбах, защото отнемаше време. Ядях само за себе си, без Хайдрун Гаст и Труди Пеликан и Паул Гаст. Забравих всичко наоколо, цялата столова. Поех супата в сърцето си. Пред тази чиния моят Ангел на глада не беше никакъв слуга, а адвокат.</p> <p>Празната чиния избутах към лявата ръка на Хайдрун Гаст, докато не се опря в малкия й пръст. Тя облиза неизползваната си лъжица и я изтри във ватенката, сякаш тя беше яла, а не аз. Или вече не знаеше дали яде, или само гледа. Или искаше да изглежда така, сякаш тя е яла. Така или иначе нейният Ангел на глада се виждаше легнал изпружен в цепката на устата й, отвън милостиво блед, отвътре тъмносин. Не беше изключено да може дори да стои като везна. И беше сигурно, че брои дните, които й остават, в парцаливата вода на зелевата супа.</p> <p>Можеше обаче и да забрави Хайдрун Гаст и да закрепи везната си по-прецизно на моя мъжец. За да изчислява по време на ядене кога и колко може да вземе от мен.</p>