По следите на един безследно изчезнал театър

<p>&nbsp;Всяка следваща новина обезсмисля предходната, докато на свой ред не бъде опровергана. Натрупаният материал чертае кафкиански сюжети, пред които би се стъписал даже авторът на &bdquo;Процесът&rdquo;.<br />Това е действителен случай. Но също е и театър. Не в преносния, в буквален смисъл. Стига някому да хрумне да събере в три тетрадки всички изрезки от публикуваното по случая и да го разкаже в хронологичен ред. Идеята е на ливанеца <strong>Раби Мруе</strong>, автор, режисьор и наратор в <strong>&bdquo;Търсене на изчезналия служител&rdquo;</strong>, един от ключовите и преподреждащи критериите ни спектакли в международната програма на &bdquo;Варненско лято 2010&rdquo;. Идеята е толкова проста и в същото време универсална, че чак те е яд, дето никой в България не се е сетил (или не му е стигнал кураж) за такъв тип политически театър.</p> <p>На сцената &ndash; три екрана и един мъж, който заема мястото си сред останалите зрители в залата малко преди началото на спектакъла. На стола до него &ndash; няколко тетрадки с налепени по страниците изрезки от вестници, отпреде му &ndash; камера, която през цялото време следи лицето и ръцете му, разлистващи тетрадките, и предава увеличения им образ върху два от екраните. На третия екран друг чифт ръце, на Хатем Имам, чертае схеми и диаграми, изписва имена и дати в усилието си да онагледи абсурдните криволици в разследването около изчезналия чиновник. Към финала изписаното и надрасканото е така плътно, че е покрило всичко. Накрая струйка разтворител и гъбичка унищожават следите от маркера, а заедно с него сякаш и паметта за случая с изчезналия служител.</p> <p>Спектакълът на Раби Мруе не произнася присъди, не претендира да е последната инстанция, която разкрива светата истина, не обвинява и не оневинява никого. Бяхме предупредени за това още в самото начало. Този спектакъл само задава въпроси. И ни предлага да поразмишляваме върху тях. Върху смисъла от такъв тип документален театър изобщо. И има ли той почва у нас.</p> <p>След финалните думи Раби Мруе не излезе за поклон, а продължи да седи в залата. Екранният му образ мълчаливо и изпитателно ни наблюдаваше със светлите си очи от сцената. Той не ни позволи с аплодисментите си да се дистанцираме от чутото и видяното в ролята си на публика, да попляскаме, да обърнем гръб и да забравим. Сигурно затова се изнизахме с известна гузност от салона.</p> <p>Истинската тежест на &bdquo;В търсене на изчезналия служител&rdquo; се усеща едва след като спектакълът е приключил. Иначе неговият час и три четвърти минават почти неусетно, редувайки сухи факти с черен хумор, импровизирани шеги, политически сарказъм, заснети документални интервюта и даже музика (Мруе ни остави три минути да слушаме класика със задачата да се опитаме да си представим двете седмици без нито една публикация по случая с изчезналия служител; накрая се оказа, че просто сме слушали музика.)<br />За да избегне цензурата в Ливан, Раби Мруе обявява спектакъла си за частно представление, което ще се играе само две или три вечери, без да бъде публично обявявано. В противен случай цензорите е трябвало предварително да видят части от него, а после да решат дали го одобряват или не като текст и визия. Въпреки тънкия лед, по който е ходил авторът, &bdquo;В търсене на изгубения служител&rdquo; е факт. В България не съществува такъв тип цензура, но няма и политически театър. Защо?</p> <p>Паралели със случая около изчезването на финансовия чиновник могат да бъдат открити без усилие и у нас &ndash; пресата ни ги предлага в изобилие. Въпреки това нито един автор не се опита да направи публицистичен театър с адрес България. Защо?</p> <p>Благодарение на пресата и останалите медии всекидневно научаваме за безследно изчезнали хора. Но си дадохме сметка за жестоката реалност едва когато това ни беше показано от един ливански спектакъл. Защо?<br />Този текст няма за цел да осъжда някого или да дава категорични заключения. Той само пита.</p>