Олга Бергхолц: смърт, затвор, затвор, смърт...

<strong>В началото на 90-те читателите се запознаха с друга Бергхолц. Бяха публикувани затворническите й стихове и дневниците й. Но както и преди, голяма част от архива на Олга Бергхолц е недостъпен за изследователите. </strong> <p>Поради тази причина съставителите на сборника са ползвали главно перестроечни публикации. Най-накрая всичко е събрано заедно и гласът на Бергхолц &ndash; важен свидетел, чиито показания не могат да се оспорят &ndash; зазвуча в днешните дискусии за войната и сталинизма.<br /><br /><strong>За работата си разказва Наталия Соколовска, съставител на сборника, подготвен от издателство &bdquo;Азбука&rdquo;:</strong></p> <p>- В сборника са дневниците от 1938&ndash;1939 г., отнасящи се до затвора, дневниците от периода на блокадата, тези от 1949 г., където тя пише за сталинския колхозен ГУЛАГ в село Старое Рахино. Събрани са заедно, снабдени с коментар, а също и с авторски текстове на самата Бергхолц, наброски към неосъществената втора част на книгата &bdquo;Дневни звезди&rdquo;, нейни писма, избрани стихове и поеми. Всичко това дава невероятна взривна сила.<br /><br />През миналата година съставителят успява да получи достъп до някои от материалите от углавното дело на Олга Бергхолц, пазено в архивите на ФСБ. Много от документите са&nbsp; представени в книгата.<br /><br /><strong>Из дневниците на Олга Бергхолц<br /><br />14 декември 1939 г.</strong><br /><br /><em>Точно преди една година бях арестувана. Сега усещането за затвор, след 5 месеца свобода, възниква у мен още по-остро, отколкото в първите дни след освобождението. Душата ми измъкнаха, ровиха в нея с вонящите си пръсти, плуваха из нея, гавриха се, после ми я напъхаха обратно и ми казаха: &bdquo;Живей&rdquo;. Преди година лежах в &bdquo;мечкарника&rdquo; при мерзавеца Кудрявцев, после ших дюшеци край клозета &ndash; смачкана, оплюта, откъсната от близките си, с реална перспектива за каторга и затвор за много години, а днес съм си вкъщи, зад своята си маса, и вече съм уважаван човек в завода, пропагандатор, ще правя доклад за Сталин, печатат ме, изглежда, че ме обичат и уважават много хора...<br /></em></p> <p><em><strong>Значи съм победител?</strong><br /></em></p> <p><em>Точно преди година Кудрявцев ми говореше: &bdquo;Вашите престъпления, вие сте престъпник, враг на народа, никога няма да видите мъжа си, нито дома си, отдавна са ви изгонили от партията&rdquo;. Днес &ndash; всичко е наопаки.<br /></em></p> <p><em><strong>Значи съм победител? О не!</strong><br /></em></p> <p><em>Не, макар и да не искам да се призная за победена. Все още не искам. Вътрешно съм смачкана от затвора, не мога да направя такова признание, без да обръщам внимание на цялото бреме в душата и в съзнанието ми.<br />Аз съм осакатена, но, изглежда, не смачкана. Ето, до няколко дни ще ме утвърдят за парткома. О, колко страстно ми се иска да кажа: &bdquo;Скъпи другари! Аз видях, чух и преживях в затвора това и това, и това...&rdquo;. Но не бива да го правя. Ще последва &ndash; изключване, осъждане и най-вероятно отново затвор. <br /></em><br /><strong>23 декември 1939 г.</strong></p> <p><em>Изказах се на събранието за Сталин, изказах се нелошо, защото се готвих за доклада много добросъвестно, после прочетох свои стихове за Сталин. Гръм от аплодисменти, всички бяха много доволни и т.н. Точно преди година четях това стихче в затвора, бидейки оплюта, низвергната на най-ниското стъпало, на самото дъно на нашето общество, определена като &bdquo;враг на народа&rdquo;... Как обичаха там тези слабички стихчета! Плачеха, когато стигах до края, и самата аз така се вълнувах, като ги рецитирах... Докато не започнах да мисля: &bdquo;Твоя е вината!&rdquo;. Но дори и да мисля така за него, не можех да рецитирам без вълнение, а докладите ги пишех с вълнение, искрено. Къде, кога, защо изскочихме от коловоза?</em><br /><br /><strong>Впечатленията си от книгата споделя културологът Борис Парамонов:</strong></p> <p>- Олга Бергхолц е трагична фигура, и нейната трагедия не е само лична, но общонародна, общоруска... Нейният немалък талант не само е бил задушен, а затворен. Тя се превръща в поет с една тема &ndash; противостоенето. На творческия й хоризонт не са останали други теми, целият свят си е отишъл от стиховете й. Този свят, който така цветисто и щедро е представяла преди. И точно тази тема на противостоенето на поета срещу злите сили много добре ляга върху ленинградските, блокадните стихове. В тях мотивировката е ясна &ndash; войната, която позволява тези стихове да прозвучат по радиото и да се появят в печата. Това много пъти се е казвало. Войната неочаквано прави истината произносима и легална. Но войната свършва и за Олга Берголц няма повече печеливш ход. Най-добрите й стихове, изпълнени с трагедийно звучене, родени от спомените за собствените й нещастия, от смъртта на мъжа й в съветските килии за изтезания, от собствения й затворнически опит са засекретени и блокирани. Но работата не е само в това. Страшното е друго. Олга Бергхолц не можела да пише за нищо друго. Многоцветният свят завинаги си е отишъл от стиховете й. Този, който така изразително е представяла в ранните си стихове.<br /><br /><strong>Из дневниците на Олга Бергхолц<br /><br />13 март 1941 г.</strong><br /><br /><em>Иудушка Голавльов говори преди края си: &bdquo;Къде се е дянало всичко? Къде е всичко?&rdquo;. Този страшен, наивен въпрос все по-често звучи в мен. Връщам се в годините и се ужасявам. Не само за своя живот. Къде е всичко? Къде се провали, къде изчезна и главното &ndash; защо, защо?!<br />Препрочитам сега стиховете на Борис Корнилов. Колко сила и талант има в тях! Той беше първият ми съпруг, мой мъж и баща на първото ми детенце, Ирка. Утре се навършват пет години от смъртта й. Борис е в концлагер, а може би е загинал. <br />Превъзходното стихотворение &bdquo;Соловьиха&rdquo; беше посветено на Зинаида Райх, той го чете, Мейерхолд, Мейерхолд, гениалният режисьор, беше арестуван и умря в затвора. Райх убиха зверски, загадъчно няколко дни след ареста на Мейерхолд и я погребаха тихичко, а зад ковчега й вървеше само един човек.<br />Смърт, затвор, затвор, смърт...</em><br />&nbsp;<br />- С Борис Корнилов те се развеждат много рано. Само две години са живели заедно, родила се дъщеричката Ирочка, която умира от тежка сърдечна болест през 1936 г. През 1930 г. тя вече е с втория си съпруг Николай Молчанов. Той умира от страшна смърт през 1942 г., умира от глад. След службата му в Туркестан развива много тежка форма на епилепсия. И не можел да се храни, умирал едновременно от болестта си и от глад. И тя описва тези страшни страдания, в които той си е отивал, и как тя самата се държала през това време. Това е уникално свидетелство. През 1942 г. тя се свързва с Георги Макогоненко, с когото се познава от Комитета по радио, това е и голямата й любов. Подобни истории се случват... Олга Бергхолц е била вярна на Николай Молчанов до самата му смърт и е написала: &bdquo;Но най-главното е Коля &ndash; историята на нашата любов и вяра&rdquo;. <br />...През септември 1941 г. започва блокадата на Ленинград. По високоговорителите из улиците на обсадения град звучал гласа на Бергхолц.<br /><br /><strong>Из дневниците на Олга Бергхолц<br /><br />22 септември 1941 г. Три месеца война</strong><br /><br /><em>Днес съобщиха за задържането на войските край Киев...<br />Боже мой, Боже мой! Не знам кое е повече у мен &ndash; ненавистта към германците или раздразнението, бесът, болката, примесени с дива жалост към нашето правителство. Почти цялата Украйна е окупирана от германците &ndash; нашата стомана, нашите въглища, нашите хора, хора, хора!... А може би точно хората докараха всичко това? Може би хората само се правят, че спазват видимото? През последните години се занимаваме само с това да спазваме видимото.&nbsp; Може би воюваме толкова позорно не само защото не ни достига техника (но защо, защо, да го вземат дяволите, не достига, би трябвало да достига, нали в нейно име жертвахме всичко), не само защото ни задушава неорганизираността, навсякъде е мъртвило, навсякъде кадрите са около 37&ndash;38-годишни, но и защото много преди войната хората се умориха, престанаха да вярват, разбраха, че няма за какво да се борят.<br />О, как се страхувах точно от това! Тази дива лъжа, която мен лично ме души като писател, ме плаши не само защото ми запечатаха душата, а още и защото виждах как расте пропастта между народа и държавата, как все повече се отдалечават един от друг двата живота &ndash; истинският и официалният.</em><br /><br /><strong>24 септември 1941 г</strong>.<br /><br /><em>Отидох до Ахматова, тя живее в мазето у портиера, в тъмно забутано ъгълче в антрето, едно такова вонящо, напълно по Достоевски, на дюшеци върху нарове, един върху друг. В кьошето, увита в парцали, с хлътнали очи, Анна Ахматова, музата на Плача, гордостта на руската поезия, неповторимият, голям, сияещ Поет. Тя почти гладува, болна, изплашена. А другарят Шумилов седи в Смолни в бронирано удобно скривалище и се занимава с това, че дори сега, в такъв трагичен момент, да не разрешава на хората да промълвят живата, необходимата като хляб дума... <br />Принудена съм да пиша за Европа как героично се отбранява Ленинград, световният център на културата. Не мога да напиша този очерк, ръцете ми отказват физически. Тя седи в ужасната тъмнина, дори не може да чете, седи като в килия на смъртник. Плака за Таня Гуревич и така хубаво го каза: <strong>&bdquo;Ненавиждам, ненавиждам Хитлер, ненавиждам Сталин, ненавиждам тези, които хвърлят бомби над Ленинград и над Берлин, всички, които водят тази позорна, страшна война...&rdquo;. </strong>О, вярно, вярно! Единствената правилна агитация трябва да е: &bdquo;Побратимявайте се! Долу Хитлер, Сталин, Чърчил, долу правителствата, няма повече да воюваме, не бива нито в Германия, нито в Русия да се разстилат трудещите се, да се уравновесяват, не са нужни нито родини, нито правителства &ndash; сами, сами ще живеем...&rdquo;. А казват, че бомбата над Таня е хвърлена от 16-годишно момиче. О, ужас! О, какви нещастни хора сме, накъде сме тръгнали, към каква дивашка задънена улица и безсмислица. О, какво безсилие и ужас. Нищо, нищо не мога. Може би трябва да се самоубия. Това би било най-честно. Толкова лъжи съм натрупала, толкова грешки, че това няма нищо да изкупи и да поправи. Исках само най-доброто. Но да извикаш &bdquo;побратимявайте се&rdquo; е невъзможно. Тогава, какво? Трябва да се отбраняваме от германците. Трябва да унищожим фашизма, трябва да свърши войната и после да промениш изцяло себе си. Как?</em><br /><br /><strong>Разказва съставителят на сборника &bdquo;Забраненият дневник&rdquo;, Наталия Соколовска:</strong><br /><br />- По време на блокадата тя загивала, имала дистрофия и приятелите й я изпратили в Москва. Изпаднала в шок, когато разбрала: в Москва практически нищо не знаели за Ленинград. Тя пише в писмо до мъжа си: &bdquo;Тук има заговор за мълчание около Ленинград (...) не знаят истината за Ленинград, забранено е да се говори истината (...). Дали ще е възможно някога да се каже истината за Ленинград, дали изобщо някога тя ще бъде казана? Едва ли&rdquo;. И още: &bdquo;Всичко се крие за Ленинград, за него не знаят истината, както не знаеха за ежовските затвори. (...) Разказвам за него, както разказвах за затвора &ndash; неудържимо, с тъпо, чуждо учудване. (...) Тръбя за нашето мъжество, че те крият от народа истината за нас... В същото време Жданов изпраща телеграми с изискване да се прекрати изпращането на индивидуални подаръци в Ленинград, това, моля, предизвиква &bdquo;лоши политически последствия&rdquo; &ndash; цитира писмата на Бергхолц Наталия Соколовска.<br /><br />След войната започва ново затягане на гайките.<br /><br /><strong>Из дневниците на Олга Бергхолц<br /><br />31 октомври 1949 г.</strong><br /><br /><em>В деня на заминаването Юра дотича от издателството ужасно развълнуван и каза, че трябва да унищожа всички чернови, всякакви бележчици от &bdquo;трофейните&rdquo; дневници и т.н. Беше изпаднал в транс. Каза, че е чул, че сега ходят по къщите, проверяват &bdquo;какво четат комунистите&rdquo;, т.е. &ndash; обискират. Освен това отнякъде питали в издателството кои мои книги са издадени. <br />Веднага започна да ме тресе, но тръгнахме набързо. Усещането за преследване не ме напускаше. Шофьорът, както разбрахме после, се оказа самозванец, често спираше, дълго поправяше мотора, а на мен ми се струваше, че той чака &bdquo;тази&rdquo; кола, която трябва да ни арестува. Гледах колите, които ни изпреварваха, сгърчвах се &ndash; &bdquo;ето тази е... Не, отмина... Е, значи е &ndash; тази!&rdquo; Вече по пътя, в непрогледна тъмнина, видях мъртвешки фарове, идващи право към нас. &bdquo;Тази е&rdquo;. Обърнах се на другата страна и стиснах ръце. Поглеждам &ndash; идва отзад. &bdquo;Тя е&rdquo;. За кой ли път се обърнах и изведнъж виждам, че това е луната, парче луна стояща ниско над самия път... Пътят върви напред, а тя през цялото време е зад нас. Едва не заплаках с глас. От всичко. Така пътувахме и дари луната ни гонеше като ГПУ.</em><br /><br /><strong>Из спомените на Даниил Гранин, включени в сборника &bdquo;Олга. Забраненият дневник&rdquo;:</strong><br /><br />- Ето погребаха и Олга, Олга Фьодоровна Бергхолц. Тя умря в четвъртък вечерта. Некролога го написаха в деня на погребението. В събота не са успели! В неделя не разрушават нищо траурно, за да не развалят щастливото настроение на гражданите. В понеделник вестник &bdquo;Ленинградская правда&rdquo; не излиза. Във вторник не разрешиха: какво сте се разбързали, няма нищо особено. Хората не знаеха, на погребението мнозина не дойдоха, точно защото не знаеха...<br /><br /><br /><em>Радио &ldquo;Свобода&rdquo;<br />Превод от руски Веселина Гюлева</em></p>