Любовна пързалка

Любовна пързалка
В „Лучия се пързаля по леда“ не само Лучия прави пируети с острите ножове на кънките, оставяйки след себе си загадъчни калиграфски следи, но и всички наоколо балансират върху огледалната повърхност. В спектакъла на младия румънски режисьор Раду Африм (международна програма на МТФ „Варненско лято 2010“) на сцената наистина има леден блок с размери приблизително два на два метра, върху който почти през цялото време са актьорите, на кънки или не. И то не само защото част от действието в пиесата на литовската драматуржка Лаура Синтия Чернияускайте (р. 1976 г., Вилнюс) се развива на ледена площадка.
<p>Ледът е най-подходящата метафора за отношенията в трите семейни двойки, през които с отскоци напред във времето и ретроспекции минава сюжетът. Родителите на Феликс, той и Лучия, Таня и нейният мъж едва се крепят върху пързалката на брака, неудоволетворените им желания ги подхлъзват в противоположни краища, където те, свободни атоми, срещат други такива. Но силата на сблъсъка помежду им ги запраща отново в различни посоки, обратно при семейните половинки. И всички се топят от несподелена любов.</p> <p>Феликс (Даниел Рицеа) обича съпругата си Лучия, тя пък е влюбена в непознатия на ледената пързалка, от когото взима кънките (Себастиан Марина). Мъжът от пързалката обича бременната си жена Таня (Фатма Мохамед), но тя, заслепена от ревност, не може да го почувства. Майката на Феликс (Елена Попа) обича умиращия си парализиран съпруг (Серджиу Алиуш) въпреки изневерите. И всички тези срещи, разводи, признания и сблъсъци се развиват в едно абстрактно пространство. Литва, страната, която през последните петнайсет години преживя немалко сътресения, изобщо не присъства в пиесата на Чернияускайте. Текстът е валиден за всяка точка по света, а историята може да бъде ситуирана както в 70-те години на миналия век, така и днес, или пък в стила на Уонг Кар Уай &ndash; през 2046 г. Щампите на бита напълно отсъстват, заменени от екзистенциална тъга и игрива ирония. Дан към реализма в днешния смисъл на думата са единствено свадите между родителите на Феликс: като й писне да обслужва парализирания, тя започва да му крещи с неприятен глас. Но когато болният умира и синът завежда майка си на море според предсмъртното желание на бащата, тя осъзнава, че цял живот е обичала единствено съпруга си.</p> <p>Сценичната среща на Раду Африм (награда на пресата в офф-програмата на Авиньон, Европейска културна награда &ndash; 2009) и Лаура Синтия Чернияускайте напомня театралния диалог между Галин Стоев и Иван Вирипаев. По същия начин и тук зрителят присъства на разговор между двама души, така синхронизирали емоционалните си и професионални трептения, че когато единият започва изречението, другият с лекота го довършва. Абстрактната визия в спектакъла на Африм още повече универсализира посланието на текста, а отстранението и самоиронията в играта на актьорите великолепно улавят духа на пиесата.</p> <p>Чернияускайте публикува първата си книга &bdquo;Три денонощия на прага на любимата&ldquo; (1994) още докато е ученичка. Тя й носи наградата за дебют на писателския съюз на Литва. През 2000 г. дебютира като драматург, а миналата година става лауреат на литературната награда на Европейския съюз. Запознатите с творчеството й твърдят, че е ненадмината като автор на пиеси за отношенията между мъжа и жената, тема, обикновено неглижирана като твърде обикновена. Неин творчески близнак можем да открием и в нашия театър &ndash; Яна Борисова. Разликата &ndash; Яна Борисова е по-нежна, по-чувствена и по-загадъчна в писането си. И все още предстои да бъде открита от сцените извън София и извън България.</p>

Още от Култура и общество

Коментари

Напиши коментар

Откажи