- 10 Sep 2020
- 70
- 0
I. Въведение Най-пагубната книга в наше време би бил един компендиум от стари пословици. Николàс Гòмес Дàвила е човек с широки интереси и афоризмите му отразяват този факт. Макар до известна степен да е бил самоук – той получава отлично средно образование, но никога не постъпва в университет, вместо което се доверява на своята многотомна библиотека, той може с основание да бъде смятан за един от големите мислители на двадесетия век.
<p>Сред интересуващите го научни области са религията, философията, политиката, историята, литературата, естетиката и много други. Вън от тези негови научни интереси обаче, много от афоризмите му предават едно по-лично измерение, придружено от интимни наблюдения по въпроси като любовта и процеса на остаряване.<br />Гòмес Дàвила, по свидетелствата на всички, е ценил своето уединение и основно е търсил истината сам за себе си. Защо му е било тогава да записва своите мисли и наблюдения в афоризми, че дори и да ги публикува, макар и скрито? Твърде вероятно е самият Гòмес Дàвила да е пишел една пагубна колекция от пословици. Той се отказва от оригиналността и твърди, че желае мъдрост само за себе си, но въпреки протестите му, че не се е опитвал да обръща когото и да било към своя начин на мислене, вероятно тайно е пазил надеждата, че все пак би могъл да пробуди определени души от тяхната догматична дрямка. Разбира се, Гòмес Дàвила никога не прибягва до шумен и вулгарен начин да буди нас, съвременниците си: той пише своите афоризми така, че всеки един, комуто би се случило да попадне на тях, да бъде вдъхновен от една мъдрост, която е едновременно и древна, и вечно млада.<br />За съжаление за нас днес тази мъдрост е до голяма степен чужда и точно поради това е и така пагубна. Ето защо, само няколко аспекта от творчеството на Гòмес Дàвила заслужават подробно изследване.</p>
<p><strong>II. Защо афоризми?</strong></p>
<p>Първа и най-очевидна е самата форма на творчеството на Гòмес Дàвила – това са афоризмите. Имало е известни спекулации, свързани с мотивите, стояли зад избора му да пише афоризми, въпреки че самият той дава най-важната причина за това в Notas. В тази ранна работа той настоява, че за него единствените два „толерантни” начина да пише са били дългият спокоен стил и краткият, елиптичен стил. Тъй като обаче не е смятал себе си за способен да пише в дългия, спокоен стил, той избира афоризмите. Съгласно Гòмес Дàвила, афоризмите са подобни на семена, съдържащи обещание за „безкрайни резултати”. Друг начин на мислене върху тези афоризми е да се каже, че те са подобни на върхове на идеи, даващи на читателя възможността да си представи стоящата под тях огромна планина. Абсолютният брой на афоризмите следователно помага да се състои продължителното метафизично съзерцание, за което Гòмес Дàвила мечтае – всеки от афоризмите поставя някой от другите в собствения му контекст, така че, взети заедно, да дават контурите на загатнатия в заглавието текст. Колкото и важни да са за Гòмес Дàвила обаче тези предоставящи си един на друг контекст афоризми, те не могат да бъдат доведени до една убиваща мисълта система.<br />Друга функция, която афоризмите на Гòмес Дàвила изпълняват – както внушава тяхното испанско заглавие (Escolios a un Texto Implícito) – е тази на бележки към книгите, които той е прочел. Испанската дума „escolio” идва от гръцкото σχόλιον. Тази дума се е използвала, за да опише пояснителните бележки, правени от древни и средновековни книжовници, както и от обучаващи се, в полетата към дадени текстове. Следователно много от тези афоризми са алюзии към други съчинения. Те са най-кратките възможни резюмета на съчиненията, които той е чел, заключения, до които е стигнал от четенето на тези съчинения или негови съждения върху тях.</p>
<p><strong>III. Какво е това реакционер?</strong></p>
<p>Втората необикновена особеност на творчеството на Гòмес Дàвила е в неговото не просто консервативно, а „реакционно” съдържание. Днес „реакционен” се употребява преди всичко като оскърбителен епитет и понякога като синоним на онова всеобхватно опетняващо „фашистки”. Въпреки това обаче Гòмес Дàвила гордо се самообозначава като такъв и на практика създава сам за себе си литературния облик на „автентичния реакционер” – точно поради лепнатото на този термин петно. За Гòмес Дàвила делото на неговия живот е било да бъде един автентичен реакционер.<br />Така че терминът „реакционер” изисква известно обяснение. В общ политически смисъл реакционерът е рядка порода в Америка – главно поради специфичния начин, по който в Америка възприемат Просвещението. В контекста на европейската история – както сочи самото име – реакционерът се бори против нещо. Това нещо е Френската революция (и Просвещението). Конфликтът между силите на Просвещението и стария режим е много повече поляризиран в Европа, отколкото когато и да било в Америка. В резултат от собствената си революция Америка безспорно поема своя дял от борбите за власт между политици с традиционния, по-аристократичен уклон (федералистите) и такива с повече радикални демократични наклонности (републиканците), но и двете страни постепенно възприемат легитимността на просветителските идеи за либерална политика, която освен всичко останало включва демокрацията, индивидуалните права и комерсиалното общество. Там никога не е съществувала – ex hypothesi – каквато и да било сериозна възможност група от някакви недоволни американски тори да пожелае по конспиративен начин да възстанови властта на Британската корона над извоювалите в ново време независимостта си Съединени щати.<br />В Европа, от друга страна, и особено във Франция, конфликтът между децата на Френската революция и нейните опоненти – оригиналните реакционери – още бушува по времето когато Гòмес Дàвила живее в Париж. Действително, след края на Втората световна война реакционерските идеи упражняват мощно влияние върху определени сектори от френското общество. Сред важните причини за упоритостта на тези идеи във Франция е съпротивата на Католическата църква против модерния либерализъм (срв. Syllabus Errorum на папа Пий ІХ) и преследването, с което тя често се сблъсква от страна на секуларните правителства, които следват Революцията, и особено от Третата република [1870–1940 г. (бел. прев.)]. Във Франция католицизмът и реакцията са често припокриващи се (макар и не винаги тъждествени) категории. Напрежението между модерния либерализъм и реакцията се усеща във Франция и през времето на Втория Ватикански събор [1962–1965 г. (бел. прев.)]. Въпреки че реакцията – като движение на сцепление – постепенно замира след събора, тя оцелява и днес в определени френски католически среди – най-видимо сред Льофеврите (SSPX).<br />Качеството на реакцията на Гòмес Дàвила обаче е различно. Той няма намерение да се идентифицира изключително с някаква тясна политическа позиция. В няколко от афоризмите той признава, че не съществува никаква възможност ходът на историята да бъде обърнат. В неговите очи традиционализмът никога не би могъл да бъде жизнено способна основа за действие. Действително, задачата на реакцията е да бъде защитник на наследството, дори на наследството от революционерите. Това, разбира се, не значи, че Гòмес Дàвила е постигнал своя мир с демокрацията – всичко, което означава това, е, че той също не си е позволявал да бъде заблуждаван от обещания за възстановяване на стария ред. Още повече че що се отнася до религията, въпреки своето пренебрежение към Втория ватикански събор и яростната привързаност към традиционната латинска меса, привързаност, която той споделя с повечето от католическите реакционери, той признава, че редовите реакционери – така наречените „интегралисти” от този период – са неспособни да обновят Църквата. Така например, в един афоризъм той твърди, че Църквата трябва да се възползва по-добре от историко-критичния метод в библейските изследвания – внушение, което би разярило много от редовите реакционери. Накрая, и високата му оценка за някои автори, които обикновено не асоциират с консервативния католицизъм, като Ницше и Хайдегер, би изнервило читателите „традиционалисти”.</p>
<p>След като обаче качеството на реакцията на Гòмес Дàвила е така различно, какво тогава той е поддържал? Според Гòмес Дàвила задачата на реакционера в наше време е да се противопоставя на демокрацията. Под демокрация той разбира: „не толкова един политически факт, колкото метафизично извращение”. И действително, Гòмес Дàвила определя демокрацията – твърде буквално – като „антропотеистична религия” и болен опит за съперничество и дори за надвишаване на Бога. Тайната на съвременността е, че вместо Бога човек е започнал да почита човека и това е тайната, която се крие зад всяко учение за неизбежността на прогреса. Следователно по своята природа реакционната съпротива е религиозна. „В наше време бунтът или е реакционен, или не представлява нищо повече от лицемерен и гъвкав фарс”. Най-важният и най-труден бунт обаче не се случва непременно. „По-трудно е да се мисли против, отколкото да се действа против”. Всичко обаче, което остава днес на реакционера, е само „една безсилна прозрачност”. Още повече Гòмес Дàвила не гледа напред към създаването на някаква утопия – онова, което той иска, е да опази ценностите в света. Но най-мощното оръжие за тази цел не е силата, а изкуството.</p>
<p><strong>IV. Чувствен, скептичен, религиозен</strong></p>
<p>Третата изключителна особеност при тези афоризми е ясното лично присъствие на Гòмес Дàвила. Голяма част от удоволствието от четене на Схолиите се състои тъкмо в бавното запознаване с неговата индивидуалност. Докато Гòмес Дàвила като цяло не си позволява да се впуска в автобиографични сведения, в частно-публикуваните Notas той донякъде сваля защитата. В един стих той заявява: „Чувствен, скептичен и религиозен вероятно би била една не лоша дефиниция за това, което аз съм”. Три главни черти на неговата личност и на неговото творчество, които – въпреки всички противоречия, за които читателят би си помислил, че съществуват между тях – са взаимно свързани.</p>
<p><em><strong>Чувствен</strong></em></p>
<p>Гòмес Дàвила е знаел добре, че за повечето от хората чувствеността и религията си противоречат, но независимо от това е бил принуден да съхрани и двете основни характерни черти на личността си заедно. Той не отрича, че – в условия на изолация – чувствеността може да бъде и порок. Вместо обаче да бъде отхвърляна, тя трябва да бъде съединена с любовта, но любов не в абстрактен, а в личностен контекст. Наистина, обектът на любовта е „неизказаността на личността”. Чувственото – във философията на Гòмес Дàвила – по силата на своето съединение с любовта е интимно свързано с личността.</p>
<p>Какво точно обаче представлява чувственото? Ако чувственото се определя само като противоположно на отвлеченото, бихме пропуснали един важен елемент от него. Онова, което липсва, е ценността – един важен и често срещащ се термин в Схолиите. „Чувственото е присъствие на ценност в сензитивното”. Един от най-важните начини за възприемане присъствието на ценностите – които от своя страна са безсмъртни – е чрез изкуството. Една добра картина например предава на духа „чувствено обогатяване”. Истинската чувственост иска нейният обект да се радва на вечност. Това споменаване на вечността – във връзка с безсмъртността на ценностите – посочва и последната цел на чувствеността. Ако чувственото, като въплъщение на ценностите, се домогва до вечност, то би трябвало да копнее за Единствения, Който е вечен – за Бога. Това обяснява защо за Гòмес Дàвила не чувствеността, а отвлечеността е тази, която ни отдалечава от Бога. Тази похвалà на чувствеността може да звучи чуждо за много християни днес, но няма как да не ни помогне припомнянето на твърдението на Тома Аквински: „Бог трябва да присъства във всичко най-интимно” (Сума на богословието, І, 8, 1) .<br /><em><strong></strong></em></p>
<p><em><strong>Скептичен</strong></em></p>
<p>Както вече загатнахме, заедно с романтици и предшественици на консерватизма като Жозеф дьо Местр и Едмънд Бърк, Гòмес Дàвила споделя едно общо недоверие към просветителския разум и интелект. Неговите споменавания за разум (razón) и интелект (intelecto) са рядко ласкателни. Наистина, за да избегне объркването с конструкциите на Просвещението, той предпочита да означава човешката способност за възприемане на истината, като използва термини като „интелигентност” или „разбиране” (inteligencia). Най-великите истини обаче често се възприемат не по пътя на абстрактните понятия, а на религиозните ритуали. При това този скептицизъм обяснява неговия систематичен метод на композиране и предпочитанието, което той отдава на афоризмите. Нито една система не е в състояние да обхване цялата вселена в понятия.</p>
<p>Гòмес Дàвила обаче е не само крайно скептичен по отношение способността на човека да разбира света, но е още и много предпазлив що се отнася до способността му да върши онова, което е правилно. „Добрата воля” и „искреността” не са извинения за нашите грешки, а точно обратното – те само правят тези грешки още по-сериозни. Ето защо, не е трябва да е учудващо, че той твърдо вярва в реалността на греха.<br />Гòмес Дàвила обаче не просто повтаря стари критики по адрес на поклонението, което Просвещението отправя към един отвлечен разум – скептицизма той обръща в мощ. Това може да се види от неговото обсъждане на „проблемите” и „решенията” – две думи, които често се повтарят в неговото творчество. Гòмес Дàвила обръща тяхното обичайно съотношение с главата надолу. За него проблемите са добро, а решенията – лошо. Неговото първо и най-очевидно възражение против решенията се състои в това, че всички съвременни световни решения просто не работят. И наистина, съвременният свят е „удавен в решения”. Колкото и да е вярно обаче, това наблюдение все още не достига до сърцевината на възраженията на Гòмес Дàвила срещу решенията. Не е само съвременният човек, който не е способен да намери решения на световните проблеми. Никой човек не може да измисли решения на проблемите си. Защото проблемите не са, за да бъдат разрешавани – те са, за да бъдат преживени в нашите животи. За Гòмес Дàвила човекът е едно животно, за което съществува само божествено решение. Така че скептицизмът е начин не за намиране на причини да не се вярва в Бога, а по-скоро за „окастряне на нашата вяра” в Бога.</p>
<p>Друга дума, която се повтаря навсякъде в Схолиите – често (макар и не винаги) във връзка със скептицизма, е „усмивка”. Сега нямам време за пълно изследване върху връзката между скептицизма и усмивките, но подозирам, че Гòмес Дàвила е първият философ, който развива метафизика на усмивката.<br /><em><strong></strong></em></p>
<p><em><strong>Религиозен</strong></em></p>
<p>Някои читатели биха били склонни да отмахнат или поне да сведат до минимум ролята на религията в светогледа на Гòмес Дàвила. Това обаче би било фундаментална грешка в най-буквалния смисъл на думата. Бог е в основата както на мисълта на Гòмес Дàвила, така и на самото му съществуване. Както вече видяхме, неговата реакционна критика на модерния свят е същностно религиозна. Реакционният бунт, към който той кани да се присъединим към него, се състои в признаване на Бога за Този, Който Той е, както и в признаване на абсолютната зависимост на човека от Бога.<br />„Историята на човека се разкрива между раждането на Бога и Неговата смърт”. И това не е нито някакво чудато позоваване на Ницшевия сценарий за смъртта на Бога, нито предъвкване на Фойербаховата теза, че човекът сам създава боговете в собственото си въображение. Точно обратно – онова, което Гòмес Дàвила казва, е, че именно нашата вяра в и познание за Бога ни правят хора и ни отличават от животните. Способността за възприемане на тайната и красотата сред нещата от този свят е уникална за човека – маймуните не чувстват „свещения ужас”, който чувства човекът. Какъв е резултатът от този свещен ужас? „Бог се ражда в тайна”. Това чувство за свещен ужас е нещо, за което всеки трябва да има собствен опит. Поради тази причина религията на Гòмес Дàвила е напрегнато лична: „Да зависи от Бога – това е самото битие на битието”. „За мен Бог съществува по силата на същото действие, на което и аз съществувам”. И действително, цялостният тон в неговите Схолии е тон на съзерцаване: съзерцаване в една проникваща тишина, нарушавана само от плахия звук на Гòмес Дàвила, пишещ поредната бележка в някоя от своите тетрадки.<br />Същевременно личната религиозност на Гòмес Дàвила никога не се превръща в атака срещу религиозните институции, като такива, и той през целия си живот остава верен син на Католическата църква. При все това обаче той не се страхува да критикува Църквата. И наистина, той пише многобройни афоризми, в които оплаква развитията в Църквата особено след Втория ватикански събор. Нека изберем само един пример: „жертвата на месата днес е мъчение за литургията”. Той обаче винаги се бори за това, щото критиките към Църквата винаги да бъдат „мислени от вътре в Църквата”. Много от остротата на воплите на Гòмес Дàвила произтича, разбира се, точно от голямата му любов към Църквата. Въпреки разочарованието си от настоящето, той помни, че няма връщане назад към най-ранната Църква от книга Деяния Апостолски, още по-малко пък към „Самия Христос от евангелията”.<br />Следователно католицизмът на Гòмес Дàвила е комбинация от метафизичното, антропологичното, естетичното и историческото. Наистина, всевъзможните нишки на неговата мисъл, всички негови афоризми, се събират в неговата вяра в Бога.</p>
<p><strong>V. Заключение</strong></p>
<p>Накрая, един съвет към онези читатели, у които това есе е предизвикало интерес към Гòмес Дàвила: Афоризмите на Гòмес Дàвила са истински екзистенциални. За него философията не е чисто разсъдъчна дисциплина, а по-скоро начин на живот. Всеки от афоризмите трябва да работи като призив не само за различаване на истината, но и за усвояване на истината и за живеене на истината.</p>
<p> <em>Превод от английски: Борис Маринов</em></p>
<p><em><strong>Кратка автобиография на Николàс Гòмес Дàвила може да видите <a href="../../topic-8721.php">тук.</a> Скоро очаквайте превод и на афоризмите на Николàс Гòмес Дàвила. </strong></em></p>
