Книги, представени от Нева Мичева

<p>Независимо човешко същество, което не робува на лесни схеми от сорта на: "Жените сме обречени да бъдем плячка, ако сме привлекателни, или да бъдем нищо, защото бидейки непривлекателни не сме изпълнили изконната си роля. Защото мъжете са ловци и оплодители, обществото е мъж, а освен отношения мъже-жени друго на този свят просто няма". Та ето значи жена, ликуваме в първите страници, която се е опълчила на съдбата си на парий и &ndash; в тоя живот, който се свежда до някакви броени часове, ако махнем съня, боледуванията, времето за епилиране на краката и набавяне на нискокалорични стоки без оцветители, както и времето, в което всички останали взимат решения вместо нас &ndash; е намерила своя начин да е главна героиня и даже наблюдател, самия Разказвач. Една презряла, грозновата бездетна вдовица, която работи като портиерка в луксозна кооперация, но напук на привидностите върти подопечните си фукльовци от входа на своето малко пръстче.</p> <p>После започват разочарованията, всички до едно &ndash; дело на авторката философка Мюриел Барбери, която не се справя, чисто занаятчийски погледнато, с построяването на фабулата: противотежестите й са лековати, развитието на идеята й е в разрез със съдържанието, завършекът й е безпомощно абдикиране от отговорност миг преди историята неизбежно да се е дообърнала на обикновен кич.</p> <p>Истината е, че Рьоне, портиерката, всъщност никого и нищо не върти на пръста си, а само от време на време малко гримасничи, колкото да я оставят на мира, и от доброволно заета съвършено пасивна маргинална позиция практикува презрение към околните в 2/3 от книгата, като един закоравял самомнителен сноб. Да, тя е имала семейна травма в детството (в духа на роман от Томас Харди, разочароващо посред толкова постмодернизъм все пак), но бидейки достатъчно щастлива да срещне мъж, който я цени за онова, което е, и да живее както си е набелязала в едно задоволено, даже разглезено общество, нищо не обяснява пролетарския й патос и нейните "никакви усилия да се включи в хоровода на себеподобните си" (да ми продават през ХХІ век във Франция версията, че освен да портиерства, една некрасива, но свръхинтелигентна жена нищо друго не може да прави, макар че евентуално иска, ми се струва просто смешно).</p> <p>Рьоне е спокойна, наясно със себе си и с изкуството ("великите творби са визуални форми, които ни убеждават в неподвластната на времето адекватност"; "този, който преследва вечността, жъне самота", ръси тя сред други енигматични фрази &ndash; внимавайте, особено мъчителна в този смисъл е глава 11). Обожава японското кино и изобщо японското светоусещане. По една неправдоподобна случайност, в нейната кооперация се заселва японец с презимето на любимия й режисьор и се влюбва в душата й при пръв поглед. По още една неправдоподобна случайност в същия вход с осем семейства живее нещо като подрастващо копие на Рьоне &ndash; малката свръхинтелигентна, но скрита под моминска наеженост и лесен цинизъм Палома. Тримата &ndash; портиерка, девойка, японец &ndash; се сдружават (но много набързо и отгоре-отгоре, защото авторката явно не се сеща как да мотивира и детайлизира такова едно сдружаване). Въпреки че Рьоне вярва, че "носенето на фино бельо не променя същността ти", моментално се фризира и взима шикозна рокля назаем (защо е нужно буквалното разкрасяване, щом книгата е замислена като възхвала на вътрешната красота?). Следва вечеря в скъп ресторант с ухажора и неочакван финал, след който се утаява впечатлението за току-що претърпял поражение опит за интелектуалска пародия на "Дневникът на Бриджет Джоунс". Поантата и на двете ("Таралежа" и "Бриджет") е &ndash; жените са обречени на само имагинерно съществуване без мъже, които да ги осмислят, та грозните патенца непременно ТРЯБВА да се превърнат в някакви поне лебеди, за да стане осмислянето.</p> <p>"Дребна, грозна, пълничка", "бедна, невзрачна и незначителна", често с "дъх на мамут" &ndash; такава конвенционална непривлекателност приписва Барбери на Рьоне (след толковастотин томове световна литература и толкова суфражетки по улиците е леко примитивно дори на шега и като контрапункт идеята за хубаво да е "висока, красива и слаба", "богата, лъскава и известна", но нейсе). Стратегията за справяне на авторката не е да покаже хилядите начини, по които "дъхът на мамут" може (макар и да изглежда, че не може) да е нещо приемливо, а образно казано, да премахне дъха на мамут с най-обикновено ароматично напръскване. Нищо ново, нищо вълнуващо.</p> <p>Романът е тук-таме забавен в леките си устати издевателства над "аристокрацията", но като цяло и в закачките личи неоригиналност. Ето, чета и откривам минимум подражания &ndash; тук "Амели Пулен" ("бременна съм, дрогирам се..." &ndash; моментът, в който във филма момичето пробва дали баща му го слуша с първите безумни думи, които му хрумват), там "Сирано дьо Бержерак" (подобие на монолога за носа) или "Апартамент в Ню Йорк" на Шантал Акерман (в който Жулиет Бинош се преструваше на психоаналитик по рецептата: повтаряш последната дума от изречението на анализирания, плюс въпросително "хм").</p> <p>С две думи, ако изобщо коментирам тази книга, то е: а) защото държах да открия по каква причина в течение на седмици от първата си поява през 2006-а тя води книжни класации из цяла Европа и б) след като открих (добрата стара "Пепеляшка" винаги ще се котира), ми се ще да кажа: прочетете я, за да се скарате с нея.</p> <p>------------------------------------------------------------<br /><br /><strong>Защита от реалността</strong></p> <p><em><strong>"Човекът със сините кръгове", Фред Варгас, прев. Росица Ташева, &bdquo;Колибри&rdquo;, 2009 г.</strong></em><br /><br />"Не можем винаги да говорим само за полезни неща", както казва един от героите на това, както често у Варгас, прелестно четиво. "Човекът..." е част от поредицата за комисар Жан-Баптист Адамберг на тази съвсем различна от Барбери французойка, но в него серийни са само задължителните жанрови опорни точки. Останалото е свежо, зареждащо и така добре казано, че плаче за обобщаване в цитати.</p> <p>"Манията е измислена, за да организира света, за да му се наложи, за да овладее невъзможното, за да се защити от реалността" &ndash; в един Париж с дъха на "Смъртта е занимание самотно" на Бредбъри се появява маниак, който огражда със сини кръгове неодушевени предмети (все по-едри, а от един момент нататък &ndash; животински и човешки трупове), край които изписва идиотското: "Виктор, Виктор, какъв позор &ndash; защо излязъл си от вас във този късен час?". Адамсберг трябва да реши случая и ето ги хората от неговия кръжец &ndash; кой от кой по-неуравновесени и шармантни (колкото повече чешити вкарва в действието Варгас, толкова повече й вярваш: изгражда желязна вътрешна логика, в която те спокойно могат да влязат и да останат): Адамсберг ("левият му профил е грапав, а десният &ndash; мекичък...", "дълбоките убеждения на другите относно реакциите му го убиваха и пораждаха у него неудържимо желание да ги разочарова") &ndash; "поразеният от любов" към петте си деца, които отглежда сам, негов асистент Данглар ("очевадната му интелигентност образуваше около му зона с радиус от два метра, в която всички внимаваха какво говорят") &ndash; вечно изплъзващата се любима Камий &ndash; харизматичният слепец Шарл &ndash; ихтиоложката Матилд ("имаше помургавели ръце с изрязани нокти, ръце на жена, прекарала живота си другаде, в търсене на нещо с точно тези ръце...").</p> <p>Както престъпникът ("той, изглежда, си задава метафизични, философски и защо не, поетични въпроси за начина, по който човешкото същество придава реалност и отнема реалността на предметите, за чийто съдник се смята..."), така и разследващите се движат на границата на безумието, обзети от тласкащи ги в различни посоки копнежи по някакви техни си липсващи парчета от пъзела; мятащи се в трагични движения, без грам фалшива патетика; постоянно допълващи и пренасочващи теориите си за нещата ("Може хиляди от звездите, които виждаме да блестят, всъщност да са изчезнали и значи небето е малко нещо демоде.").<br />Малка, сладостна, благодатна за читателя с въображение книга.</p>