К Н И Г И, представени от Нева Мичева

<p>И двете книги са за преждевременно зрели хлапета; за разделени синове и бащи; за европейски корени, прекъснати през Втората световна война (и в двата случая това, последното, е отчасти автобиографично). И двете започват с кратко пътешествие с лимузина, и в двете някой пише книга. В "Ужасно силно..." момче е по следите на една ключалка с помощта на престарял съсед. В "История на любовта" престарял ключар жадува за нечие внимание в компанията на въображаем приятел. И двете са композирани от редуващи се повествования от различна гледна точка и са колкото тъжни, толкова и смешни (до неистовост при Краус). Книгата на Джонатан започва с "На Никол, моята представа за красиво". Тази на Никол &ndash; с "На моите баби и дядовци, които ме научиха как да не изчезвам. И на Джонатан &ndash; моя живот".<br />В България от тази така симпатична и многообещаваща американска литературна двойка излязоха само двете втори книги, и то толкова независимо една от друга, че се изгубиха взаимно. Намериха се в библиотеката ми случайно, затова и пиша за тях чак сега. Затова, и защото си заслужават.<br /><br />----------------------------------------<br /><br /><strong>"Ужасно силно и адски близо"</strong><br />Джонатан Сафран Фоер, прев. Михаела Михайлова, &bdquo;Унискорп&rdquo;, 2008 г.</p> <p>От Музея на Холокоста в Буенос Айрес си донесох спомен за спомена на една жена &ndash; загубила близките си в германски концлагер, скитала по чужди страни, заселила се в Аржентина, започнала живота си наново от нулева кота, омъжила се, родила син. През 70-те години синът й, тогава студент, бил "изчезнат" (desaparecido) от властите, с което се превърнал в един от над 20 000-те безследно пропаднали при въпросната диктатура.<br />Едно нещастие не е ваксина срещу други, колкото и да е огромно. Така е и в "Ужасно силно...": жената, загубила всичко и всички при адската бомбардировка на Дрезден от февруари 1945-а, десетилетия по-късно в Ню Йорк губи своя единствен син при атентатите от 11 септември 2001-ва. Тя (за съжаление нейният образ е сякаш най-конструиран, най-нагоден), немият й мъж, също оцелял от Дрезден (твърде литературен сякаш, но трогателен) и най-вече техният внук, 10-годишният Оскар Шел ("изобретател, производител на бижута, любител ентомолог, франкофон, вегетарианец, оригамист, пацифист, барабанист, любител астроном, компютърен консултант, любител археолог, колекционер"), са разказвачите на тази история.</p> <p>Оскар и баща му са си играели на "нещотърсачи", затова когато след смъртта на таткото малкият открива непознат ключ сред неговите вещи, знае, че сега се очаква непременно да намери предназначението му. И замества траура с игра на скрито съкровище. Пърхащата, забавно-прочувствена линия на детето, което осмисля смъртта, живота и другите, се редува не само с мътния порой на обърнатия към мъртвото минало дядо (писма) и упорито строящата паянтови домове за любовта баба (дневник), но и със снимки и рисунки. Особено вълнуваща е финалната поредица от фотографии, които при разлистване се превръщат в анимация: скочилият от кулите близнаци човек литва отдолу нагоре.</p> <p>Любопитната словесна и сюжетна маса, типично по постмодернистки фрагментирана и изпъстрена с елегантни енциклопедични цитати от "обективната реалност&rdquo;, понякога е прекалено осезаемо контролирана: тук-таме авторът така се любува на стила си, че забравя да се грижи за логиката. Друго преодолимо неудобство е българската интерпретация. Ако съдим по отзивите в американския печат, на Сафран Фоер се гледа като на обновител на английския език, естет. Това за съжаление не личи в нелошата, но недоизпипана българска текстура на "Ужасно силно..." &ndash; тя се чете, без да се обикне. Така или иначе, "Ужасно силно и адски близо" остава нежна, сърдечна книга, от онези, при които важен е не завършекът, а процесът на четене.<br /><br />---------------------------------------------<br /><br /><strong>"История на любовта"</strong><br />Никол Краус, прев. Ралица Кариева, &bdquo;Intense&rdquo;, 2006 г.<br />"Веднъж, преди много години, се озовах пред Ботаническата градина и влязох да разгледам черешовите дръвчета. Купих си гризини и се зазяпах в златните рибки, които плуваха в езерцето. Сватбари се снимаха под обсипано с цвят дърво, което бе така побеляло, сякаш бе връхлетяно от снежна виелица. Влязох в тропическата оранжерия. Попаднах в друг свят, влажен и топъл, сякаш бяха уловили дъха на хора в любовен акт. С пръст написах на стъклото: ЛЕО ГУРСКИ". Мелодичното въображение, философската грация в отсяването на важно от неважно, чувствителността към комичния детайл (на места изведена до карикатурна крайност): лъвът се познава по нокътя, а Никол Краус &ndash; по това въвеждане на главния си герой. Историята на Леополд Гурски, полски евреин, оцелял в Холокоста и самотно (рядко "самотно" съдържа по-малко самосъжаление и печал) доизживяващ дните си в Америка, е поместена в друга история (преждевременната кончина на единствения му син), а тя между обрат и обрат се оказва в трета или даже четвърта (с гласовете на момичето Алма Зингер или чилийския писател Цви Литвинов, когото овдовялата майка на Алма превежда). Това е "книга за начина, по който книгите могат да променят живота на човек", казва Краус, но &ndash; без да се отклонява от почти приключенската си конкретност &ndash; и разказ за оригинала и копието; за измисленото и истинското; за нуждата от взаимност и от принадлежност; за безвъзвратността на различните видове краища, които придават форма на различните видове цялости, но оставят белези: край на живота, край на близостта, край на разбирането. Плътен, ласкаво писан текст, чиито божества закрилници са Никанор Пара, Исак Бабел, Бруно Шулц, Борхес, който &ndash; като започне да се разбягва или да се подхлъзва в нещо вече чувано, мигом неусетно се сгъстява и се връща в руслото си.</p> <p>В прочутия си теоретичен труд по литература "Американски лекции" Итало Калвино изявява пет ценности на белетристиката, които заслужават да бъдат съхранени и развивани през новото хилядолетие: бързина, множественост, лекота, нагледност и точност. За пръв път от години откривам роман, който така отведнъж да пасва на Калвиновото описание: бърз ("...ловкост, подвижност, непосредственост &ndash; все качества, подходящи за писане с прескачане от тема на тема, многократно изгубване и намиране на нишката..."), множествен ("...съвременният роман като енциклопедия, като метод за познание и най-вече, като мрежа, която свързва едни с други обстоятелствата, хората, нещата в света..."), лек ("Съществува лекота на размисъла, така както и лекомислие. В сравнение с лекотата, на която е способен размисълът, лекомислието може да изглежда направо тежко и непрогледно), нагледен ("...една от основните човешки дарби: да различаваме гледки със затворени очи, да виждаме цветове и форми да избликват от черните букви, нанизани по бялата страница, да разсъждаваме в образи..."), точен ("...ясно определен план на творбата... отчетливи, въздействащи, запаметяващи се образи... възможно най-прецизен по отношение на лексиката и на предаването на нюансите на мисълта и въображението език").</p> <p>Освен това "История на любовта" е преведена с необходимия апломб и с изобретателския ресурс, които й прилягат. На фона на отлично свършената работа на Ралица Кариева подробности от типа на постоянното Валпарейсо вместо Валпарайсо и "неделя" вместо "събота" (с. 235 &ndash; става въпрос за ключова среща) си остават просто дреболии. Единствена забележка: думите на идиш, както и ред понятия търпят, даже изискват бележки под линия.</p>