- 10 Sep 2020
- 94
- 14
„Силните произведения тук биха били слабите в една нормална експозиция на съвременно изкуство” – бе първата ми реакция за изложбата на „Секция” 13 в галерия „Индустриална”. После смекчих малко „присъдата” с допълнението – „или незабележимите”.
<p>Мислех си, че сигурно така биха ми изглеждали днес изложбите на Клуба на (вечно) младия художник от началото на 90-те: като сбор от хрумки и закачки, въплътени с различна степен на неумелост в материал, а наред с тях – дълги саги от образи с абсолютно непонятен за зрителя смисъл и струпани сякаш случайно на едно място боклуци, претендиращи да бъдат инсталации. Всички те имаха значение в своето време. А после то отся от десетките автори и стотиците произведения онези единици, които днес бележат съвременното българско изкуство и неговата история.</p>
<p>Тоест изложбите на Клуба на (вечно) младия художник имаха оправданието на първопроходството. Те се правеха в период, когато страната ни бавно излизаше от почти пълна информационна изолация, когато художниците на новите тогава форми нямаха никакъв опит в тези изкуства, когато те все още не се смятаха за изкуство у нас – дори и в тесните артистични кръгове. Самият Клуб на (вечно) младия художник бе в странното положение да е част от Съюза на българските художници и същевременно да е негова опозиция...</p>
<p>Към 1993-а К(в)МХ изчерпи ролята, потенциала и смисъла си, и се самозакри. Междувременно художници от този кръг излязоха на международната арт сцена. Изненадващо успешно бе представянето на Недко Солаков, Любен Костов и Георги Ружев на биеналето в Истанбул през 1992-ра – отчасти защото никой тогава не бе допускал, че в България се прави друго освен социалистически реализъм. След това интегрирането на български художници в международната арт сцена продължи с нарастващи темпове: Западът откриваше Изтока, Европа – Балканите, а контактите и информацията спомагаха за професионалното развитие на това съвременно изкуство. „Героичните” времена на К(в)МХ останаха в миналото. Вместо него се появи „Секция 13” към СБХ.</p>
<p>Тя бе може би неохотното признаване и припознаване на „тези” изкуства от страна на Съюза на българските художници. Съществуването й се осмисля именно като възможност за млади художници да потърсят своя път в нови за тях територии. (Впрочем не трябва да забравяме, че макар и вече с 20-годишна история у нас, изкуства като инсталация, пърформанс, видео и пр. не се преподават в Художествената академия.) В тази си роля „Секция 13” редовно прави изложби – понякога качествени, понякога не толкова. Но ги е правила досега на „своя” територия, т.е. в залите на „Шипка” 6, което, оказва се, има значение.</p>
<p>Защото, изнесени в огромното и същевременно „витринно” пространство на галерия „Индустриална”, произведенията издребняват и се губят. Но това е по-малката беда. По-голямата е, че в изложбата има творения на автори, решили да се поупражняват в т.нар. неконвенционални форми. И тяхната самодейност на принципа „и аз мога” компрометира изложбата. Например, когато погледът на зрителя е отровен още от входа на галерията с работите на Ромил Калинов, той става подозрителен и недоверчив към всичко останало в нея. И е по-склонен да отчита недостатъците, отколкото да търси качествата. А последното е много важно за произведенията на младите художници, при които изказът все още не е ясно артикулиран. За по-възрастните – Любен Костов, Аделина Попнеделева, Асадур Маркаров и др. – не се тревожа: те поне са натрупали опит и се справят с пространството, макар да са имали и по-добри изяви. Това го знам аз обаче. А неспециализираната публика?</p>
<p>Нека припомня: годината не е 1990, а 2010. Художниците разполагат с цялата информация на света – просто защото има интернет. Обаче публиката в България няма музей за съвременно изкуство, който да й даде базисни знания, ориентири и критерии към него. И изложби като тази в галерия „Индустриална” никак не й помагат...</p>
