Часът на братята и сродниците

<p>През 80-те бях горда, че съм съвременник и сънародник на Борис Христов. През 90-те същото чувство ме изпълваше от Мариус Куркински. Днес, на самия ръб на 10-те, в поройната пролет, две едри, много едри събития отекнаха дълбоко у хората с по-дълъг хоризонт. И събориха изградената имунна защита срещу всеки полъх на родолюбска патетика. Горда и окуражена съм &ndash; национално, духовно и етично, че сред нас (все още) ходят &ndash; не са покойници, не са емигрирали буквално или емоционално, не са се маргинализирали, и най-вече, не са предали нито себе си, нито искрата си &ndash; високи фигури. Често приведени, бохеми или монаси, накуцващи или шумни, тихи или ярки &ndash; целунатите вървят сред нас. Камбаната им винаги бие. Когато тя бие за тях &ndash; бие и за нас. И ни казва: и-ти-можеш-опитвай-има смисъл!...</p> <p>Майските събития, които спират дъха, изритват стремената на духа и озаряват-заразяват с вдъхновение, са изложбата на <strong>Ясен Гюзелев </strong>в НХГ и сценографията на <strong>Чавдар Гюзелев</strong> на &bdquo;Сирано дьо Бержерак&rdquo; в гейзерното великолепие на <strong>Теди Москов</strong> в Народния театър.<br /><strong></strong></p> <p><strong>Часът на Чавдар и Теди</strong></p> <p>На пръсти се броят случаите, когато сценографско решение кара публиката да избухне в ръкопляскания. Решението на Чавдар Гюзелев не просто създава образ на спектакъла &ndash; това добрите сценографии задължително правят. То не просто го прави съавтор на режисьора в творенето на този образ &ndash; такива добрите сценографи винаги стават, то е не просто концептуално &ndash; такива са решенията на майсторите. То е онази простичка, лаконична, някак детска игра на &bdquo;правим фигурки от хартия&rdquo;, привидно скромна, крайно лоялна, дълбоко смирена игра на черно, бяло и растар, светлини и силуети, сенки и поезия. Скромна, защото не ламти да бъде действащо лице, но става. Смирена, защото се посвещава на автора Теди Москов &ndash; не само му подава жезъла, но и го излъсква до блясък. И лоялна, защото на &bdquo;белия й лист&rdquo; под ножиците на режисьора Негово Величество Актьорът танцува и ридае, фръцка се и лети, руква и се прибира... Зад проекта на Чавдар стои проста до гениалност идея, дисциплинирано въображение и много, много култура. За съжаление сценичните работници се справят срамно лошо и некадърността или немарливостта им проваля поне 10 мига на замиране на залата от възторг пред красотата на сцената. Въпреки гафовете им, въпреки демонстративния бойкот на спектакъла от страна на дебютиращия на тази сцена 20 и няколко годишен<strong> Димо Алексиев</strong>, въпреки потъването на 80% от текста на <strong>Ани Пападопулу</strong> във важната роля на Роксана, &bdquo;Сирано...&rdquo; е 3-тият и последен хит на този сезон до &bdquo;Козата или коя е Силвия&rdquo; и &bdquo;Приятнострашно&rdquo;. Ако не сте подозирали, че някой ще дръзне да употреби <strong>Владимир Карамазов</strong> за нещо друго освен за &bdquo;романтичен красавец&rdquo; &ndash; идете и изпийте висшата наслада от сочния му и едновременно изчистен комизъм, от прекрасния му обрат от &bdquo;тъп, див селянин&rdquo; в благородник, преобразен от любовта и приятелството. Вижте и Деян Донков, който е Дон Кихотът на днешната ни първа сцена, актьорището, което неотменно и без жал се дава и отдава, което играе от най-високи задачи като Сирано до най-обречени идиотщини с еднакво приношение, на живот и смърт, винаги като за последно, винаги сякаш коленичил пред театъра и човека в залата.</p> <p>Вижте цялото представление и поздравете Теди Москов освен за пословичното му и уникално театрално въображение, освен за неуморния му, неотстъпен и неотменен избор да говори за трагиката с ирония, самоирония, през стиснати зъби и върнати сълзи, но и за смелостта му да извиси гласа на културния, културоинтересуващия се, културоградящия и културноживеещ етнос, населяващ територията. Да го извиси точно днес, точно сега и тук. И безкопромисно, без никакъв свян, деликатност и куртоазни прикляквания да изрече на останалия етнос: <strong>ти си простак, ти си пъплещ и завладяващ като орда термити, ти си от провинцията на Човека, ти си агресивен, ти побеждаваш и влизаш в мокрите сънища и жалките копнежи на публиката, но аз, ние &ndash; и да пукнем, сме били прекрасни. И сме обичали. И са ни обичали. И сме вдъхновявали. И продължаваме анонимни да течем във вените на вековете. Останалото е... само шум. </strong><br /><strong></strong></p> <p><strong>Часът на Ясен</strong></p> <p>Неделя. София е в порой. Последният ден от изложбата на Ясен Гюзелев. Група приятели сме и дъждът няма да ни спре. Разлиствали сме българската книга, илюстрирана от него &ndash; &bdquo;Алиса в страната на чудесата&rdquo;, излязла наскоро. Знаем, чуваме от години, че е гениален рисувач и гениално отдаден на рисуването. Но не сме готови. Не сме готови за вълните, които ще ни повалят... С думи да описваш образи &ndash; не знам как става. Моите думи могат да опишат само и едва част от това връхлитане. Част от смайването, от възторга и от гордостта. Платно след платно, зала след зала, пред зашеметените ни възприятия се подреждат 24 години, изпълнени с дълбаене, дестилиране и калиграфско ваятелство. От автопортрета на Ясен &ndash; (отново привидно скромен) младежки поздрав от края на ХХ век към Италианското възраждане (ваш ученик съм и поклонник, но ще вляза в задругата ви!), през изумителния Пинокио в началото на 90-те... За да си дадем сметка за извънмерността на това явление, нека за миг си представим как българско издателство поверява например &bdquo;Под игото&rdquo; (няма подходящ аналог, тъй като не съществува българска книга в световния каталог на шедьоврите) на украински илюстратор. Как да не те пробяга непозната тръпка, когато под името Carlo Collodi видиш Iassen Guzelev и под Пушкин пак същото, и под Дикенс, и под... И не защото българин е пробил, и не защото съвременник стои до класици, а защото човек от плът и кръв, който гази същата софийска кал като нас, яде същите боклуци, диша същите отрови и е бомбардиран от същите новини, ритми и ерзаци, е решил какво да направи от живота си &ndash; да го вгради в идеалния му образ. И млад, и жив &ndash; е влязъл в единствената земя, където всички са равни. Тази на целунатите.</p> <p>Казват за него, че е ненадминат рисувач. Така е &ndash; подобна прецизност и &bdquo;дребност&rdquo; на рисунъка е непредставима за лаика, който тепърва ще научи, че имало специални очилца, така увеличаващи квадратчето на милиметровата хартия, че то да бъде изпълнено. Но човешка ли е ръката, която го изпълва? И това смирено, потресаващо &bdquo;pencil, link, paper&rdquo; под всеки къс виртуозност. Но знаем &ndash; при демиурзите виртуозността е цел само на младостта. Веднъж постигната, при големите автори тя вече не е показ, суетлив стоеж, а само средство за говорене. И когато, преминаващи замаяно от зала в зала, опитваме да удържим възторга си от това сюрбравурно рисуване, идва вглеждането в композицията, вдяването на смисъла и... новото смайване. Защото ако &bdquo;режисьорът трябва да умре в актьорите&rdquo;, то Ясен Гюзелев изпълнява завета на Станиславски, умирайки в автора. Това търпение да прекараш безкрайно в един свят от думи, исторически реалии, предметен свят и фикционални герои, да изследваш универсума на Дама Пика, Пушкин и цялата Русия зад тях, за да откриеш онези ключета, чрез които да го отвориш... И после да пуснеш въображението си като хвърчило в небесата, за да го прибереш, като се наиграе, и изтупаш платната му от всичко излишно. И да остане само Автора &ndash; в който си умрял и наново си се родил. Ясен Гюзелев няма &bdquo;стил&rdquo;, не е хванал някаква цака като обичайните фарисеи и цял живот едно да си знае и едно да си бае. Духът няма стил &ndash; той се превъплъщава в различни форми и съвършенство е, когато намери онзи образ, който да изстреля дестилата му в космоса.</p> <p>Удължиха изложбата с два дни! Наистина ли няма един чиновник освен с власт, но и с мозък &ndash; от онези създания, културоинтересуващите се, който да се задейства и организира постоянна експозиция на шедьоврите на Ясен Гюзелев?! Не искам да имам никой от тях в дома си &ndash; искам да ходя, когато си поискам, и да потъвам в тях. Къде водите гостите си чужденци? След &bdquo;Александър Невски&rdquo;, разбира се... Искам да се гордея. Искам да не сме територия. Има величини, които правят тази територия нещо друго. Правят я цивилизация. Тези хора съществуват, работят, постигат &ndash; <strong>въпреки всичко</strong>. Единственото, с което можем да им благодарим, е да ги чуем и вникнем. Нужна е само малко светлина и озвучаване. Инак сме крадци, използвачи или просто &bdquo;тъпи, диви селяни&rdquo;.</p> <p>Чочо, Теди, Ясен, Деян и всички техни сродници и наши сънародници, дръжте се! Струва си.&nbsp;&nbsp; <br /></p>