Архивът. Презареждане

<p>В изложбата няма загубено време и в това е нейното най-голямо достойнство. Централно място в нея е отделено на две хронологии на съвременното изкуство в България, които обхващат периода от 1982 до 2006 г., отбелязвайки датите, мястото и участниците в най-разнообразни арт събития и проекти. Разпечатани и закачени в изложбеното пространство, страниците на хронологиите, пълни с дати и имена, могат да бъдат поправяни, дописвани, коментирани, като по този начин се продължава дейността по събиране на информация. Всъщност именно тази дейност сякаш никога не спира. В изложбеното пространство, наред със стелажите, рафтовете, пълни с публикации, документи, снимки, каталози, брошури и няколкото телевизора, на които зрителите могат да изберат и да пуснат архивни записи, има и бюро, където още от първия ден на изложбата тече работа по доописване на експонатите, съставяне на библиографии и други дейности. Така изложбата показва архива преди всичко като процес &ndash; никога незавършващ, никога напълно цялостен, никога непоправим, никога съставен окончателно. Изборът на тази динамика я доближава по дух до онова, с което тя всъщност се занимава &ndash; съвременното изкуство в България.</p> <p>Винаги съм смятала, че съвременното изкуство и полемиката вървят заедно. Трудността да разрешаваме: какво е съвременно изкуство, има ли по-съвременно изкуство, какви са институционалните условия, в които се развива то, как оценяваме едно изкуство като съвременно и т.н., се състои в характера на художествените събития днес, които имат често бърз живот, огромно разнообразие на изразни средства и форми на проява. Те са в непрестанен процес, който в глобалната перспектива на световната сцена на изкуство днес се направлява от различни пазарни, институционални и културни механизми. У нас този проблем стои по-сложно. В процес е не само изкуството, което променя формите и изразните си средства, в процес на мудна промяна са и културните институции и системата на организация на художествения живот. Периодът от 20 години, от 1989 г. до днес, който изложбата описва, е от една страна, време на преход, от друга, време, което потенциално изгражда днешната ни културна идентичност. Съвременното изкуство участва в това градене.<br /><br />Като че ли именно с това убеждение изложбата превръща изгубената, разпиляна или просто незабелязана памет за случилото се през тези 20 години в контекст, който предполага среда на прочит, на знание, на интерпретация и на формулиране на различни позиции. От днешна гледна точка, на времето след този период, изложбата е едновременно радостна и печална. Радостна е, защото предлага възможност за самоориентация в множеството от събития и публикации, в които се водят дебати; преосмислят се ролите на художника, критика, зрителя; поставят се проблеми; предлагат се проекти, вижда се по нов начин полето и хоризонтът на изкуството отвъд границите на страната и т.н. Печална е, пак поради същото, съизмерено с осъществените реални промени в културно-политическата ситуация в България, с натрупаните, но неупотребени проекти, с безрезултатните, продължаващи години наред дискусии, с идеите, все още неинтегрирани в действието на реални културно-политически решения. Въображаемо ли е и кога ще придобие политическа плътност полето на съвременното изкуство в България, е въпрос без отговор, който оставям за утрешния ден. Днес обаче си позволявам истинското удоволствие от публичното презареждане на архива.</p>