- 10 Sep 2020
- 79
- 0
Как нещата „потъват в архива”, наблюдавам буквално в изложбата „Нашите 20 години в съвременното изкуство” в галерия ИСИ – София. В нея има, разбира се, какво да се гледа – плакати по стените, обекти, видеодокументации на монитори. Но основното са папките и каталозите по рафтовете – по един рафт за всяка година от 1989 насам. Чрез тях дори „физически” може да се проследи как тази история започва съвсем скромно, постепенно нараства, придобива самочувствие, започва да прелива от разноцветни каталози от събития във всички краища на света.
<p>Събрана е по идея на Яра Бубнова от личните архиви на членовете на ИСИ, от моя и на Владия Михайлова (последният – разбираемо по-малък, защото е на културолог от младото поколение).<br />Първоначално се плашех от този проект, защото знаех в какво необятно море от материали навлизаме. Още повече че вече сме правили с Мария Василева и Яра Бубнова „Хронологията на съвременното българско изкуство” за периода от началото на 1980-те до 1995 г., и знаехме за какъв огромен брой събития и автори става дума. Сега тази хронология, допълнена за периода 1996–2006 от Даниела Радева, е разпечатана и покрива плътно централната колона в залата. И продължава да се попълва...</p>
<p>Първите реакции към изложбата бяха на свръхочакване – „А нас има ли ни тук?”. Отговарях, че това са частни архиви, събирани през годините с една или друга индивидуална мотивация. Че това не е Архивът с главно „А”, какъвто би трябвало да притежава и да попълва методично институция като музей за съвременно изкуство например. После идваше тревогата – какво ще се случи с тази безценна документация след изложбата? Не знам. Важното е, че я има, че е описана подробно и продължава да се допълва.</p>
<p>Това се случва в кратките моменти, когато няма посетители. Или когато публиката е увлечена в четене, насядала по столове или направо на пода, когато рови по рафтовете, открива ценни за себе си неща, снима ги, води си записки, прави проучвания за курсови, дипломни и други работи. Студентите са любимата ми публика, признавам. Любопитни, любознателни, искащи да научат всичко, и то веднага. Опитвам се да набележа основни „топоси”: от изложбата „Земя и небе” на покрива на „Шипка” 6 (октомври 1989), през дейността на Клуба на (вечно) младия художник и първите участия на български автори във важни международни форуми (биеналетата в Истанбул, 1992, и Сао Пауло, 1994). После е първата годишна изложба на Центъра за изкуства „Сорос” през 1994 г. и първият сборен каталог на съвременното българско изкуство у нас. Следва основаването на Института за съвременно изкуство през 1995 г. и систематичната му работа за свързването на българската с международната арт сцена – започвайки от световноизвестните художници в изложбата „Място/Интерес” в НГЧИ (1999), през Визуалния семинар (2003–2006), през множество дискусии, лекции, семинари, презентации... И още балкански изложби, международни форуми, венециански биеналета, „Манифеста”, награди, признание – все повече в новия век.</p>
<p>Междувременно студентите се разсейват, естествено. За първи път се докосват до изчезнали вече издания като в. „Пулс” и сп. „София”, искат да видят легендарния „Поглед на Запад” на Недко Солаков от „Земя и небе” или прословутото му чекмедже „Строго секретно” от „Край на цитата” (април 1990). Питат за „Корекции” І и ІІ на Расим (бодибилдингът и обрязването на художника), за акцията „МУСИЗ” на Иван Мудов на гара „Подуяне” през 2005, за „Инвентарната книга на социализма” на Георги Господинов и Яна Генова, за „Визуалната полиция” на Явор Гърдев и т.н. Никак не мога да огранича разговора до „топосите”. А и не искам.</p>
<p>Още повече когато идват чужденци – холандци, немци, французи – студенти и специалисти, дошли на “research” по нашите земи. Те имат външна и обща гледна точка за международната арт сцена, която искат да конкретизират и обогатят с вътрешното развитие на съвременното българско изкуство. Търсят спецификите, мотивите, двигателите на процесите в страната ни през изминалите 20 години.</p>
<p>Говоря неуморно. И същевременно попълвам папките. С какво? – ще попитате. Със статии от вестници и списания, с рецензии, отзиви, дискусии, спорове, с годишните класации на в. „Култура”, с материалите, които са осмисляли съвременното ни изкуство в медиите, което значи – в публичното пространство. Те потъват в папките и видимо нищо не се променя в изложбата. Така е само на пръв поглед обаче...</p>
