- 10 Sep 2020
- 53
- 5
Холандия май нарочно го прави. Непрекъснато подклажда фрустрациите на българите. Първо беше това за Шенген, а сега и делото на доктор Ашраф – палестинския лекар, който беше измъчван в Либия заедно с българските медицински сестри. Последното е много интересно, наистина – по цял свят знаят, че измъчваните сестри са българки, а изведнъж получават новина за палестински лекар, спечелил дело в холандски съд. За сестрите нищо не се чува.
<p> </p>
<p> </p>
<p>Всъщност Ашраф спечели необикновено дело в един напълно обикновен съд – нито международен, нито специален, нито извънреден, а просто съд като съд, част от националната правосъдна система на Холандия. Точно тази обикновеност на мястото е и най-непоносимата част от новината за българския слух, защото нагледно показва какво означава работеща система за справедливост – един рутинен механизъм, без извънредности в него.</p>
<p> </p>
<p>В самото дело обаче няма нищо обикновено.</p>
<p> </p>
<p>Както всички са забелязали, изглежда малко странно, че холандски съд се е произнесъл по престъпление, протекло извън националната територия (в Либия) и извършено от хора, които не са холандци (12 либийски мъчители, които за допълнение към изненадите са съдени в тяхно отсъствие). Обяснението на тази странност е тъкмо в това, с което днес се гордее адвокатката на доктор Ашраф – това дело е прецедент. То е първото гражданско правозащитно дело, в което е приложен принципът на универсалната юрисдикция – принцип, който позволява дадени дела да могат да се гледат в трета страна, нямаща никаква формална връзка с разглежданото престъпление. За да се случи това са необходими много условия, сред които и тези, че разглежданото престъпление трябва да е изключително сериозно и да е обект на определени конвенции и договори, а прилагането на принципа трябва да е инструментализирано в национален закон. Холандия има такъв закон от 2003 година.</p>
<p> </p>
<p>Изтезанието пък е особено престъпление – за него Холандия е гласувала отделен закон още през 1988 година, като с него е допуснала да разглежда дела за изтезания, където и да са се случили те. Както подчертава адвокат Лизбет Зегвелд пред Би Би Си, делото на Ашраф е първото гражданско дело, към което е приложена въпросната универсалност.</p>
<p> </p>
<p>Що се отнася до „обикновеността“ на съда, който е приел това дело, трябва да напомним, че това е може би единственият съд в Европа, който на два пъти е осъдил собствената си държава да плаща компенсации заради причастност към тежки престъпления от ранга на геноцида.</p>
<p> </p>
<p>Първият път Холандия беше осъдена (от собствения си съд) да плати компенсации заради участието си в сръбския геноцид над мюсюлманите в Сребреница. Делото беше заведено от близките на трима мъже, убити от босненските сръбски сили през лятото на 1995 година (тогава анклавът Сребреница е под охраната на холандски батальон в състава на ЮНПРОФОР). Пред съда близките твърдяха, че вместо да охраняват мюсюлманите, холандците предали трима от тях в ръцете на сърбите, което значи на сигурна смърт. След като беше образувано през 2006 година и премина през множество перипетии, делото беше спечелено от босненските мюсюлмани през юли миналата година. Адвокат на ищците беше сегашната адвокатка на доктор Ашраф – Лизбет Зегвелд.</p>
<p> </p>
<p>Вторият път, когато Холандия беше осъдена (пак от собствения си съд) да плати компенсации за причинени от нея тежки щети, беше през септември миналата година и Лизбет Зегвелд участваше и в това дело. То засягаше чувствителността на холандското общество към колониалното му минало и се спираше на престъпления с огромната давност 60 години. Ставаше дума за убийството на десетки хора в Индонезия през декември 1947 година, когато протича войната за независимост. Тогава холандските войници навлизат в едно село в търсене на хора от местните съпротивителни сили. Не успявайки да открият следите им, те убиват цивилните жители на селото – според холандците убитите в този ден са 150, а според индонезийците – 431. Делото беше заведено от седем жени, загубили мъжете си.</p>
<p> </p>
<p>Основният проблем на „индонезийското“ дело беше не фактологията, а давността. Защитникът на холандската държава признаваше, че събитията са се случили така, както ги описваха (с изключение на броя жертви), но твърдеше, че 30-годишната давност е вече изтекла и не могат да се търсят компенсации от страна на жертвите. Съдът отхвърли този аргумент като „несериозен“, ни повече, ни по-малко. Холандският посланик в Индонезия лично връчи компенсациите на седемте жени. Това дело беше започнато през 2005 и спечелено през 2011.</p>
<p> </p>
<p>Тези дела привличат не просто със залога в тях, но също и с готовността на участниците да се заемат с начинания, изглеждащи обречени на провал – да обявят, че страната им е съучастник в геноцид (и да срещнат разбиране на обществото); да се заемат с дело, на което са изпуснати всички заложени в закона срокове; да искат в трета страна нещо, на което на пръв поглед нямат право.</p>
<p> </p>
<p>Впрочем такъв повей имаше и в България, но се задържа само за няколко минути екранно време. Още докато сестрите бяха в затвора градският прокурор Кокинов заяви, че обмисля възможността да разследва либийските мъчители в София. Това беше едно от най-адекватните и решителни намерения, демонстрирани от българското правосъдие. Просто се искаше нещо повече от адекватност и решителност. Например, ежедневно усилие на много хора, сложна комбинация от компетентности, настойчивост, търсене на логистична и професионална – а не на политическа – подкрепа. Сега се оказва, че българският порив е катастрофирал в бюрократичната спънка „неизпълнена съдебна поръчка от страна на Либия“. Да се чуди човек как холандският съд не се е сетил да изиска от размирна Либия нещо толкова оригинално в своята канцеларска нелепост. А вместо това се е хванал за същата тази идея с български корен и я е вкарал в действие.</p>
<p> </p>
<p> </p>
