- Автор: Валентин Хаджийски
- 05 Яну 2021
- 3244
- 29
В предишния коментар (https://glasove.com/categories/komentari/news/shcho-e-dekriminalizatsiya-na-sotsializma-i-ima-li-pochva-u-nas) видяхме моето кратко и опростителско изложение на интересната теория на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев (по-нататък: АР–КС) за човека-потребител в книгата им „Какво се случи?“ (2008).
Помпаното с евтин изобилен дълг потребителство, носещо „свобода на избора“ при „купуването на бъдещи идентичности“ е идеалът на новото общество, възникнало в резултат на прехода. Книгата е писана преди септември 2008 г., а това беше, както си спомняме, оптимистично време. Следва моята критика на теорията им – която, както казах, е и самокритика, тъй като до 2008 г. споделях същия оптимизъм.
Първото ми емоционално впечатление като българоамериканец, прекарал първата част от живота си в НРБ, а втората – в Ню Йорк, бе близостта на тази теория с някогашното ни социалистическо светоусещане. АР–КС са представители на поколението на „бумърите“ в България (родените примерно в 1945-1960 г.) и в младостта си не са оставили парчета кожа по „зъбите на туй настръхнало, вбесено псе“ – капитализма. След 1990 г. успешно са се вписали в най-горния етаж на новия капитализъм в България. Външен контакт са имали почти изключително с гузните западни и новоруски либерални елити.
Светоусещането на АР–КС е останало социалистическо по „абсолютна стойност“, въпреки обратния знак на отношението им към частната собственост върху средствата за производство. Това е много свежо, гледано от днешния Запад. Представата им за капиталистически консумеристки парадайз е представата на социалистическия труженик, дори и на номенклатурна длжъност, съзерцаващ витрината на „Кореком“ – или случайно попаднал му забравен във влака или на плажа брой на сп. „Cosmopolitan“. Надзъртащ с копнеж през пукнатината на Берлинската стена към заветната „Ку-дам“ есента на 1989 г. Той съзерцава нещо, което не съществува, никога не е съществувало – своята социалистическа мечта, сънува своя ювенилен консумеристки сън. Красотата е в окото на съзерцаващия.
Защо? Социалистическият човек преживяваше сакрален „карго култ“, виждаше в престижната западна стока култово късче от рая. Символ не само на лукс и престиж, но на качествено друг тип труд, интелект, вкус, а също друго равнище на грижа за човека и равенство на достъпа, свобода, приятелство и смисъл. Помня брошурите „На Рейн“ от Пловдивския панаир с броя на часовете, които западногерманският работник трябвало да работи да купи нещо, което у нас изобщо го няма или на черно струва майка си и баща си. МВР организирало бригади деца от езиковите гимназии да събират тези брошури за претопяване. Нашата валута не е конвертируема, защото нашият труд и нашият ум не е конвертируем с техния.
„Падането на Берлинската стена“ от Херберт Смагон, 1995
Социалистическото общество наистина бе замислено от ръководните комунистически партии като онтологически различно от капиталистическото. Не точно в този смисъл различно, но той произтичаше необходимо от другия смисъл: социалистическият човек сам не е стока, работната му сила не е стока. Така ни учеше „политикономията на социализма“, но, ако помислим, и реално така си беше! По-нататък ще видим, че това разбиране няма нищо общо с класическия марксизъм, но факт е, че в общия случай социалистическият човек не се продаваше.
Той имаше осигурена по рождение работа, безплатно здравеопазване и образование, две години платено майчинство, сравнително леснодостъпно собствено жилище или държавно с евтин наем, евтини режийни, евтина столска храна, субсидиран транспорт и лятна почивка, достъпна висока култура – и класическа, и модерна, ако е била призната от властта за прогресивна и правилна – стига да има желание за нея или поне да снобее. За социалистическия човек тези блага (много от тях – немислим лукс за редовия западняк) не бяха „стока“, а даденост – като въздуха.
„Стока“ за социалистическия човек бяха само нещата от рубриките „модно, луксозно, деликатесно“. (И от рубриката „дефицитно“, която бе предметът на „мрежовия обмен“ на АР–КС, но тук ни интересува само западната стока, обектът на „карго култа“.) Но социалистическият човек противостоеше свободно на западната стока със свободната си индивидуалност на потребител, на не-стока. И западната стока имаше за него облика на индивидуална, лично лелеяна и преживявана, едва ли не художествено изработена, уникална вещ. Социалистическият човек не разбираше увлечението на западняците по ръчно плетените бабешки пуловери – той се блазнеше от гладките машинни плетки от „чиста вълна“.
Но в западното консумеристко общество пазарът, създал и престижната потребителска стока, и потребността от нея, бе създал и „пазарния характер“ на човека, чиято личност е едновременно и стока, и неин продавач – още преди да бъде потребител на други стоки. Елегантността, хубавите зъби и липсата на телесна миризма у пазарния човек, писаха Адорно и Хоркхаймер, не са негов свободен потребителски избор, а маркетингово задължение за реализацията на стоката му – неговата работна сила. Не само човекът, но и останалата стока се комерсиализира, комодитизира, става масова, предмет на рационализация, cost cutting (съкращаване на разходите), обезценяване и фалшификация. А потреблението и неговото постоянно възпроизводство става принудително – отчуждава се от човека, не му носи удоволствие и радост, камо ли сакрален „карго култ“. Постоянното възпроизводство на потреблението е Хегелова лоша безкрайност, никога не знае насита и няма нито миг покой.
Социалистически по произход са и представите на АР–КС за елитите, по своя инициатива даряващи достъпи на низините – друга реминисценция на „основния закон на социалистическата икономика“. Представата за остарялостта на класите и за слабите, изчезващи елити е реминисценция на идеала за безкласовото общество и отмирането на държавата при комунизма.
Представата за мрежовия и властови, нестоков характер на обмена при консумеристкия капитализъм е реминисценция от реалния социализъм в НРБ, дето намирането на дефицитна полуоска за „Жигули“ се обменяше мрежово срещу помощ за приемане на „детенце“ в английската гимназия. Разбира се, мрежовият характер и на постпреходното българско (и на американското) общество също не може да се отрече. Опитът от НРБ може донякъде да помогне за разбирането на съвременното американско общество – след 2016 г.
В началото на деветдесетте години, на първото ми учение в Англия, често ми се налагаше да се отбранявам срещу обвинения на западни левичари – „вие на Изток предадохте каузата и вляхте свежа кръв на капитализма!“ Казвах им да опитат те да „служат на каузата“, живеейки в (консумеристка) мизерия и несвобода като нас. Но че бившите социалистически страни вляха нов живот на капитализма е факт – и икономически, чрез разграбването на източните активи и пазари от западните корпорации, и психологически с вярата в консумеристкия рай.
Но всичко дотук е само аналогия, а не анализ, не е доказателство, още по-малко критика по същество. Преди да започна (в следващата част на коментара) критиката по същество по отделните пунктове на теорията на АР–КС за човека-потребител – няколко думи за противоречивостта на мисленето ни за социалистическото ни минало. Това е нещо, с което сме добре запознати. Вкл. и чрез откровенията на премиера: лъкатушенето му от „комунистите са партия на престъпници“... до „каквото Живков е построил, ние не можем да боядисаме“.
Вчера във Фейсбук имаше интересна дискусия по показания наскоро по БНТ филм от 70-те години „Топло“. Една госпожа изписа куп постове, заклеймяващи „комунизма“ и обясняващи как във филма добре се виждало тъкмо „злото на комунизма“. Но сред злините на Живковия режим, казва тя, фигурирало и „избиването на половината й село“ във Врачанско, задето били „привърженици на Горуня“. За недоумяващия читател – Горуня е партизански комисар, след 1944 г. – червен генерал и сталинист, организирал в началото на 60-те неуспешен военен преврат срещу Живков затова, че бил станал гнил либерал и търсел сближаване със Запада.
Такива логически парадокси срещаме у всеки наш съвременен антикомунист. Те се дължат обикновено на парадоксалното съжителство в главите им на личните и семейни спомени от реалсоца, които у над 80% от българите са по-скоро положителни или събуждат известна лоялност, и на налаганите от антикомунистическата пропаганда на прехода груби заклинания, неподкрепени от личен опит, но още смятани за безвъпросни. У АР–КС на друго място имаше табу на критикуването на капитализма, то всъщност е и табу на критикуването на заклинанията антикомунизма.
Днес пак във Фейсбук (евродепутатът) Иво Христов постави въпроса за крайната нелогичност на съжденията на много хора за политиката въобще. Дали тези противоречия се дължат само на нашата собствена нелогичност (или неграмотност) или пък отразяват и реалната противоречивост на нещата?
Формалната логика поддържа, че противоречието в мисленето ни е белег за грешка. Трябва да се върнем назад, да проверим всяко твърдение и значението, което приписваме на всяка дума, и да отстраним противоречието. Хората мислят нелогично, защото не спазват законите на общата (или формалната) логика – като за тъждеството, за противоречието и за изключеното трето. Тези закони са очевидно истинни за всеки здрав разум.
Иво Христов даде пример за нарушаване на закона за тъждеството: той казва „Мангъров показа характер“ – и това твърдение трябва да е тъждествено на себе си и да значи само това, което изрично казва. А читателите му грешно мислят, че не е тъждествено на себе си и казва и това, което не казва, а именно също и, че „Мангъров е прав“ – и атакуват и първото твърдение за характера на доцента.
Липсата на логическа култура у хората е вездесъща – и в говоренето, и в писането, и в действието. Съвременните формални логици мислят, че това се дължи и на несъвършенствата на естествения език. Ние тълкуваме всичко разширено и метафорично. Логиците опитват да измислят идеално точни, еднозначни изкуствени езици, в които да не са възможни разширени и метафорични тълкувания.
Но формалната логика е годна да служи само в областта на вече познатото и статичното. Какво значи, че противоречието е критерий за заблуждение? Ако имаме противоречие, значи сме сбъркали в аргументацията. Ако твърдим едновременно, че „изборите при ГЕРБ са нечестни“ и че „Радев спечели честно изборите“, някъде имаме грешка.
Но формалната правилност на съжденията ни не предполага фактическата им истинност. Примитивният антикомунизъм например може да бъде направен логически последователен, но не и убедителен, макар че бе институционализиран от ЕС, защото противоречи на опита и интуицията на мнозинството българи.
Теорията на АР–КС за човека консуматор пък търси да примири капитализма със социалистическото светоусещане на масовия българин, да покаже, че доброто от социализма е диалектически „снето“ и усвоено от капитализма, че ценностите на социализма (здравото им ядро) са станали общочовешки, алфата и омегата на доброто управление изобщо. Конвергенцията на социализма и капитализма е постигната.
Диалектическата логика, за разлика от формалната, приема противоречието за критерий за истинност и липсата му – за критерий за грешка. Тя е логиката на неизвестното, на процеса на търсенето на ново знание. И на всичко, което се движи или се променя или пък се отнася към себе си, както човешкото съзнание (съ-знание – знание за самото знание) се отнася към самото себе си. Диалектиката вижда противоположностите в тяхното единство, тъждество, борба и взаимно проникване и „снемане“ като неразривни страни на всяка конкретна „тоталност“.
В следващата част на коментара ще разгледам критически в светлината на горните два абзаца основните моменти на теорията на АР–КС за човека консуматор, изложени в първата част. Ще проверим заедно фактическата им истинност: „мрежовият обмен на власт“ е трудно квантифицируем социологически, но в икономическата наука разпределението на доходите, богатството, потреблението, дълговата и данъчната тежест са лесно измерими.
(Следва)
