Последните дни на американската мощ

Автор: Джонатан Кършнър, UnHerd.com. Кършнър е американски политолог, специалист по международни отношения и международна политическа икономия. Текстът е публикуван на 21 юни, няколко часа преди САЩ да ударят Иран

През 1988 г. Самюъл Хънтингтън заключи, че „Съединените щати не са безсмъртни и тяхната хегемония не е неизбежна“. В есето си „САЩ: Упадък или обновление“ той формулира силно и предвидливо несъгласие с широко разпространения тогава консенсус, който оплакваше относителната ерозия на американската мощ. Хънтингтън беше прав тогава — но днес неговото последно предупреждение вече е факт. Всъщност, Съединените щати не само че са изгубили своето превъзходство, те са на път да приключат като велика сила.

Може би това звучи странно за страна, която безспорно притежава най-мощната военна машина на планетата — с около един трилион долара годишен военен бюджет, по-голям от този на следващите седем държави взети заедно. Но подобни цифри могат да бъдат подвеждащи. Материалните способности са поне донякъде измерими — можем да преброим танкове, кораби, самолети, войници и други. Но нашето разбиране за това как тези активи се превръщат в международно политическо влияние остава изключително повърхностно. През 1985 г. Съветският съюз изглеждаше като страховит военен титан. През 1992 г. той вече не съществуваше.

САЩ не приличат много на СССР. Но, и това е тревожно, те приличат все повече на междувоенна Франция — велика сила с челюст от стъкло. Историците все още спорят за причините за военния крах на Франция през Втората световна война, но вътрешното ѝ разложение (което допринася и за лекотата, с която тя се поддава на унизително сътрудничество с окупатора) е било добре разбрано — тогава и сега. Уилям Ширър, очевидец на катастрофата, споделя широко разпространеното мнение, че през 1925 г. Франция е била „най-голямата сила на континента“. И все пак, както други по-късно ще отбележат, е трябвало „само десет години, за да се превърне водещата европейска страна в безпомощна жертва“. Макар че е малко вероятно САЩ да преживеят съвсем същата съдба като Франция, крахът на тяхното международно влияние вероятно ще бъде също толкова внезапен — и болезнено съдбоносен.

Съществува огромна пропаст между привидните военни способности и способността тази мощ да бъде използвана за ясно формулирани цели. Освен това има и граници на това, което употребата на сила може да постигне. Много често силата не успява да донесе желаните политически резултати. В началото на този век, въпреки че мобилизираше непреодолима военна мощ, могъщите Съединени щати не успяха да наложат волята си или да постигнат желаните си цели във войните срещу две много слаби държави — Афганистан и Ирак.

По-общо казано, границите на упражняването на военна сила включват и нежелани политически последици. Войната на Русия в Украйна (която също разкри сериозна разлика между материалните ѝ военни възможности на хартия и реалната ѝ бойна ефективност) се оказа катастрофална за някои от най-съкровените ѝ международни политически цели — да вземем за пример само присъединяването на Швеция и Финландия към НАТО.

Това, разбира се, не означава, че употребата на военна сила никога не може да постигне политически цели; просто показва, че масивната военна машина може и да е необходим компонент за това една държава да бъде велика сила, но тя със сигурност не е достатъчен.

Срещу кого е вероятно САЩ да използват своята военна мощ — и с каква цел? Възможно е Америка да разгърне военновъздушните си сили срещу Иран. Ако това се случи, тя ще бъде въвлечена в този конфликт — въпреки предварително заявената си неохота — от друга държава, и с неясни и лавинообразни дългосрочни последици. Подобни неуверени обстоятелства едва ли са отличителен белег на велика сила, която владее великата шахматна дъска на световната политика.

Освен това, извън Иран, трудно е да си представим държава, срещу която САЩ биха разположили своята огромна военна мощ, за да наложат волята си върху нея. Този важен и отрезвяващ мисловен експеримент ни напомня, че политическото влияние е ежедневната валута на международната мощ — и че упражняването на сила, под каквато и да е форма, е успешно само когато напредва целите на една държава на световната сцена.

По този критерий днес сме свидетели на действия в американската външна политика, които не са нищо друго освен геополитическо самоубийство. В резултат, въпреки новата си обсесия по демонстрация на мъжественост, САЩ ще стават все по-безсилни като световна сила — често демонстрирайки внушителните си, добре смазани мускули, но рядко, ако въобще, постигайки целите си.

Рухването на американската мощ се дължи на два взаимосвързани фактора, които ще бъде трудно да бъдат поправени. Съединените щати са разбито общество, проядено от вътрешнополитическа дисфункция. Именно тези патологии доведоха до избирането (и — пагубно — до преизбирането) на изключително неподходящ ръководител на външната ѝ политика. Отново — макар че САЩ не са изложени на опасност от външно завладяване, поради вътрешния си политически хаос те зловещо напомнят за междувоенна Франция — разтърсвано и дълбоко разделено общество, белязано от това, което един историк определя като „прегръщане на безразумието“. Както си спомня Реймон Арон в мемоарите си: „по същество Франция вече не съществуваше.“ Вместо това, „тя съществуваше само в омразата на французите едни към други.“ Ширър вижда страна, чиято сила „постепенно се подкопава от раздори и разделение“, както и от „некомпетентността на нейните лидери, корупцията в пресата и усещането за нарастващо объркване, безнадеждност и цинизъм… сред самите хора“.

Политическото разложение и парализиращата поляризация в Америка са отчасти органични (по много въпроси обществото е остро разделено), но тази поляризация е умишлено подхранвана чрез целенасочена манипулация. Както отбелязва Мартин Улф в новата си книга „Кризата на демократичния капитализъм“, стремглаво растящото неравенство и масовата концентрация на богатство в най-горния слой поставят предизвикателство пред Републиканската партия: „Как все пак една политическа партия, посветена на материалните интереси на най-горния 0.1% от населението по доходи, би могла да печели и задържа власт в условията на всеобщо избирателно право?“ Отговорът е плутопопулизмът. Тоест, плутократи, маскиращи се като популисти — „специфична политическа стратегия на елита“, която умишлено разпалва културни конфликти, за да отклони вниманието от икономическото разграбване. Един от резултатите на тази стратегия е, че тя засилва, изостря и дори радикализира съществуващите вътрешни разделения.

Изкривеният политически пейзаж на Америка доведе до това избирателната ѝ система да произведе нещо, което доскоро би било немислимо — персоналистичен автократ с пълно презрение към основните идеали на републиката. Откъде идва подкрепата за подобна фигура?

Както отбелязва Ханс Кон в „Революции и диктатури“ (1939 г.): „Нито една нация не е непременно фашистка; нито една нация не е напълно имунизирана срещу фашизма.“ В Европа между двете световни войни фашизмът се ражда от безпорядъка — там той намира подкрепа сред мнозина, които копнеят за връщане към тяхното разбиране за „ред“ — включително, и това е особено важно, „определени консервативни сили“, които вярвали, че могат да използват неговата мощ, за да смажат вътрешните си противници, наивно смятайки, че ще успеят да „контролират фашизма, след като му помогнат да дойде на власт“. Или както неотдавна лаконично обобщи режисьорът Пол Шрейдър: „Когато гласуваш за силна фигура, предположението ти е, че той ще се ‘разправи’ с онези други хора и че неговата сила ще бъде от полза за теб. Но накрая просто ще се окажеш в списъка. Всички се оказват.“

Съпътстващата жертва на всичко това е краят на американската мощ. Една от частите на по-широката Тръмп-катастрофа е, че на основни външнополитически въпроси вече няма очевидни отговори. Какъв е смисълът на съвременната американска мощ? Можем ли изобщо да говорим вече за нещо толкова обобщено като „национален интерес“ на САЩ? Персоналистичните режими обикновено не преследват национален интерес, а интересите на управляващия клан и на неговите най-близки приближени. Още по-лошото в случая с администрацията на Тръмп е преследването на глупави, импулсивни и несъгласувани политики, които оставят след себе си развалини от разбити международни партньорства — и създават възможности други да се възползват.

Най-поразителната външнополитическа грешка на Тръмп обаче се случи най-близо до дома. Едно от уникалните предимства, с които Америка дълго време се е ползвала като велика сила — и трудно може да се посочи друг подобен случай в историята — са изключително добрите отношения с най-близките ѝ съседи. Но Тръмп успя да саботира отношенията на САЩ с Канада — акт на геополитическо самозапалване, който почти няма аналог. Това е грешка от порядъка на решението на Япония да атакува Пърл Харбър — с тази разлика, че поне онази фатална стъпка е следвала някаква разпознаваема логика: тъй като хищническите японски милитаристи са се стремели да завладеят половината свят, те са изчислили, че рано или късно това ще ги изправи в конфликт със забавените, изолационистки САЩ — и може би е по-добре да поемат инициативата с опустошителна превантивна изненада. Това се оказа много лош залог — но поне е имало зрънце логическа обоснованост, което за съжаление не може да се каже за сегашното поведение на Америка спрямо Канада.

Разрушаването на мостовете с Канада се оказа моделът, а не изключението, във външната политика на администрацията на Тръмп. Тя отчужди съюзниците си в Европа с едва прикритото злорадство на дете, играещо с кибрит. В Азия — където на теория би било в интерес на САЩ да се опитат да ограничат нарастващото политическо влияние на Китай — търговските политики на Вашингтон нанесоха щети на естествени съюзници като Япония, Южна Корея и Виетнам, които сега са нащрек и се пазят от американското поведение. Що се отнася до Южна Америка — регион, който някои биха определили като попадащ в „сферата на влияние“ на САЩ — саморазрушителната икономическа политика на Тръмп отново отвори поле за политическо влияние от други играчи, особено Китай и Европейския съюз. А що се касае до Африка — освен любопитния му интерес към шепа бели южноафриканци — екипът на Тръмп реагира с такава степен на отдръпване, че дори бе прекратена хуманитарна помощ, спасяваща животи, като единствен резултат беше допълнително очерняне на имиджа на Америка.

В крайна сметка единствените държави в света, които имат основание да се чувстват уверени в стабилността на отношенията си със САЩ, са страните от Персийския залив — тъй като тези връзки не се основават на американския национален интерес, а отразяват бизнес интересите на президентското семейство и техните приближени. (Всъщност всяка трезва оценка на американските гаранции за сигурност в региона би стигнала до извода, че макар те да са имали смисъл през 70-те години, днес са очевидно анахронични.)

Опожаряването на американската мощ от Тръмп се простира и върху много от неговите вътрешни политики. Войната му срещу елитните академични институции на САЩ — завиждани по цял свят — в крайна сметка ще струва скъпо на американските иновации в науката и технологиите, подкопавайки почти всеки аспект от вътрешната икономика на страната, както и застрашавайки бъдещите военни иновации. Съществува цяла зала, пълна с Нобелови лауреати от чужд произход, които през годините с ентусиазъм — често с отчаяние — са търсили възможност да дойдат в САЩ. Страховито е да си представим какво би било, ако трампизмът беше възтържествувал по-рано — тази зала щеше да е празна. Следващата зала ще бъде празна. Това ще е в ущърб не само на меката сила на Америка — глобалното ѝ привличане за най-умните и най-способните — но и на твърдата ѝ сила, тъй като ключовите научни пробиви все повече ще се случват извън „затвореното селище“ на това ксенофобско кралство.

Студентите по международни отношения са добре обучени да повтарят, че в световната политика бъдещето е неписано и всичко е възможно. В един анархичен свят държавите трябва да са готови за неочакваното и за най-лошото. Но с второто завръщане на Тръмп САЩ разтягат тази мъдра максима отвъд пределите ѝ. Американската външна политика вече се дирижира от непостоянен, непредсказуем и потресаващо необразован кандидат-деспот. Още по-лошо — за разлика от първия сезон на шоуто „Тръмп“, сега президентът е заобиколен от ласкатели (някои от които отлично знаят по-добре, но безсрамно жадуват за близост до властта и са се отказали от собствените си убеждения), от плахи законодатели, треперещи за местата си, и от парична класа, която сякаш е решена да докаже, че няма по-висша ценност от ненаситния стремеж към още повече богатство.

Светът вече няма утешителния лукс да се преструва, че Тръмп 1.0 е бил някакво случайно отклонение. А светът несъмнено е забелязал, че Тръмп 2.0 — който вече трябва да се възприема като представителен за това, в какво се е превърнала „Америка“ — е далеч по-радикално, по-опасно и по-непредсказуемо явление. На такава държава просто не може да се разчита. Думата ѝ е без стойност, ценностите ѝ липсват, а интересите ѝ — отвъд обогатяването на „кралското семейство“ — са неразгадаеми. На кого симпатизира САЩ във войната между Русия и Украйна? Ще защити ли САЩ своите съюзници в НАТО в Европа? Ще я е грижа ли изобщо дали Китай ще доминира над цяла Източна Азия? Допреди не чак толкова много време би било абсурдно дори да се зададат такива въпроси. Днес — кой знае?

Всичко това ще има значение. Ще има значение по начин, който ще подкопае американската мощ дори по най-тесния прагматичен критерий за национален интерес: способността на САЩ да постигне целите си на международната сцена. Известно е, че президентът Тръмп изпитва благоговение към един от ранните си ментори — Рой Коен, печално известния „кървав нож“ на Джоузеф Маккарти — и човек може да подозира, че Ханс Моргентау би описал днешната американска външна политика по същия начин, по който е определил маккартизма: „една измамна, глупава и опасна фарсова игра“. Няма да мине много време, преди и останалата част от света да стигне до този извод.