- 10 Sep 2020
- 50
- 2
Идеолозите на червените кхмери ще бъдат съдени през 2011 г., но само ако го доживеят
„Не знам кои са червените кхмери, но тук не са живели със сигурност“. Тонът е категоричен, видът също, а жената има дори аргумент: „Вие сте в най-историческата част на Париж. Ако някой известен е живял тук дори само за няколко дни, на това се посвещава паметна плоча и кметът на района идва да я открива в компанията на няколко камери. Никога не съм чувала за хора с такива имена по нашите улици“. Поглеждам в тефтера – да не съм изпуснала някого? Пол Пот, Йенг Сари, Киеу Сампан – точно тук са живели като студенти, в Латинския квартал на Париж. Или поне тук са се хранили, в азиатска закусвалня, съществувала някога до този хотел, в който си говорим с рецепционистката. Наистина няма паметни плочи, но има друго – дисертации, книги и филми, в които е описан парижкият живот на хората, превърнали се по-късно в едни от най-големите главорези в историята.
Всеки, който е правил такова изследване, рано или късно се е сблъскал с един неизбежен въпрос: как така не са отнесли със себе си никаква част от многовековната френска култура? Как са успели да пренесат у дома в Камбоджа само един материален знак от парижкия си студентски живот – членската карта във Френската комунистическа партия?<br /><br />Пол Пот вече не е между живите и не може да отговаря за онези 2 милиона убити, представляващи една пета от тогавашното население на Камбоджа. Но други трима бивши „парижани“ догодина ще отговарят пред международния трибунал за червените кхмери. Това са бившият председател на Държавния съвет на Демократична Кампучия Киеу Сампан, бившият външен министър Йенг Сари и жена му – някогашната министърка на социалните грижи Йенг Тирит. Ето я улица „Сент-Андре-дез-Ар“ и каменната сграда на номер 28 – тук е живяло младото семейство Йенг, щастливо сключило брак в едно от парижките кметства през 1951 година.<br /><br />Сега двамата са настанени в отделни килии в ареста на трибунала в Пном Пен. Жителите на града днес твърдят, че това са едни от най-богатите арестанти в света. Подозират ги, че са в основата на строежа на един от големите хотели в столицата на Камбоджа. Твърденията се подпомагат от спомени и изследвания, посветени на произхода на парите на лидерите на червените кхмери. Един от най-сигурните източници на богатство например е бил самият терор. Когато на 17 април 1975 година червените кхмери превземат властта като освободители на народа от една безкрайна гражданска война, те предприемат евакуация на градското население. За три дни столицата е опразнена, а жителите й, които напускат домовете си, без да вземат нищо със себе си – или избити, или изпратени на полето за полагане на селскостопански труд в лагерни условия. Днес камбоджанците не говорят само за жертвите на режима, но и за материалното богатство, присвоено от червените кхмери. След като близо четири години Пном Пен е мъртъв град, в който работи само един затвор, какво е станало с валутата на хората, оставена от тях у дома, за да ги чака след завръщането им от една внезапна евакуация? Какво е станало с бижутата им? С произведенията на изкуството, които са имали? Цената на всичко това – буквалната цена – трябва да е била достатъчно ясна на хора, видели, макар и през стъклото на една закусвалня, поне една парижка галерия.<br /><br />Що се отнася до мнението на прокурорите за тези високопоставени обвиняеми, то е еднозначно – Йенг Сари и Йенг Тирит са обвинени в извършването на геноцид. Това е второто обвинение от този род в света. Преди двамата камбоджанци има само един комунистически лидер, обвинен (и вече осъден) в извършването на геноцид – това е бившият президент на Етиопия Менгисту Хайле Мариам. (Самата дума геноцид и нейната приложимост в случая е съвсем отделна тема.)<br /><br />При толкова сериозни обвинения срещу хора, заемали истински важни постове, просто не е за вярване степента, в която камбоджанците игнорират трибунала, натоварен със задачата да разгледа престъпленията на червените кхмери. Най-често се твърди, че вината за това трябва да се хвърли върху времето – минали са все пак цели трийсет години от режима на Пол Пот. Що за правосъдие може да се очаква след толкова много години! Но Дани, продавачът на вестници до едно от централните кафенета в Пном Пен, има друг поглед върху нещата. Той твърди, че това поведение на камбоджанците е лесно обяснимо с поведението на самия трибунал. Той е създаден след 12 години усилия на международната общност и със закон, в който е вписано едно съмнително изискване – трибуналът да разследва само най-високопоставените представители на червените кхмери. След като изискването е формулирано така, този трибунал изобщо не би трябвало да разследва човек като Дойк – директора на затвора S-21, в който са убити около 17 000 души. Той все пак не е бил сред лидерите на червените кхмери, а обикновен, макар и зловещ изпълнител на една политика, формулирана от други. Въпреки това обаче тъкмо Дойк даде лице на така нареченото Дело номер едно. За след това остана Дело номер две, а тъкмо то е срещу истинските идеолози. Дани посочва още една нередност – делото, което е приключило първо, е водено срещу най-младия от всички обвиняеми. Дойк е на 68 години, а лидерите от Дело номер две са на над 80: „Ние тук си мислим, че това е нарочно, казва Дани. Просто в трибунала не искат да ги съдят, предпочитат да умрат преди делото“.<br /><br />Ако към всичко това прибавим и размера на първата произнесена присъда – 35 години затвор, от които Дойк реално ще излежи по-малко от половината, мнението на Дани наистина започва да придобива все повече тежест – ако един съд бави важното дело, като вместо това избързва с маловажното, по което произнася обидна присъда, то не е много сигурно, че този съд може да разчита на автентичен успех сред населението.<br /><br />Към това мнение се придържа и Чеа, 29-годишен шофьор на тук-тук – местната моторна рикша. Намирам го в провинциален град, където учи английски, за да развие един ден успешен бизнес. Чеа ми напомня, че този трибунал има „гарантирана зависимост“ от местните власти. Половината от съдиите и прокурорите са камбоджанци, назначени от местното правителство. Какво му е международното и независимото на съд като този, пита ме той реторично.<br /><br />Според Чеа от трибунала се е очаквало най-вече едно – да даде историческо знание, което липсва на хората. Представяш ли си, казва той, червените кхмери избиха два милиона души, а ние трийсет години по-късно не знаем нищо за тези червени кхмери. Как са се организирали? Как са подчинили на себе си толкова хора? Кой за какво е отговарял помежду им? Нали знаеш, продължава Чеа, през 1975 година цял свят е бил изненадан – не от това, че на власт са дошли престъпници, а от това, че никой не е знаел кои са. Е, после са разбрали, но какво? Само едни имена имаме и това е.<br /><br />Според най-задълбочения биограф на Пот Пот – Дейвид Чандлър – червените кхмери са управлявали Камбоджа вече почти година, когато френските власти са започнали да разбират кой стои начело на тази анонимна организация. Анонимна, защото тя самата се е представяла пред хората като „Ангка“, в превод – Организацията. Далеч по-разбираемият израз „червени кхмери“ не е измислен от червените кхмери, а от сваления крал Сианук. Що се отнася до „Ангка“, тя наистина е имала лидер на име Пол Пот, но той не е имал нито снимка, нито биография. Година по-късно става ясно, че това е псевдонимът на бившия парижки студент Салот Сар. Впрочем той единствен не е завършил парижкото си образование, защото са го скъсали на няколко поредни изпита в неговата специалност – радиоелектроника. Но нито Чеа, нито Дани се интересуваха от тази подробност. <br /><br /><em>Очаквайте още репортажи от нашия специален пратеник в Камбоджа Татяна Ваксберг<br /></em>
