- Автор: Георги Георгиев
- 15 Дек 2021
- 1253
- 22
Байдън и Путин Снимка: архив
От формална гледна точка, виновникът за това състояние на нещата е Америка. Тя е страната, която се стреми до минимум да ограничи контактите с Русия, за сметка на упражняването на санкционен натиск и изграждането на широки антируски коалиции. А и във Вашингтон са наясно, че няма как да принудят Путин да направи едностранни компромиси и всеки разговор с него само придава допълнителна международна и вътрешна тежест на руския президент.
Но и Америка може да бъде разбрана. Тя е първата световна сила, която губи ролята си на световен хегемон, без да е водила война. И няма как хладнокръвно да наблюдава променящия се в неин ущърб баланс на силите. Поне има право на истерия. Проблемът е, че този вид невроза не позволява да се реагира адекватно на външните предизвикателства.
От друга страна, политиката на Путин е изтъкана от рационалност, тя представлява дългосрочна стратегия за подриване на американското влияние, без обаче да се търси игра тип вабанк. Руският президент демонстрира постоянна готовност да преговаря, дори със събеседници и по теми, които са му крайно неприятни. Защото за Русия не е толкова важен конкретният резултат от проведените разговори, а че те помагат страната да се ситуира като незаобиколим фактор на международната арена.
При това положение на нещата, когато американците желаят поне да съхранят днешното статукво, а руснаците са се специализирали в неговото подриване, от контактите между двете страни не би трябвало да се очаква някакъв позитивен резултат. Но явно необходимостта от диалог все пак надделява. Създаденото усещане за драматично нарастване на напрежението по руско-украинската граница представлява блъф на Путин, който Америка просто не може да игнорира. За нея е от ключово значение да избегне защитата на сферите си на влияние през опцията на голямата война. Защото изградената от американците паяжина от съюзнически отношения дава на страната им огромно геополитическо предимство, но това е само едната страна на монетата. Другата касае тяхната готовност да се пожертва изцяло, в името на всеки един от многото си съюзници. Вашингтон в момента отговаря с категирично ДА на въпроса дали ще изпълни докрай ангажиментите си към своите партньори, но в мига, в който ще трябва да се решава съдбата на американската нация, отговорът може да бъде и друг.
Путин това добре го разбира и тепърва ще играе на тази струна на американската политика. Вадейки военната карта, той цели да втълпи на западните общества, че разширявайки влиянието си на изток, те не получават повече, а по- малко сигурност. И е в техен интерес да не се ангажират с конфликти, от които могат да извлекат само негативи.
Струпвайки войски към Украина, Путин не само принуди американците да влязат в диалог с него, но и предупреждава самите украинци, че всяка проява на активност в Донбас може да се превърне в тяхна военна катастрофа. Русия наистина може да нанесе поражение на сегашната украинска армия, но да установи пълен контрол над Украйна тя просто няма сили.
Днес руските сухопътни войски са добре пригодени да водят локални войни, но за мащабни бойни действия не разполагат с необходимия ресурс. Като численост, те са по-малобройни от сухопътните сили на Египет и от тях не може да се очаква, че ще бъдат в състояние да превърнат Украйна в окупирана зона с територия от 600 хил. кв. км и с 40 млн. души население. Но точно способността на Путин да артикулира възможно най-рационално с ограничените си ресурси го прави крайно ефективен в глобалните съперничества, в които той участва. Разбира се, най-много му помагат грешките на самите Съединени щати. Симптоматично е, как едно правителство, което разполага с повече експерти, отколкото са сухопътните войски на Русия, реши да насрочи видеоконференцията с Путин точно в деня на годишнината от Пърл- Харбър.
И все пак, за света дори минималното взаимодействие между Вашингтон и Москва е за предпочитане, пред пълното скъсване на отношенията между тях. А това може да се случи, ако и кризисните контакти между двете столици бъдат прекратени. Защото когато дипломацията спре да работи, войната е единствената алтернатива за решаване на конфликтите.
Свързани статии:
Covid-19: Новата нормалност и антиреволюцията
11 септември 2001 г. - началото на американските провали
