11 септември 2001 г. - началото на американските провали

Да бъде определен XX век като века на Америка е крайно спекулативно твърдение. През цялата негова първа половина Съединените щати прекарват повечето време съзнателно изолирайки се от световните проблеми, които не касаят Новия свят. Тази си практика те нарушават по време на Първата световна война, но след нейния край те отново се затварят в себе си. И така до момента на японското нападение над Пърл Харбър. Което не само зачерква идеята за постоянния американски неутралитет, но и поражда твърдото решение на Вашингтон да излезе мощно на световната сцена. Но тук той се сблъсква със Съветския съюз, двубоят с който продължава да края на 80-те години.

Едва разпадът на източноевропейския комунистически блок изведе американската мощ до граници, непознати до момента в световната история. В десетилетието, заключено между разпада на Съветския съюз и терористичните атаки на 11 септември, Америка нямаше пред себе си нито едно значимо геополитическо предизвикателство. Нямаше държава, която да се реши да влезе в режим на конфронтация с абсолютния световен хегемон.

Нещо повече. Светът призна лидерството на Америка, не само защото бе респектиран от нейната сила. Той бе запленен от нейния образ, от начина ѝ на живот. Особенно се привързаха към Америка политическите елити. Те превърнаха нейното благоразположение към себе си в част от собствената си легитимност. Влязоха в ролята на васали, с усещането, че така предопределят едно по-благоденстващо бъдеще за собствените си страни и народи. А малкото останали да съществуват антиамерикански политически групи и послания бяха дълбоко маргинализирани, стигматизирани като носители на реакционност и ретроградност.

Този безапелационен геополитически триумф основно бе породен от стъписването, обхванало различните общества и власти вследствие на неочаквано бързо настъпилия колапс на съветската блокова система. Не е тук мястото да говорим за причините, които доведоха до този феномен, по-важното е, че събитието идеално се вписа в американския разказ за същността и смисъла от воденето на Студената война. За това как американските ценности и обществени механизми са в състояние да разрушат всяка обществено-политическа конструкция, решила да си съперничи с американската.

В този смисъл, американският политически елит успя да представи постигнатата световна хегемония като закономерен резултат на собственото си историческо развитие, при това резултат, неподлежащ на ревизия и корекция. Нека само си спомним за „Краят на историята и последният човек“ на Фукуяма. Днес книгата се е превърнала в символ на историческото шарлатанство, но не по-малко значим е фактът, че дълго след нейното издаване нямаше сериозни публикации, които да оспорят съдържащите се в нея постулати.

Точно този контекст придаде на терористичните актове от 11 септември 2001 г. един изключително зрелищен втори план. Не че първият не бе въздействащ. Но в падането на кулите близнаци хората сякаш доловиха предвестник на нещо много по-голямо, значимо и тревожно, отколкото представляваше самото сриване на двата небостъргача.

Усещане, което остана доминиращо, въпреки вълните от съчувствие и съпричастност, които светът прояви към американския народ. Значима бе и военно-политическата подкрепа. За първи път бе задействан чл. 5 от договора за НАТО, с което действията на терористите бяха признати за акт на въоръжена агресия. Русия също показа готовност да подкрепи правото на Америка да даде военен отговор срещу организаторите на акцията и техните покровители.

В този смисъл Съединените щати получиха от световното обществено мнение картбланш за това КАК и от КОГО да потърсят отговорност за случилото се на 11 септември. На пръв поглед това изглеждаше като огромна геополитическа привилегия, но с времето това се превърна в тест за способността на Америка да упражнява рационално правата си на световен лидер.

И тук тя се провали. Най-вече защото избяга от естествената си роля да действа като пълномощник на международната общност, а предпочете да се ръководи от позициите и идеите на неоконсервативната си фракция. Тази политическа група не просто стоеше най-близо до външнополитическите разбирания на Буш-младши, но и му показа пътя как да трансформира поражението си в сериозен успех. Една "малка победоносна война" срещу Ирак трябваше да изтрие спомена за колосалния провал на неговата администрация в областта на сигурността и да му осигури ореола на силния военен лидер.

В допълнение, самото семейство Буш имаше усещането, че не е използвало докрай момента през 1991 г. и е позволило на Садам Хюсеин да остане на власт и да продължи борбата си с американското влияние в региона. И тук се достигна до второто съвпадение между позициите на президента и неоконсерваторите: войната срещу Ирак бе нужна на първия, за да довърши започнатото от баща му, а на вторите - да наложат подхода си за търсене на военно решение при всеки случай, когато пред страната им се изправи някакво сериозно предизвикателство.

Възприемайки подобен подход, американците влязоха в драматично противоречие с разбирането на останалия свят за борбата с тероризма. И вместо да се опитат да смекчат тона, в Белия дом още повече втвърдиха поведението си. С настървение и цинизъм те откриха дипломатически фронт срещу всяко несъгласно чуждо правителство, независимо от изградените до момента отношения с него. Да си припомним как Франция и Германия бяха обозначени като Стара Европа, чието мнение няма голяма стойност отвъд океана.

Преплитайки правото си на военен отговор срещу терористите с преследването на чисто партийни, имперски, та дори семейни цели, Америка прахоса моралната подкрепа, която светът ѝ гласува след 11 септември. Все по-силно ставаше убеждението, че неоконсервативният прочит на борба с тероризма се използва само за да се прикрие един чисто имперски стремеж за налагане на пълен американски контрол в района на Персийския залив.

Това бе може би първата негативна последица за Съединените щати, причинена от терористичните атаки. Страната сама пожертва своята репутация, до степен да загуби ореола си на носител на свобода и демокрация и да се превърне просто в най-силовия играч в международен мащаб. Което неминуемо породи сили на външна съпротива. Виждайки в действията на САЩ преследването на чисто егоистични, дори не национални, а партийни интереси, останалите геополитически играчи също решиха да имитират американския начин на действие. В резултат на което се оформиха редица възли на противоречия, които неминуемо ще повишават степенна на международна несигурност.

Отвъд моралните измерения, войните в Ирак и Афганистан подкопаха и респекта към американската военна мощ. Въпреки че не може да се говори за провал в чисто военен смисъл, факт е, че прилагането на американска военна намеса води до създаване на много повече проблеми, отколкото разрешава. Оттук и политическата воля на Вашингтон за нейното прилагане става все по-слаба. Нека си спомним как Барак Обама отмени планът си да нанесе въздушни удари по Сирия и предпочете да подпише споразумение, изготвено в Кремъл.

От друга страна, редица държави, черпейки сили от американските неудачи, сами започват да използват инструментариума на военната интервенция, за да преследват свои външнополитически или вътрешнополитически цели. По този сценарий Русия се намеси в Сирия и Украйна, Турция в Сирия и Либия, Иран в Ирак и Сирия, а Пакистан в Афганистан. Стигна се дотам, че след убийството на генерал Сюлеймани Техеран нанесе открит ракетен удар по американска база в Ирак и този път Тръмп не реагира по никакъв начин.

Изобщо атентатите от 11 септември принудиха Америка да разкрие предела на „меката“ и „твърдата“ си сила, което я превърна в познат противник. Тя си остава силата с водещ потенциал в света, но все по-трудно се възползва от геополитическите си предимства и инкасира немалко провали. Ето по-основните:

1. Не наложи политическата промяна в Сирия, Венецуела и Беларус.
2. Не успя да предотврати построяването на "Северен поток". ( Дори ние успяхме да я излъжем с "Турски поток").
3. Не принуди Турция да се откаже от закупуването на руски зенитни системи С-400.
4. Не сработи и политиката ѝ за налагане на икономически санкции, като основният провал е свързан с Иран, където въпреки широкия обхват на санкциите, Ислямската република не прие преразглеждането на т. нар. ядрена сделка.
5. Не може да установи контрол върху нелегалния имигрантски поток от Латинска Америка.

Всички тези провали не са пряко обвързани с атентатите отпреди 20 години, но част от тях са последица от погрешните политики, които американската администрация предприе под въздействието на преживения шок. Последва опит едни грешки да се поправят чрез други погрешни решения, което само задълбочава проблемите. И наскоро завършилото изтегляне от Афганистан е пример в това отношение.

Очевидно е, че не Байдън е човекът, който ще може да придаде едно ново, по-рационално поведение на Америка на международната сцена. Въпросът е, че не се и виждат някакви значими американски усилия или отделни личности, които да могат да го сторят. Което е колкото американски проблем, толкова и на останалия свят.