- Автор: Гласове
- 26 Март 2025
- 9358
- 58
Автори: Инициатива за съхранение на историята на бригадирското движение в България
Когато американските пари срещнат българската история
Американският оптимизъм към българския потенциал е безграничен. Фондация „Америка за България“ подпомага проекти за борба с корупцията, по-добро образование, съхраняване и модернизиране на културата, технологично развитие, благоприятна бизнес среда, туризъм… Според сайта на Фондацията, 20 милиона долара годишно срещат своите български получатели. Докъде може да стигне този оптимизъм? Кои са най-невероятните и смели места, хора, институции, потенциал, които „Америка за България“ може да направи по-добри?
Оказва се, дори и мъртвите не са в покой от оптимизма на „Америка за България“. От две години насам Фондацията организира цялостна трансформация на Историческия музей и музей на бригадирското движение в Димитровград. Какво прави „Америка за България“ в града-символ на социализма?
История на дискретно партньорство
През септември 2024 г. група учени, изкуствоведи и активни граждани от Пловдив узнахме по неформален начин, че е планирано осъвременяване на единствената в страната експозиция, посветена на историята на бригадирското движение в България (1946-1989 г.). Поради липсата на държавно и общинско финансиране ръководството на музея се е обърнало към най-големия частен благодетел на културата в България – фондация „Америка за България“.
Потърсихме официална информация и открихме кратко съобщение от февруари 2024 г. в сайта на Музея, в отчета му за 2023 година: „Исторически музей – Димитровград е партньор на „Института за изследване на близкото минало“ в проекта „Обновяване на експозиционните зали на Исторически музей – Димитровград”, проект финансиран от Фондация „Америка за България“. Изследователската част на проекта е 18 месеца, и ще приключи през 2024 г.“
Следващата новина излезе през октомври 2024 г. на сайта на „Америка за България“:
„Фондация „Америка за България“, в партньорство с Община Димитровград и Исторически музей – Димитровград, обявява конкурс за създаване на съвременно художествено-пространствено оформление и представяне на постоянната експозиция на Историческия музей – Димитровград.
Основната цел е експозицията да бъде преобразена в модерна и интерактивна постоянна изложба, в съответствие с водещите световни музейни стандарти, която да предложи на посетителите от различни възрасти, националности и нива на познания незабравимо преживяване. Това ще позиционира Историческия музей в Димитровград сред основните туристически забележителности в България, които жителите и гостите на града непременно да разгледат, и ще повиши посещаемостта на музея от българи и чужденци. Проектът ще допринесе за социализацията и популяризирането на експозициите, музея и историята на България от близкото минало като цяло. Насоките за създаване на експозицията са разработени от Института за изследване на близкото минало. Институтът е основният исторически консултант по този проект.“
Следва информация за журито на конкурса и награден фонд от 50 000 лева. Тази информация бе представена и на пресконференция на Музея и фондацията през ноември 2024 – първата обществена поява на партньорството. От тази първа публична информация стават ясни няколко неща. Първо, „Америка за България“ е водещата организация в процеса и процедурата, като Музеят препечатва нейните съобщения и участва в организацията като „партньор“ с неясни функции. Второ, целта е „да позиционира Историческия музей в Димитровград сред основните туристически забележителности в България“ чрез „незабравимо преживяване“. И трето, контролът върху идейното съдържание е у Института за изследване на близкото минало.
Фондацията работи „в партньорство“ с Музея, но не насочва финансиране директно към партньора си, може би поради недостатъчно оптимизъм, че експертите на място ще имат достатъчно потенциал, за да разработят сами концепцията за музея си. Вместо това, в обичайния си маниер, Фондацията възлага без конкурс разработването на концепция за новата експозиция на друг свой партньор с вече доказан потенциал – „Института за изследване на близкото минало“ (ИИБМ). Институтът е неправителствена организация, създадена от Ивайло Знеполски и Дими Паница, към която работят по проекти множество университетски учени – историци, социолози, политолози, културолози. През годините институтът е доказал твърдолинейната си антикомунистическа идеология, чрез която произвежда едностранчиви и избирателни изследвания за учебниците по история, публикации в медии, експертни анализи и участници в „История.БГ“.
„Америка за България“ отпуска 151 800 лв. на Института, който работи 18 месеца по концепцията, публикувана през октомври 2024 г. под името „„Септемврийски тезиси“ за обновяване на експозицията на Историческия музей „Димитровград““. Автори на концепцията (описани като „изследователи“) са доц. Галина Гончарова, проф. Даниел Вачков, проф. Даниела Колева, доц. Димитър Гюдуров, Димитър Щ. Димов, доц. Живко Лефтеров, Любомира Атанасова, проф. Мартин Иванов, доц. Мая Ангелова, доц. Михаил Груев, проф. Момчил Методиев, Недялка Тодорова, Николина Умурска, д-р Петя Вълкова, проф. Пламен Дойнов.
Трудно е да се оценят достойнствата на този продукт, предвид необичайния жанр на изследване, липсата на задание и неописаната методология. Самото заглавие „Септемврийски тезиси“ изглежда смес от ирония към обекта на изследване и нежелание за ангажимент с ясен резултат. Просто разглеждане на „Тезисите“ показва, че тезиси в текста по-скоро няма. Основният обем се състои от фрагменти от архивни документи за Димитровград, подбрани по неизвестен принцип от изследователите. Към почти всеки фрагмент има негативни редакционни коментари: „т. нар. класически соцреализъм = тенденциозното изкуство, което показва реалността такава, каквато трябва да бъде, а не такава, каквато е“, „илюстрира много добре двете страни на медала – ентусиазъм и насилие = бригади и лагери“, „изключително ниското качество и слабата ефективност на бригадирския труд“ и др.п. Много коментари представляват неоформени фрази, изречения с удивителни знаци, а някои са етикетирани като „поуки“.
Зееща е липсата на мнения и спомени от живи хора на място в Димитровград. А такива има, включително живи бригадири от първия период на изграждането на града. Липсата на местните гледни точки е тежък изследователски порок при съвременните стандарти на социалните и хуманитарните науки. Не са включени сред авторите и местните експерти от Музея. В крайна сметка впечатлението от текста е за фрагменти на негативни факти, озвучени от диктор с натрапчиви коментари как трябва да се тълкуват личните истории и събитията от миналото.
Върху тези текстове е наложена свързваща рамка за три етапа в развитието на града, които трябва да бъдат отразени в новата експозиция: 1) историята преди 1947 и социализма - наречен „Утро“, 2) от 1947 до 1958 – наречен „Пладне на идеологията“ и 3) 1959-1989 – наречен „Следобед на идеологията“. Няма обяснение защо историята на града трябва да се раздели по този начин; можем да гадаем, че авторите се интересуват повече от идеологията, отколкото от конкретното развитие на града. Не е ясно и защо липсва „вечерта“ на града след 1989 (предвид включването на контекста преди 1947). Във всеки случай, твърдата идеологическа позиция на авторите може да се види в цитати като „форми на терор – директен и косвен /…/ върху цялото общество“, „липсата на каквато и да е индивидуална свобода и съвест, всичко се подчинява на идеологията и въобразеното единство между работници и селяни, на колектива“.
Продуктът на година и половина работа на 15 утвърдени български учени са 68 страници с фрагменти от архиви и редакционни коментари с удивителни, вкарани в сюжет „утро-обяд-следобед“, за което са платени 151 800 лева. Не бихме искали да се взираме в бизнес показатели, но както и да го погледнем, получават се 4 страници и половина на експерт и 2232 лева на страница текст. Това не са американски показатели за продуктивност.
В обявата на конкурса за художествено оформление на експозицията основният критерий за успешни проекти е „да пресъздадат исторически достоверно епохата по насоките на Института за изследване на близкото минало“. Председател на журито е Тони Николов, „философ и журналист“, любим автор в либералната преса. Възгледите му за историята могат да се изяснят от три представителни заглавия на негови статии в „Дневник“: „Репресия заради преждевременно узрели домати, или за абсурдите в НРБ“, „"Св. Александър Невски": истинският спор за името на храма е в парламента през 1916 г.“ и „Перманентната война на Путин“. Очевидна е тенденцията на Фондацията да включва в проекта за комунистическия град изявени антикомунисти. Другите членове на журито са чуждестранни експерти-куратори от Полша и Белгия, експерт от БАН, директорът на музея и заместник-кметът на Димитровград.
До момента на публикуване на „Септемврийските тезиси“ през ноември 2024 е налице:
Липса на каквато и да е официална процедура, задание, критерии и съгласуване с общински съвет, местна общност и Министерство на културата. Няма официално задание или договор между Музея и Фондацията, няма информация за условията на партньорството или процедурата от страна на Музея, няма критерии за концепцията, няма описани механизми за взимане на решения, няма проектна документация в Община Димитровград. Фондацията влага поне 200 000 лева без формална процедура.
Промените в основната експозиция, представяща живота на града и личните биографии на жителите му са направени изцяло без обществени дискусии и оповестяване. Процесът е скрит и затворен за обществеността, включително гражданите на града.
Идейната концепция е изпълнена от позицията на ярката антикомунистическа идеология на привилегирована софийска НПО и контрактори към нея.
Съпротива срещу проекта
Разкритата картина на радикална и дирижирана от „Америка за България“ промяна на експозициите предизвика силна реакция у много хора, свързани с Димитровград, бригадирското движение и качествената наука. Инициативна група от учени и общественици създаде и разпространи Отворено писмо и подписка, в която се излагат основните пороци на процеса и призив за прекратяване на неформалната процедура. Вече над 1600 души от цяла България и чужбина, с най-различни професии, много от тях бригадири или потомци на бригадири, учени, политици, общественици, подписаха писмото. Аргументи срещу процедурата и реални гласове на местни хора от Димитровград бяха събрани във видеоматериал, публикуван в YouTube канала на Мартин Карбовски. Видеото до голяма степен направи нещо, което „Америка за България“ и Музеят отказват – да даде глас на реални местни граждани и бивши бригадири, за които представеното в Музея всъщност е живяната им история.
Появата на видеото и масовата му популярност предизвика реакция от страна на директора на музея и кмета на града, публикувана на местен сайт (поради някаква причина музеят отказва да публикува официална информация на страницата си) под заглавие „Бъдещата експозиция на музея в Димитровград – въпроси и отговори“. Този закъснял опит да се уподоби диалог с „появили се мнения“ е всъщност частично разкриване на подробности за проекта при свършен факт. Директорът инсинуира, че повдигането на въпроса е с предизборни цели. Участието на ИИБМ е скрито зад фразата „замислили сме експозицията да бъде на три модула“, създаваща грешно впечатление, че идеята е на музея, а не на подизпълнителя на „Америка за България“. ИИБМ изобщо не се споменава в „отговорите“, явно като вече токсичен актив.
Сделка между предприемачи
Скандалът с Музея на Димитровград е много повече от конфликт между виждания за стара и нова концепция за експозицията. В действие са по-дълбоки процеси и противоречия, създаващи историята на днешното ни общество.
Прави силно впечатление как голяма част от отношенията и намеренията около експозицията са подчинени на предприемачески език и логика. Музеят няма пари за обновяване на експозицията със собствени усилия – нито държавата, нито общината могат да си позволят това. Директорът трябва да влезе в ролята на находчив и проактивен предприемач, който търси „партньори“, които да вложат пари в дейността му. „Един музеен мениджър“, както се самоописва директорът на Музея. Това положение е типично за всички директори на обществени институции – училища, университети, музеи, библиотеки, читалища – от тях се очаква да търсят и да се състезават за грантове и клиенти, вместо да имат осигурени базови средства за развитие на дейността си. Успяват институциите с напористи, комбинативни, добре усещащи конюнктурата, добре свързани с източниците на пари, директори.
Проектът с „Америка за България“ се представя (продава) маркетингово, като добър бизнес план, „позициониран“ да привлича туристи: според „отговорите“ на местния сайт, „три са основните групи, на които ще се търси интересът. Първо са семейства, които ще си водят децата. Затова ще се обособи детски кът. Втората – хора, с подчертан интерес към близкото минало. Следват чужденците, с чувствителност към социализма... Другото важно е, че няма да бъде използван нито лев на данъкоплатеца“. Последното изречение илюстрира още едно очакване от предприемчивите институции – да печелят, да се издържат като търговски дружества, привличайки туристи, пациенти, ученици, клиенти, без да тежат на държавата. Повод за хвалене е отказът на публичните, демократично отчетни институции да провеждат политики – нека частните да създават култура, здраве, образование или история по своя си начин. Местната власт, с опустошена регионална икономика, с готовност подкрепя проекти за привличане на пари от по-платежоспособните гости. Някои успяват да превърнат миналото производство в музейно минало - музеи на стъклото вместо заводи за стъкло, музеи на индустрията вместо индустрия.
Предприемаческият, частен подход е прагматичен и удобен за свършване на работа – липсват административните, бюрократични, документални, съгласувателни, контролни и всякакви други пречки, свързани с публичното управление, отчитане на средства и взимане на решения. Като частен благодетел „Америка за България“ е добър решавач на проблеми - може да раздава пари по начина, който ѝ се харесва – гъвкаво, ефективно, бързо и ориентирано към решения, без задължения за прозрачност и отчетност към обществеността. Логиката на предприемачеството (гъвкавост, опортюнизъм, комбинативност) не е логиката на публичното управление (отчетност, обществен контрол). Влизайки в партньорство с фондацията, музеят е на чужда територия и се поставя в неравностойно положение. При липса на правила, на регламент, на формална процедура, решава партньорът с парите. „Нямаш карти и трябва да благодариш“, както казва един прочут американец.
От история към туризъм
Неравноправните отношения между фондацията и музея в предприемаческо-партньорската плоскост преливат в културната и идейната сфера, където музеят би трябвало да е авторитетната инстанция.
Заместването на история и идентичност с туристически продукт има унизителен и деформиращ ефект върху местната общност на паметта. Музеят „търси интереса“ на външните платежоспособни групи - това са най-често са образовани хора от средната класа, спечелили от икономическата промяна и „чужденци с чувствителност към социализма“. Тези групи имат интерес и очаквания, които предлагащият туристическа услуга трябва да задоволи. Тук сме, за да видим социализма, както си го представяме (описан в „Тезисите“ и от много други бенефициенти на „Америка за България“) – карикатурен, безцветен, параноичен образ на „терор върху цялото общество“, „репресии за неузрели домати“ и подобните фантазии от романа „1984“. Идеалният музей е Бригадирленд с детски кът и влакче на ужасите на комунизма, зоопарк на екзотични хора като бригадирите, толкова „потопени в идеологията“, че вършат абсурдни неща като безплатен труд и спане в бараки. А ние сме удовлетворени, че сме прави и че днес е по-добре.
В периферията препитанието е изцяло зависимо от платежоспособния център. Земеделците отглеждат cash crops (култури за износ), не защото са местни, а защото това се търси на пазара. Туризмът като препитание замества реалния живот на общността – живеем за другите, според представите на другите, за да получат потребителска удовлетвореност. Cash crop-ът на Димитровград е комунистическото минало (в концепцията на ИИБМ е „залежите на това противоречиво минало“) – не като памет, а като продукт, оформен към потребителските предпочитания. Докато местните играят очакваните роли, те започват да разбират колко глупави, заблудени, нецивилизовани са били преди да бъдат открити от Центъра. Диваците нямат история, затова ние им казваме колко зле са живели и колко благодарни трябва да са към нас, цивилизаторите. Този процес идеално се подкрепя от параноидните тенденции на историците на социализма да търсят някакви „скрити истини“ за историята, които правят живения опит на хората неистинен. Цял исторически жанр се занимава с търсене и описване на някакви скрити реалности – скрити фалити, скрита престъпност, скрита неефективност, скрити пари, скрити привилегии, скрити жертви на комунизма. Не вярвайте на сетивата и на паметта си – животът, който сте живели, не е реален.
Америка за България за Америка: цикълът пари-идеи-пари
В случая с Историческия музей на Димитровград добре се виждат идейните и материални механизми на влияние на Америка. Чрез проекта фондацията успява да плати комфортни хонорари на поне 20 души, заети в производството на обяснения за обществото. Тези хора пишат статии, учебници, говорят по телевизията, подписват отворени писма. Тези хора също така работят в университети, в БАН, в културни и образователни институции, където взимат решения, включително за одобрение на проекти за експозиции. При мизерното публично финансиране на образователния и културния сектор, „Америка за България“ издържа много голяма паралелна мрежа на власт. НПО-та като ИИБМ позволяват тези плащания да се изперат, да изглеждат като финансиране на експертна работа от неправителствена (нито частна, нито държавна) институция.
Разбира се, „Америка за България“ не може да финансира всичко. Някои проекти са за влияние в институции, някои са за образ на благодетел, а проектът за Музея е от категорията за промяна на мисленето, на идеите. Комунистическото минало е „залеж“, защото „Америка за България“ може да го добива по начин, който отговаря на нейния интерес. Най-общо казано, всичко от социализма трябва, чрез постоянно повтаряне в множество форми, автоматично да се асоциира с репресии, лагери, робски труд, материална мизерия, неефективност, абсурдност. Когато това се осъществи, всяко предложение за политики или действия встрани или срещу съществуващия (капиталистически) ред може да бъде оборено бързо и лесно, без аргументи – само с „това е комунизъм“ (т.е. ГУЛаг). Прекратяването на концесии – комунизъм! Одържавяването на енергоразпределението – комунизъм! Окрупнената земеделска земя – комунизъм! Намесата в цените – комунизъм! Паметникът „1300 години България“ – комунизъм! Медиците, чието образование е платено от държавата, да работят 3 години в България – комунизъм! Забраната да се строи в парк – комунизъм! Държавната детска болница – комунизъм!
Изброените примери са реално са използвани аргументи за отхвърляне на умерени просоциални политики в България. Антикомунизмът е инструмент за стесняване на границите на дебата и изобщо на въображението, желязна клетка за идеите какво да правим в мизерията, в която живеем. „Няма друга алтернатива“, защото алтернативата е ГУЛаг. Тази неолиберална, свободно-пазарна рамка на мислене е изключително изгодна за корпоративните донори на фондациите и за Америка в частност. Приватизирайте, отдавайте на концесия, закривайте БДЖ, давайте пари на частните училища и болници, нека всичко се прави частно и се продава на пазара.
Новата история на България е история на цикличното превръщане на идеи в пари в идеи в пари. „Америка за България“ е една помпа на този цикъл. Идеите от началото на 1990-те, че държавата е лош стопанин, че всичко трябва да се приватизира, че капиталът трябва свободно да минава граници, прави възможен успеха на Българо-американския инвестиционен фонд, създаден през 1991 г. от Конгреса на САЩ с подкрепата на Американската агенция за международно развитие. През 2008 г. парите от продажбата на активи на Фонда формират капитала на Фондация „Америка за България“ в размер на 400 милиона долара. Про-пазарните идеи имат други материални последствия за публичната и социалната сфера, където вече няма пари – за култура, за образование, за здравеопазване. Фондацията „компенсира“ липсите, породени от същите процеси, които са я създали. Работи на идейния фронт, като създава добър имидж на Америка и лош – на социализма. Добрият имидж на Америка премахва въпросите към американските компании и фондации в България.
Но защо социализмът е още тема след 35 години? С примитивната, но лесна връзка „комунизъм-Русия“ се подпомага американското влияние в актуалната геополитическата конюнктура. По-глобално, затварянето на политическото въображение чрез антикомунизъм е важно заради постоянните кризи на капитализма от 2008 г. насам – финансови, природни, здравни, военни. Хората се питат, това ли е светът, който искаме? Става още по-важно алтернативите да се изключат от мисленето. Но след победата на идеите идват отново и материалните ползи. В по-ново време вярата в Америка и в пазара се материализира в десетки милиарди лева, прехвърлени от бедна България към богата Америка: от продажбата на БТК, през 9-те милиарда за самолети и бронетранспортьори, 700 милиона за консултантски услуги към Уестингхаус, милиарди за скъп ток на американските ТЕЦ-ове; очаква се да дадем 30 милиарда лева за новите блокове на АЕЦ „Козлодуй“, още военни разходи за американските компании. Не питаме за тези „левове на данъкоплатеца“, защото Америка и американските частни корпорации нямат алтернатива. Всички тези пари можеха да останат в България и с тях да се направят всички музейни експозиции, всички детски отделения на болници и всички СТЕМ-кабинети в училищата. Вместо това, нашето общество плаща на Америка милиарди, докато приема дарения от 20 милиона долара годишно и благодари на „Америка за България“. Държава от третия свят благодари на колонизатора си, че строи път от мина до пристанище, през което фирмите изнасят богатството на страната. Цикълът продължава…
Американската предприемчивост не приема граници. Фондация прави история, музей продава, кмет не дава пари. А бригадирите на Димитровград ще свършат още работа - отново без пари, но този път не доброволно, а безплатно.
