Константин Петканов: „Милостивият човек трудно живее на тоя свят“

Константин Петканов: „Милостивият човек трудно живее на тоя свят“

Господи Исусе Христе, Сине Божий, прости ме и не ме наказвай за беззаконията ми! Коленопреклонно те моля за топла стряха и залък хляб, защото стрехата си Ти, а и хлябът е Твой!

Тази необикновена молитва открих в една малка книжка „Бележник на писателя“ от Константин Петканов, изд. “Прозорец”, съставител д-р Мария Огойска, където са събрани много лични, интимни мисли, които силно  вълнуват и неизменно предизвикват интерес към самия автор. След една Великденска литургия в църквата Св. София, в чието настоятелство е, той отбелязва: „Тук са моите приятели, които ме чакат. Нито усмивката, нито сладкият залък, нито пък сърдечното ръкостискане, не ни е сближавало тъй както светлините в храма, любвеобилността на словото Божие и въздухът, който е задържал молитвите ни над нас като малки бели облачета.“...

В този свой  „Бележник“ Петканов е излял думите, за които нито е имало място, нито им е дошло времето. Такава съдба има и самият писател, след като през 1913-та цялото му семейство, подобно на всички българи от района, е принудено да напусне дома си, той вече не ще припознава като свои никое място и никое време. Но действието в романите му ще се развива предимно в завинаги загубената Равнина от щастливото му детство в Беломорска Тракия.   

За мен лично последва среднощно поръчване на книгите на К. Петканов: "Без деца"; "Морава звезда кървава"; "Детски години" и т.н. до изчерпване на бюджета, защото Петканов е писал, та писал, а антикварните цени са леле, мале, но човек получава възможност да „влезе във владение“ на  оригиналните книги с отпадналите букви  ѣ, ѫ . Същите тези букви, срещу отпадането на които той се е борил. Стилът му на писане е съвсем съвременен, действен, почти кинематографичен, оставаш с усещането за филм, а не за литература.

Жизненият „филм“ на Кодо, така са го наричали като малък, започва на 12 декември 1891 г. След три дъщери, в семейството на Поп Никола най-сетне се ражда момче, братът на Кодо, хубав, благ и ученолюбив, такъв се оказва неговият с шест години по-голям „бачо“ Димитър, най-важният човек в живота му. Димитър е непостижим пример за по-палавия и буен бъдещ писател, но и вечна негова опора. Костадин-Кодо е последното дете в семейството на поп Никола, свещеник в голямото тракийско село Каваклия (от кавак-топола), сега вече квартал на турския град Лозенград. Каваклия била прочута с голямата си църква и с още по-голямата камбанария, построени лично от поп Никола с помощта, труда и парите на съселяните.

Петканови били високи, силни хора, преселници от Средна гора, поколение след поколение умножавали имоти и добитък в плодородната равнина. Поп Никола казвал: „В света няма сиромаси – има сакати, малоумни, лениви или лоши хора. Здравият, умният, работливият, добрият и честният не може да остане сиромах!“. Заради това непоклатимо убеждение червената цензура по-късно ще преследва сина му, писателя Петканов, който просто отказва чорбаджиите в книгите му да са отрицателни герои, дори напротив, често са честни стопани или ятаци, без които не могат борците за народното дело.   

Като малък Кодо изпитвал истински страх, когато всяка вечер трябвало да отговори на бащиния въпрос: "Какво научи днес и какво добро и полезно дело свърши!?". Какво да каже детето, което цял ден се скита да напълни душата си с гледки, мигове и образи, които ще бъдат базата за цялото му бъдещо творчество. А когато баща му се разболява, бунтът на момчето се изразява в пакост след пакост и бягство от училище. Намесата на Димитър и свиждане при болния „отец“ го спасяват от провала. Двамата братя наследяват от баща си издръжливост в труда и постоянство. В църквата Поп Никола всеки път служел като за Великден, а ако се случело някой да претупва службата, той го скастрял : „Какво като няма хора, нали на Господа пеем, и на ангелите!?“

Когато след Илинденско-Преображенското въстание всички хора панически започнали да се изнасят към вътрешността на България, поп Никола отказал да напусне храма: „Вие вървете, ако аз нещо съм прегрешил пред Господа, ще ме накаже, ако не съм, ще има милост към мене да ме запази!“. Наистина по чудодеен начин турските палежи и безчинства подминали селото, навярно защото градът все пак разчитал на каваклийските стопанства да го изхранват.

Но през 1913-а, когато турската армия в отстъпление, която по-принцип е много по-страшна от редовата войска, наближила селото, един началник на близката гара доверил на Поп Никола веднага да събере селото и да бягат. Оказва се, че администрацията изтегля всичките си служители, но не казвали на населението, за да запазят българското присъствие в района. А турците готвели страшна сеч, понеже разбрали, че селяните били погребали заклани турци със свинете. Така началник-гарата Стефан Бабаков, да споменем името на достойния човек, спасява не само себе си, а живота на село от 3500 човека.

По това време Константин Петканов прекъсва следването си, за да отиде доброволец на фронта. Сбогувал се с родното село, без да знае, че никога повече няма да го види.

В груба хронология фактите на Петкановото житие са следните:

завършва гимназия в Одрин, следва славянска филология до 1915-а в Софийския университет, доброволец в Македоно-Одринското опълчение и Балканската война. В Скопие завършва школата за подпоручици, участва в Първата световна война, учителства в Малко Търново, Лозенградско, Созопол, а от 1920-а заживява в Бургас. След десет години се премества в София, където на 12 февруари 1952 г. умира.

Факти, зад които не можем да открием нито кога точно се е научил да свири на цигулка, нито как на фронта по  щастлива случайност д-р Станишев му спасява ръката от ампутация, нито на колко къщи Петканов е организирал строежа за тракийските преселници, за да го изберат за заместник-кмет в Бургас, нито на колко хора е помогнал, докато сам е бил в нужда, нито как е имал талант да създава силни приятелства и е бил „Човек-Планина“ според думите на Ст. Сивриев. И най-вече не можем да открием кога точно е избрал да се посвети на писателското си призвание на духовен водач, да пише смели статии, разкази, повести и романи, изпълнявайки мисия, на която се е обрекъл, въпреки яростните понякога атаки, вялото одобрение, или безразличие. Извънредно голяма популярност придобива една негова книга.

В скандалната за онова време „Морава звезда кървава“ дори запетайките „крещят“ срещу войната, което предизвикало кървави заплахи на офицерите към автора. Много интелектуалци се обединяват в негова защита, стига се дотам, че самият митрополит Стефан заплашва с анатема кръвожадните запасняци и пише писмо до Цар Борис в негова защита. Макар писмото да не започвало с неуважителното „Борисе“!, както прословутото му писмо до Царя осем години по-късно в защита на евреите, то все пак има ефект. Митрополитът се среща с Царя и молбата е чута, животът на Петканов е извън опасност, макар че е уволнен, принуден е да се откаже от  медалите си за храброст, книгата е иззета и е принуден да върне общинската годишна награда за литература за 1935 г.. Заради тези репресии и все пак заради огромното му творчество, след 9-ти септември. Петканов става академик, но си остава еднакво неудобен за властта и преди, и след смяната на режима.

Изгряла ѝ звезда морава, морава дори кървава, греяла е три дни и нощи, измори стадо гоено – от триста, три са останали… с тази страшна народна песен започва романът, в който войната е много по-страшна: глад, хаос, противоречиви, безсмислени заповеди на фронта. Писателят е пределно ясен: войната e  абсолютното зло, независимо от привидността на благородните и справедливи цели, заради които е обявена. И понеже книгата е написана от пряк участник в три войни, ефектът от нея е помитащ. Литературните му врагове (несъзнато спечелени), започват ожесточена акция срещу романа чрез цензурата, критикът Бадев заявява, че всяка страница от „Морава звезда кървава“ е по-опасна от три вагона болшевишки книги и въздейства като отрова, по-силна от цианкалия. Книгата е написана сякаш на един дъх и често в изреченията му проблясват находки като бисери:

На завърналия се от фронта селянин, преди войната копнял да работи на нивата, сега му се струва, че „Небето е като нечист парцал, а земята като шепа тор“… в тила животът на жена му е още по-труден: „Велика се чувстваше като пшеничено зърно хвърлено в земята, но затиснато от камък“… след като тя изпраща отново на фронта неузнаваемо, променения си мъж: „Сянката ѝ се проточи като оголено дърво и всеки миг застрашаваше да покрие целия път до селото“…, а основният лайтмотив в романа е един: „Милостивият човек трудно живее на тоя свят“…

Героите на Петканов  предимно действат, с действия много по-силни от всякакви думи. Докато  за „лошите“ му е достатъчен един жест или реакция, то любимите си герои той безмилостно подлага на крайно тежки изпитания, както казва самият автор: “въртя ги на ръжен“. „Велики“ са страданията на Велика, героинята на романа. Целият ѝ свят се разпада на парчета, много народ от селото, включително сестра ѝ тръгват по лош път, мъжът ѝ също се предава на порока, само Велика устоява, но Петканов е безмилостен и към нея, доброто е наказано: накрая тя се  разболява и умира от нелечима болест.

Съществува суеверие между писателите, че каквото напише авторът ще се случи в реалния му живот.

И понеже изпитанията на Петкановите герои са безбройни, сякаш житейските премеждия не прескачат и самия него. Вярващият Петканов недолюбва суеверията, нищо че необясними явления отрано присъстват в живота му: като предсказанието на неукия им ратай на село, че ще стане писар (професията писател няма как да му е известна), а на неговото другарче предсказва кратък живот, така и става, момчето умира още в гимназията. В университета на Константин Петканов му излиза прякор „шейтан“, прикачен заради веселия, шеговит характер, като „шейтан-ефенди“ е подписвал и някои студентски материали, нещо, което не е на хубаво, „щом е на книга е голем сакатлък“ според една още по-неука бургаска циганка.

„Сакътлъка“ влиза твърде рано в младото семейство на Константин и Станислава Новакович. Щастливите, безоблачни дни не продължили дълго: Саша пее и е солистка, той свири и ръководи хора, работи, пише, излиза първият му роман. Обичат се, градят дом и среда със сърбо-унгарската „военно-трофейна вражеска“ булка, както се шегуват приятелите с тях. Бедата започва първо със загубата на второто им дете Елена, после съпругата Саша се разболява, скоро тя също умира, оставяйки двете им дъщери Сълза и Поляна сирачета. Цялата драма може да се проследи в писмата между двамата братя: болници, операции, надежда и крах. Сякаш „сакътлъка“, приклекнал край пътя му, само чака удобен миг да го препъне, да обезмисли труда му, да го откаже от призванието. Коста устоява като скала, дали заради природата си на роден лидер, или заради силната си вяра, той ежедневно прави своя избор с всяка написана от него дума, мисъл или действие. Словото му, както живота му, ден след ден, всъщност е непрестанен разговор с Бога.

След смъртта на Саша, писателят изпраща децата да се съвземат за известно време в семейството на брат си. Димитър остава свещеник в Бургас до края на живота си, но именно той е настоял Константин Петканов да премести семейството си в София, за да е по-близо до литературния свят. Но София, въпреки успеха на първия му роман „Без Деца“, не е особено гостоприемна към него. Градът малко се интересува от литература, всеки от писателите е зает със себе си, а когато неуморният Петканов се заявява мощно в „селската“ тема, много проявяват и ревност, преписвайки правото върху „селото“ на признатите вече класици. Само че 

Петкановото село е много по-различно от леко сантименталното на Йовков и трезво-практичното на Елин Пелин.

В Петкановото село има древногръцки сблъсък на характери, там хората или живеят, или не живеят по Бога, който е единственият техен коректив и го почитат единствено чрез труда си. Парите са нещо зло, което разваля човека, а най-голямото зло е войната. Езикът му е сладък, звънък… но безвъзвратно загубен: „той зашепи вода“; „нивите вретениха“; „дните се залюляха на златни люлки“; „класовете като жътварите се издуха от сила и младост"; „като паун с разперена опашка слънцето се разхождаше из неговия двор“; “денят склопи очи“…

Интелектуалците от кръга "Стрелец% категорично не приемат Петканов заради страстта му към селото: „той е спрял и застинал при тези втръснали цървули и навуща“… Естествено е „стрелците“ от Мюнхенската група на Фани и Чавдар Мутафови органично да не понасят идеализирания селски бит. Мисията им е да „поевропейчат“  българската среда, да са проводници на „пронемското влияние“, а Чавдар Мутафов като архитект, буквално и физически променя градската среда със своите сгради в модерен стил. Но „ботушът“ на Историята е безжалостен не само към Петканов, скоро ще премаже и техните съдби, след 9-ти много са обявени за профашистки агенти.

Петканов има и своите големи привърженици още с първия си роман "Без деца". И типично по български пресата придава много по-голямо значение на успеха му зад граница: на романа е присъдена Специалната награда на литературния институт към ОН за 1927 г. Нобелистът Анри Бергсон препоръчва книгата на 

Айнщайн, който може би заради сръбската си връзка е „отворен“ към балканската култура, заявява, че „Без деца“ е най-добрата книга, която е чел за Балканите.

Интересно как е преведено на френски „Кой пояс да ти извадя?“ или „тя се хвана на хорото да играе от радост и плаче от милост“. Но както и да е преведено, не би могло да се загуби музикално-ритмичният принцип, по който е написан романа. А, ако във въображението си заменим гайдите с пиано да речем, или поясите с вратовръзки, въпреки „етнографията“, пак ще остане потресаващата трагедия на жертвоприношението на жената, която не може да има деца, буквално принудена да се убие от общността. От превода не би се загубила и сдържаната емоция на суровите думи: „На другия ден погребаха детето. После всичко тръгна по своя път. Не се помрачиха дните, не увехнаха цветята, нито пък спре работата в полето. Проехтя камбаната с тъжен звън и се изгуби в пъргавия смях на слънцето. Толкова широк беше светът, че сълзите на хората се губеха по него като капчици роса“.

Трудно излиза от голямата си скръб Петканов, но все пак се съвзема за живот заради децата. Помага му и срещата с  поетесата Магда по мъж Минева, Смарайди по баба-гъркиня и „македонстваща“ по баща. Приятели посредничат  предвид общите им интереси, особено по „бежанския въпрос“. Тя е разведена с една дъщеря Зоя. Скоро се превръща в истинска майка и за трите момичета, също в негов духовен и литературен съмишленик. Най-известното ѝ стихотворение е: „Ако зажалиш нявга“, в песента е “някой ден“. През 1932 г. самият отец Димитър венчава „второженците“, като все така ще поддържа брат си, понякога и финансово. Остават близки и със сестрите, чиито мъже са не само бивши четници и войводи, но като самия Димитър пишат стихове и са литературни ценители. Може би с помощта на зет си, войводата Яни Попов, Петканов си намира работа в "Хранизнос", където издават списание, чийто уредник става той. Това ги спасява в много трудните години след излизането на "Морава звезда кървава", когато буквално са го кълнели да умре от глад, той, жена му и децата му да умрат от глад.

Изобщо бил ли е някога творецът спокоен, осигурен, зачитан и свободен да казва истината…Преследвачите на художественото слово са най-жестоките палачи, те не са творци, а неуморни червеи, които пресушават корените на живота и го превръщат в пустиня, в която не не са нищо друго, освен безплоден пясък…

След години пак в дневника си пише: „Посредствените хора правят всичко възможно, след като не могат да творят, да направляват твореца. Те са толкова увлечени в тази си насилническа мисия, че и наум не им дохожда да надникнат в културната история на човечеството, в която всичко е творецът: поет, мъдрец, откривател, строител, светец и…истински човек“.

За да има възможност да пише, Петканов работи като учител, библиотекар, секретар на Тракийската организация,  редактор на списания, в Дирекция на Обновата, след 1944 г. е директор на народната култура в Министерството на пропагандата, през 1945-а става академик, през 1947-а министерството е закрито, последните пет години живее в несигурност, но това малко засяга интензивния му вътрешен живот. В писмата до брат си той се отчита колко е написал, какво е замислил, какво ще напише, а временните неблагополучия и атаките срещу него, политическите катаклизми, война, евакуация са от света на „шейтана“, те са някак маловажни за най-главното - Словото, на което е проводник. Може би за да не тревожи брат си, а може би и с надеждата, че като не говориш за злото го обезсилваш, за да стане дребно и несъществено. Ето го сам със себе си по време на евакуация: „Майка ми почина на 16 юни 1929 година в Бургас. Петнайсет години по-късно аз съм евакуиран във Велико  Търново.  Децата ми са големи и войната ни е разделила, но аз и сега се чувствам като пълен сирак.                                                                      - Мила мамо, не ме оставяй! Бди над децата ми. Толкова жестоко е времето, че сам мъчно ще мога да ги опазя…Виждаш ли побелелите ми коси и насълзените ми очи?…Кажи, мамо, дълго ли ще страдаме, или в живота няма нищо друго освен страдание и ужас?“                                                                                                                                           

Точно като баща си, който е работил от тъмно до тъмно, Петканов ще пише ежедневно, неуморно, по план, с вдъхновение или с умение, но ще пише. Държи особено на мнението на  първите си читатели, Магда и Димитър. Посещава редовно сладкарницата "Цар освободител", за да е в обществото на писателите, дори и сред тях да са вечните му отрицатели и критици. Най-близкият човек по произход, талант и артистичност е Илия Бешков. Като Лаурел и Харди двамата били винаги заедно: Планината Коста от Тракия до тънкия, вечно зиморничав Илия от Мизия. Да бъдеш в тяхната компания означавало общуване с висок интелектуален заряд, блестящи диалози, музикални импровизации, танци, истинско състезание по остроумие.

Да се радваме ли, че е имало толкова много ченгета, най-вече след 1944-а, които са оставили писмени сведения за двамата, и от доносници често са се превръщали в почитатели, дори обожатели, особено на Бешков. Пламен Дойнов в книгата си „Линия на разполовяване“ цитира анонимен разузнавач, продължил на практика досието на Петканов отпреди 1944-а. Докато преди е бил зорко следен заради антифашистките и антивоенните си позиции, още през 1945-а четем за него: „Петканов е известен като оратор, организатор и голям идеолог. Обича да спори, като в споровете си е много брутален. Той е неверотърпим до най-висша степен. Успял е да привлече за свой приятел Илия Бешков, да му повлияе със своята набожност дотолкова, че сега и двамата ходят най-редовно - всяка неделя на църква и правят метани до земята".

Мдам, Академик, който е в църковното настоятелство в "Св. София", който е силно вярващ и действащ християнин. Е как е възможно във време, когато се затварят църкви и се преследват свещеници!?

Обръчът около Петканов се затяга.

Той е приветствал 9-ти септември, очаквайки най-сетне свободата, приветствал е мирното време, в което най-сетне писателят ще стане независим, със свободен глас. Но ентусиазмът му скоро се разсипва в горест. Могъл е да си заема синекурна длъжност тихо и кротко, както много свои колеги, могъл е, но не и Петканов. Петканов страстно ще се бори срещу опростачването на езика, угодливо променен според „съветските стандарти“:

„Реакционно е да изнасилваш езика, за да го пригодиш към вкуса на неграмотните…“

Шумно отхвърля отпадането на буквите, още по-шумно се противопоставя  на изземването на земята, на все по-засилващия се терор по съветски модел, на задушаването на всяко инакомислие, на скандирането все в името на народа, пледира за милост, а не за отмъщение. Злото вече го гледа отблизо: едвам успява да спаси дъщеря си Зоя от интерниране, братът на Илия Бешков е застрелян от народния съд като министър на земеделието в едно от последните правителства, а Илия става свидетел как бивш партизанин се изнася от апартамента на брат му, недоволен от тесния килер: пити, пити трябва да се трупат тука…

Насаме със себе си Петканов написва: „Зойка е вече майка на две хубави момченца, а Поляна – майка на едно мило момиченце. И трите вече чуруликат: „Дядо, дядо, дядо“! Ето чрез тая велика радост аз отивам спокойно към смъртта… Радвам се на внуците и искам да ги науча на една песен… но кой пее днес, та и аз да запея… колко е трудно днес да пееш песни на малките деца!...

Обичайният кръг от приятели оредява, той на никого не се сърди, навярно всички са потънали в своите си грижи. И отново в труден момент за него е важно да запази милостта и нежността в душата си:

Дъщеря ми Поляна къпе дъщеря си, едногодишната Емануилка. Детска розова плът се плиска в коритото и аз не снемам очи от радостното лице на първото си внуче. Минава ми през ума странната мисъл – не е ли детското телце въплътена светлина? Детето е толкова съвършено, че стои над всички наши бурни мисли и чувства, и то е, което изпълня мъничкия свят на обременения човек с радост, щедрост и вечност.

Безименните доноси вече ще се превърнат в открити нападки към „реакционера“ Петканов в заглавните страници на вестниците. В скандиращи статии открито го обявяват за заблуден звенар, последва затваряне на цялото министерство, за да го преобразуват в Комитет за култура, той вече няма достъп до пресата, а неиздадените му книги  са изтеглени от печат. Петканов отдавна вече е разпознал лицето на злото: „Деца мои, внимавайте!...Не давайте ухо на сатаната. Ще го познаете по неговия образ: езикът му е лъжа, очите-измама, мислите-клевета, ръцете-насилие, сърцето-жестокост, и духът му-зловоние“…

Човек, ако има късмета да попадне на талантлива книга, музика или картина, има чувството, че Бог се провижда оттам, дори авторът да е на светлинни години от всякаква набожност. Петканов е рядкото щастливо съчетание на Вяра и Талант. Абсолютно неспособен на хитруване, общувал е с хората толкова открито и честно, че често е бил неудобен, но това просто не го интересувало, както не го е интересувало дали ще се чуят неговите проповеди. Проповядва и вярва в смирения, честен живот по Божиите закони на любовта и никакви кънтящи лозунги не могли да го отместят от твърдото му разбиране за Добро и зло. Имал е мисия и за него тя е била възможна.

На 12 февруари 1952 г. над къщата на улица "Герлово" 13 минава тъмна сянка. Коста Петканов умира в съня си като праведник и точно като праведник е предчувствал смъртта си преди две години: „Това, което иде е…краят. А защо да е край? Кое в мене е остаряло и иска да умре? Мисълта ми ли е увехнала, или чувството ми се е изтощило? Не, сега те са много по-чисти, честни, по-дълбоки и всеобхватни. Може ли нещо, което си отива, да е толкова свежо, бездънно и прекрасно?".

Покрусеният Илия Бешков, който след шест години ще се самоубие с глад, неговият близък приятел Илия, не може да се примири, че смъртта на Петканов е естествена. На 13-ти януари двамата са били на академично празненство, след което Петканов се е почувствал зле, боледувал трийсет дена и неочаквано починал. Според свидетелство на Магда последните нощи били много тежки, той е дошъл в съзнание и казал: „Боря се със сатаната“ и това продължило много дълго, на разсъмване се успокоява и казва, че всичко вече е минало и че нечистите сили се разотишли.

Тя го попитала: "Коста, да извикам ли отец Пантейлемон? Искаш ли?". Той с пълен с щастие поглед казал: "Искам!". Извикала по телефона руския свещеник и след причастието той издъхнал щастлив. "Този поглед никога няма да го забравя", пише тя. Дано да не забравим и ние Константин Николов Петканов.

Следвайте "Гласове" в Телеграм

 

 

 

 

Коментари

  • "навсъде едни ченгета"

    04 Март 2023 11:14ч.

    Благодарим за тоя изящен текст!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ина

    04 Март 2023 17:08ч.

    чела съм единствено "Морава звезда кървава", която разкрива войната в цялата ѝ жестокост

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Вася Илиева

    04 Март 2023 17:34ч.

    Благодаря за срещата и запознанството с този творец и българин.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • "...защото Петканов е писал, та писал, а антикварните цени са леле, мале..."

    04 Март 2023 21:15ч.

    Изданието от 1979-та на "Морава звезда кървава" в антикварните книжарници е на цена от 1,5 до 5-6 лева... Авторка Женичка...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Милостливия човек е най щастливия

    04 Март 2023 22:24ч.

    , материалното го натрапва.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мери

    05 Март 2023 8:46ч.

    Благодарение на такива хора сме оцелели. Благодаря за чудесния материал!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Оле Отвори Очички

    05 Март 2023 22:58ч.

    Прекрасен материал! Хвала!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Един Българин

    07 Март 2023 16:46ч.

    Таня Шахова, Благодаря!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Йордан Йорданов Омуртаг

    08 Март 2023 12:12ч.

    Един голям българин! Баща ми беше ревностен негов почитател. Често препрочиташе "Детски години", "Жътва", "Дамяновата челяд", "Белите извори", "Белият вятър на Странджа", които препоръчваше и на мене. В това имаше и известен "местен патриотизъм", тъй като родът ни по бащина линия е от преселници от Беломорска Тракия.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • муспи

    09 Март 2023 21:32ч.

    Милост няма към този свят, обявен от Господа за унищожаване. Милос е собствено, спасително изживяване, предизвикано от злото на света. Добрият Самарянин се смилява над пострадалия от света - останалите, разбойниците, рабитата и ливитите са света и той не се и сеща за тях. Милоста е насочена от Бога към този дето я възприема, а не кам този на когото ще бъде приложена. Милоста е излизане от света.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • dabedabe

    04 Апр 2023 23:28ч.

    С интерес изчетох всичко. Има още доста незаслужено позабравени автори. Поне в електронен вид да ги има в Читанката. Да може човек всичко да прочете. Че дълго ни формираха вкуса.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи