Борис Шивачев - таланливото момче, което искаше да поправя грешния, несправедлив свят

Борис се ражда през 1902-ра година в Плевен в семейството на офицера Константин Шивачев. Следват служебните премествания на баща му в гарнизоните в Ловеч, Ямбол и отново Ловеч, където Борис завършва гимназия.  Той е много музикален, рисува и пише еднакво талантливо, и в последния клас на гимназията прави живописна изложба в салона на училището. С толкова изявени дарби трудно ще избере своя път, още повече, че детството му е белязано от огромния страх за живота на баща му. Офицер Шивачев неизменно е на фронта, на първа линия в  Балканската и  последвалите войни.  Детският страх се превръща в ужас, а ужасът в бунт.  Цялото същество на Борис не може да се примири с това че млади и здрави  мъже умират или осакатяват завинаги. Защо!?  Заради какво!? Заради кого!? По-късно в  „Опит за автобиография“ той ще напише:

„ Моите молитви като че ли не ме успокояваха. Всеки ден гинеха толкова добри хора. Ако имаше Бог, нима той би допуснал подобно убийство. И ето, аз възнегодувах против Него. Моята детска съвест се беше разбунтувала. Аз бях станал безбожник…“ Той е твърде млад, когато се определя като анархист. Анархист, който все пак изписва името Божие с главна буква.

Има един случай от наши дни  със съвременен софийски свещеник, когото опечалени близки  молят да съкрати опелото, защото техния покойник приживе съвсем не вярвал. Отец Антоний им отговорил:  E, вече вярва!

Няма как да разберем дали Борис някога е станал вярващ, но едно е сигурно: вярващият човек никога не бива сам, докато пътят без Бог е самотен и труден. По такъв стръмен път поема младият Борис Шивачев.

В училище той без особени усилия се справя с уроците, докато цялото му внимание е погълнато от домашната библиотека. При поредното преместване на семейството книгите са най-обемистият багаж, с който той не се разделя. В ямболския дом на Шивачеви често звучи пиано и докато сестра му свири,  Борис чете и пътешества наум до всяка точка на атласа. Белите завеси на прозореца се превръщат в платна на кораб, на който той едновременно е капитан, разказвач и юнга, а приключенията му са по-омайни от най-интересния филм. В неговия филм няма войни и страх за насъщния. Корабът смело пори вълните, попътният вятър издува платната, акостира на американския бряг, където живота е приказен.  Никой, най-малко самият Борис не би предположил колко скоро мечтата му ще се сбъдне.

В Ямбол вече четвърта година военните думи като  „секвестиране и мобилизация“ са превзели ежедневието. Зачестяват черните телеграми от фронта, където хората гинат като мухи, повече от болести, отколкото в сражения. За Шивачеви дълго няма вест от фронта. Борис се оказва глава на семейството, грижи се за прехраната и възненавижда спекулантите и продоволствените комитети. Отново започва горещо и страстно да се моли за живота на баща си, молитвите му са чути, баща му оцелява, но се завръща инвалид. Пак се преместват в Ловеч. Чистата и спретната къща сега е притихнала от болка и замирисва на лекарства. Пианото замлъква, правилата на бита се спазват, но Борис вече трудно се задържа у дома.

Бащата Константин Шивачев

В Ловеч по онова време общуването на учениците от различните махали е рядкост. От сина на един офицер се полага да дружи с децата на лекаря, аптекаря или свещеника, но Борис намира своята среда отвъд реката, в бедната част на града, където момчетата бързо стават мъже. Там са пестеливи на думи и когато някой е свестен е много свестен и обратното, когато е лош си е завършен злодей. Останалите са маса, нито добра, нито лоша, маса като навсякъде другаде, реагираща според нуждите и битовите обстоятелства.

В тази махала гимназията е лукс, ученикът трябва много да иска да учи, защото е принуден да работи за дрехи, учебници и храна. Затова пък, който  е решил да учи, учи с амбицията да се махне завинаги от това място. Буйният и амбициозен Пано Василев не само иска да се махне от махалата, на него дори старата „грешна“ Европа му е тясна. Пано е син на седлар, но няма никакво намерение да продължи семейния занаят.

С Борис стават първи приятели, открили общата си страст към пътешествията и книгите. Но Пано за разлика от Борис не чете романи, а идеологическа литература. Двамата стават ядро на гимназиална група с наивни бунтовнически  каузи и живописни протести - дефилират боси по улиците, подобно на босяците в Русия, организират ученически стачки, събират се на сказки извън града. Пано и Борис са неразделни, макар често споровете им да прерастват в сериозно скарване. Борис е ярък индивидуалист и като човек на изкуството трудно се приобщава в групи, докато Пано е в стихията си да  събира, обединява и ръководи.  Заради това приятелство Борис ще вземе съдбоносно решение за своето бъдеще. Той заявява на майка си: … „Като художник няма да съм така полезен, както като писател. Картините ми ще висят в някоя богата къща и толкова, докато идеите…“

Идеите, които Борис е пренесъл от ямболското анархистко гнездо въодушевяват и ловешката група. По това време се четат книгите на Бакунин и още преди анархистката вълна, последвала погребението на Крапоткин да залее цяла Русия, в България вече има няколко анархистки „огнища“.  Това е толкова актуално и модерно за времето си, все едно да си представим, че по  времето на Уудсток в Америка, по жълтите павета в София вместо оптимистичното дефиле на  Младежкия фестивал от 68-ма,  да лагеруват напушени хипита с китари и цветя.

В махалата на Пано  попада диплянка на Аржентинското посолство, в която се твърди, че в цяла Южна Америка има много повече земя, отколкото население, и че в Аржентина всеки може да получи толкова земя, колкото иска и може да обработва. Голяма група от десет човека решават, че подобна възможност не е за изпускане. Постепенно ентусиазираната група оредява до трима - Пано, Борис и още едно момче не се отказват. Името на момчето се е загубило, но навярно то изиграва фатална роля за живота на Борис Шивачев. Потеглят.  Сбогом, семейство, сбогом красиви момичета! Изпраща ги много народ, както и примиреното с раздялата семейство на Борис. Никой не може да го спре, той е тръгнал на среща със съдбата си. 

Пътуването в трета класа е изпитание, но Борис е решил да скъса със сигурния си начин на живот и с насмешка и стоически приема несгодите. Всъщност от този момент натам предстоят само несгоди. Нито морската болест, нито разказите на очевидците, които силно се разминават с пропагандните брошури, ще  охладят ентусиазма му. С Пано се отказват да спорят, но всеки има съвсем различни намерения когато се разделят на брега. Пано ще търси организирани съмишленици, а Борис  иска да е волна птица, човек на „свободната случайност в безкрайната свободна земя“. Безкрайната свободна земя, обаче често ще се оказва каменисто-ветровито-безлюдна пустош.

…“Когато човек тръгва да скита, той наистина не знае къде ще спре. А това може би е най-красивото в скиталчеството“…ще напише Борис много преди да се появят Керуак и цялото бийт  поколение.

Всъщност изпитанията започват още на кораба. Безименният спътник, момчето  от Ловеч се разболява тежко. Заради постоянната му кашлица го изолират и е изоставен на милостта на съдбата. С подобна „милост“ Борис няма как да се съгласи и въпреки забраната на лекарите, той е единственият човек, който не изоставя клетия болен и след пристигането. Болният се оказва с толкова тежка форма на туберкулоза, че никой не смее да припари до бараката му, съседните помещения също опустяват. Никой…освен Борис разбира се! Никакви медицински предписания не го спират - Борис се грижи за болния до последно. Навярно така ще се зарази с туберкулиновия бацил, причинил костна туберкулоза и неговата  така ранна смърт преди да навърши трийсет. Но за краткото време, което му остава, Борис ще пише, рисува и живее интензивно като за три живота.

Анархизмът скоро му „отеснява“, но той винаги е реагирал по характерния начин за  повечето най-ярки представители на тази идея.                                                           

След много години, в спомените на малкото оцелели от лагерите след Девети, за анархистите се говори с истинска благодарност: "Анархистът ще раздели последната си дажба хляб с теб, само от един анархист можеше да получиш помощ.“  На лудите, свободолюбиви  глави било потребно да подкрепят  и закрилят, не могат да оставят тази работа на Бог. Естествено, анархистите като врагове на всяка власт, били еднакво неудобни и жестоко преследвани преди и след Девети…

В Буенос Айрес Борис се оказва сред огромна тълпа безработни, търсещи някакво препитание. Едва ли е вдъхновяващо да си един от хилядите гладни мъже,  предимно емигранти от съсипаната след войната Европа. Работата е непосилна, лошо платена и несигурна. Мъжете често се местят, носят се по течението като рибни пасажи в преследване на прехраната. След поредната изключително тежка 16 часова смяна в поредната консервна фабрика за месо, когато от преумора човек няма сили даже да се съблече, нито да говори, нито даже да си държи очите отворени, Борис не заспива. Учи. Учи испански, астрономия, математика, често рисува. Талантливата му млада природа не иска да се предаде на невъзможните условия за живот.

Не липсват примамливи, лесни предложения за живот, от елегантен българин, обитател на скъпите квартали: „Движиш се като лъв, имаш осанка на лъв, господарите ще те налапат като топъл хляб, само кажи, ще ти помогна  да станеш портиер, шофьор или valet de chamber“…Борис не приема, един лъв няма как да  стане камериер! Напълно осъзнат е избора му на живот на „волен дрипльо“. Светът на „студения егоизъм“ не е за него, не иска да живее според идеалите на „Янкинландия“:… „дано съдбата не отреди тези хора-автомати да завладеят напълно света.“

Бързо напреднал с езика, той се нуждае от подходящата му културна среда. Попада в кръга на Перес Лейрос - адвокат, депутат, писател и влиятелна фигура сред интелектуалците в Буенос Айрес. Лейрос е впечатлен от високото, красиво момче, оказал се и забавен разказвач, с остър рефлекс и наблюдателност. В деветнайсетгодишния Борис той разпознава бъдещия писател, посланик на непозната по тези земи култура. Препоръчва му книги, насърчава го да пише очерци и разкази ежедневно, запознава го с журналисти и хора на перото. Не след дълго тези контакти ще се окажат полезни, защото училият-недоучил Борис на практика ще се окаже първият испанист, културният проводник за огромната напълно непознатата в България испаноезична литература, както и обратното. В кратки есета за българската литература, той ще успее да синтезира най-значимото от българските писатели, показвайки дълбоко познание и разбиране за стила и живота дори на съвременниците. Но на първо време, тоест в идващите четири години, той  ще трупа жизнен опит. В "Опит за автобиография" пише:

„Бивал съм хамалин и метален работник. Чертожник и зидар. Работил съм още по параходите, складовете за вълна, по вършачките и жътварките, в петролните извори и къде ли не още. Добре съм проскитал четири години в скиталчество из Америка. Вместо с пари се сдобих с: ревматизъм, няколко пъти боледувах от плеврит, зъбобол, намален слух от громола на машините, доста наранявания при работа…“.

Желанието му да скита би го отвело в Калифорния или даже до Австралия, но заради разклатеното си здраве е принуден да се върне при семейството си. Няма пари дори за обратен билет. Твърде краткият "Опит за автобиография" свършва внезапно с обратното му пътуване към Европа. На вехт, ръждясал кораб за добитък, той работи като гледач на волове. Брутално-жетокият капитан и неговия помощник се отнасят с хората по-зле от добитъка, който превозват. Разбира се Борис влиза в конфликт с тях, обвиняват го, че бунтува екипажа, нахвърлят се да го бият, той не им остава длъжен, никой не посмява да му се притече на помощ, едвам оцелява след побоя и със сигурност този инцидент допринася за събуждането на бацила в тялото му...

Следват европейските скитания като бояджия в Амстердам и Брюксел, общ работник в Париж, Марсилия и Цариград, за да се завърне в Ловеч много болен. От 1925та до смъртта му след пет години здравословното му състояние се влошава за разлика от писането, което става все по-увлекателно и интересно, писане, с което си осигурява безсмъртие, както се шегува самият той. На връщане пише на баща си:„ Животът, за който мечтаем не се намира днес на земята. Ние, тези, които съзнаваме несъвършенствата на днешния живот, трябва с перо и меч да създадем бъдещия“.   

В печата започват да се появяват кратки есета по различни актуални теми подписани от Борислав Витски. Езикът е модерен, действен, звучи съвременно дори днес, и очевидно авторът притежава чувство за хумор и висока ерудиция. Скоро се разкрива, че Витски е Борис Шивачев, един нов, космополитен глас, така нужен в малко клаустрофобичната ни среда. Цялото семейство  се бори за здравето му.  Той не унива, пише с лекота, брат му и сестра му го подкрепят, търсят книги, подържат кореспонденцията. Родителите му търсят различни лекари, изпробват различни методи на лечение. Вдигат го на крака и  през 1927-ма той се мести в София, намира си чиновническа работа, пълен с планове и идеи записва в Свободния университет, започва интересен труд за стара и нова Турция, и присъства все по-категорично в печата.

Човек трудно се ориентира в съвремието: кое е значимо и кое ще остане.  Верен на уважението си към таланта, той проявява безпогрешен инстинкт. В статиите си за кино отделя специално място на Чарли Чаплин, Бунюел, за филма Андалуското куче пише с възторг. В аржентинската преса е чакан и желан, а в испанската La Gaceta literaria става звезда, след гневно опровержение на френски автор, неразбиращ нито страната, нито литературата ѝ.

Сприятелява се с Александър Балабанов и Д.Б. Митов, често пише за "Развигор", "Литературен глас" и много други, които чакат всеки ред от него. Забавлява се. Позициите му са провокативни: твърди, че истински талантливият автор не бива да очаква помощ от държавата и посредствените културни институции, защото чиновническата работа е реакционна по същност, докато талантът е революционен, трябва да е извън статуквото. Възмущава го манията по спорта, обхванала света и България. Отвращава го тази страст на тълпата за зрелища….“ Да, ако си дипломат или банкер спорта е необходим, но физическите работници трябва да развиват главата си, а не мускулите“...

Когато сам издава сборника с разкази "Сребърната река, Рио де ла Плата", не е съвсем сигурен дали е открил своето лице на разказвач.  Пише талантливо, интересно, но със сантиментален привкус и с все още неизбистрен стил. В днешно време някак си не можем да четем съвсем невинния разказ за толкова близкото приятелство с едно момче, без да включим „мръсното си подсъзнание“. Разказът е далеч от томасмановата обсесия към младия „ангел“ в Смърт във Венеция, напротив по-скоро е социален, но Борис е запознат с учението на Фройд и е замислил роман на базата на психоанализата.

Големият бум е след „Писма от Южна Америка“, които излизат първо като подлистник. Писмата се чакат с нетърпение, Пампасите и Патагония стават модерни, навсякъде се говори за чакри, чекеро, тросадори и  авениди, тоест не отиваш на село в стопанството, а в чакра, ратая вече е чекеро, механика-тросадоро, улиците стават авениди и т.н.  С искреност, чувство за хумор, лекота и мащабен дух, книгата е изпълнена с толкова жизненост, че никой не би предположил, че авторът е почти неподвижен. Семейството се мести в София за да се грижат за него. Приспособили са специален плот за да пише полуседнал, но скоро може само да диктува. Ще довърши дълго обмисления роман "Изобретателят", бележките на Иван Бистров. Написан е като случайно намерен дневник и е написан, за да стане хит. Което се случва.

Много преди Набоков и неговата Лолита да се “пошегуват“ с целомъдрена Америка, Б. Шивачев смело навлиза в описание на забранената сексуалност по всички закони на „Фройдистката метода“. И все пак талантът си е талант, независимо че Набоков не харесва Фройд, а Шивачев,  съзнателно го „прилага“, скандалната тема-табу продава и прави книгата бестселър. Разбира се в различни от набоковите  мащаби, заради някои географски и други предопределености. Факт е, че явлението Борис Шивачев доближава българската литература до световната сцена, подобно на обичания от него Алеко Константинов.

Днес ЛГБТ общността го разпознава като „свой“ автор, цитира се прословутата сцена в таксито, където обладан от страст инженер не може да се овладее от близостта на младия чертожник, но едва ли един  толкова свободен и мащабен дух би понесъл подобно еднозначно приобщаване. За него е важно не близостта на телата, а на душите. Навярно предстоят сериозни изследвания и анализи на творчеството му, почитателите му от различни поколения не допускат да бъде забравен, а днес е особено респектиращ начина му на живот, възторжено праведен в служба на Любовта.

Толкова можахме да кажем за талантливото Момче, което искаше да поправя грешния, несправедлив свят, докъдето му стигат силите.