България през 1932-а: Тържеството на политическата посредственост

"У нас вместо демокрация се е вкоренила изродената форма, която още Аристотел беше нарекъл охлократия - власт на тълпата, вместо власт на народа", пише юристът и вътрешен министър Николай П. Николаев статия от 1932 г.

В своята поредица "Минало несвършено" Impressio продължава да ви поднася китки от неувяхващи публикации, писани отдавна, но звучащи актуално и днес. Ще изтупаме заедно повехналите страници, за да открием сред тях букети от думи, съхранени в хербария на времето.

Днес ви предлагаме размислите на Д-р Николай П. Николаев, юрист, офцер и политик, за властта, демокрацията, политическата ни психология и управляващите политици, в статия от в-к "Мир" от 1932 г.:

“Предизборни времена. – Не викайте толкова силно, не крещете, знам ви, женки, всинца сте от един дол дренки!“ (Карикатура на Александър Добринов, в. “Кречетало“, 1927 г.)

Когато се говори за преимуществата на демокрацията, като форма на държавно управление, между другото се изтъква и оня инстинкт на масите, който по един трудно обясним, но сигурен начин ги насочва към издигане до ръководните места в държавата на редица избрани мъже, притежаващи несъмнено високи интелектуални и нравствени качества.

Историята на големите европейски демокрации - на първо място историята на Англия и Франция - напълно потвърждава тая мисъл.

Тия народи имат като че ли някакъв естествен усет, който ги ръководи при избора на техните политически водачи. И ако в тия страни се срещат някои изключения от общото правило за високата стойност на ръководните личности, тия изключения идат само да подкрепят това правило, което се изтъква от един вековен опит.

За голямо съжаление, практиката на българската демокрация е тъкмо обратна. Всеки ден става все по-явно, че всред българската политическа действителност най-добре виреят интелектуалните и нравствени посредствености.

“– Я виж как върви по въжето. Това е голямо изкуство. – Никакво изкуство не е. И тебе да дадат онзи прът в ръцете и ти ще можеш да ходиш по въжето.“ (Карикатура на Чарни (Георги Мишев), в. “Стар барабан“, 1909 г.)

Особено през втората половина от живота на конституционно-парламентарната българска държава смело може да се каже, че начело на държавното управление се изреждат по-често посредствени политици, отколкото хора, надарени с големи качества.

Не ще бъде никак смело, ако се каже, че талантливите, истински издигнатите личности у нас са се явявали по изключение на ръководните политически места и то обикновено за много по-късо време, отколкото ония, които и по ум, и по воля, и по нравственост са стояли наравно, а често и по-ниско от своите съвременници.

“Да, господа, напред, направо към целта, по-най-късия път, смело!...“ (Карикатура на Димитър Панчев, в. “Смях и сълзи“, 1898 г.)

Читателят ще разбере, че е много трудно да подкрепя́ тая си мисъл с примери, защото трябва да говоря за лица, едни от които доскоро са били между нас, а други още продължават да работят и живеят в нашата среда.

Но нека ми бъде позволено да взема за пример днешния кабинет*, който отдавна вече проявява признаци на безсилие да се справи с тежкото положение на страната, а от седмица насам е изпаднал в една криза, която е турила в чудо всички здравомислещи хора у нас; ще се намери ли човек, който да признае, че тоя кабинет е съставен от елита на нацията?

Ние имаме даровити хора във всички области на духовния живот. Поети, писатели, художници, музиканти, философи, учени, военни, правници - във всяка област с гордост българинът може да посочи имена, които са символ на богати дарования или на упорит и системен труд. Във всяка от тия области ние можем, ако не да съперничим, то поне да се сравняваме с който и да било от европейските народи, без да бъдем твърде много принизени.

Дойде ли обаче ред до политиката, ние можем да посочим само няколко имена на покойници и след това веднага трябва да млъкнем, защото очевидно е, че тия, които днес ръководят съдбините на българската държава не могат да бъдат сравнявани със своите европейски колеги.

Как да се обясни това печално явление? Как може да се обясни, че при наличността на толкова сведущи лица по стопанските и финансови въпроси, ние можем да имаме толкова неподготвени хора за министри на редица важни стопански министерства?

Как може да се обясни обстоятелството, че при наличността на толкова блестющи юристи в тая страна, министри на правосъдието трябва да бъдат хора като министъра, който си отиде и като партизанина, който се готви да дойде на неговото място? И, което е още по-важно, как да си обясним, че в миналото ние имахме много по-издигнати във всяко отношение политически мъже, отколкото днес?

Пред законодателните избори. – Пак без работа! Мързеливец, негодник, хаймана! Какво ще правиш сега? – Аз ли... мисля да се кандидатирам за депутат.“ (Карикатура от в. “Кречетало“, 1927 г.)

Политическите мъже се създават и изтъкват чрез партиите. Защо преди двадесет години партиите изтъкваха в първите си редове най-способните хора, а днес дават преднина на хора без никакви или без почти никакви качества?

Не означава ли всичко това, че днес нашите политически партии страдат от някакъв много голям недъг, който прокужда от техните редове издигнатите в интелектуално и в нравствено отношение и прибира само духовно и нравствено осакатени хора?

На пръв поглед като че ли това не е далеч от истината, защото вярно е, че най-добрата част от нашата интелигенция се държи настрана от живота на партиите. Но не може да се отрече, че във всяка партия има достатъчно хора с големи умствени и нравствени качества, които въпреки това не могат да се издигнат до ръководните места, заглушавани от масата невежи и покварени партизани.

“– Пено, яйцата пак поскъпнаха. – Нищо Яно, затова пък хората поевтиняха.“ (Карикатура от в. “Звънар“, 1925 г.)

Например властвуващата либерална фракция имаше двама великолепни юристи, всеки от които можеше да бъде отличен министър на правосъдието - единият от тях сега е съдия, а другият си гледа адвокатството, като и двамата бидоха изхвърлени в по-задните редове на партията, та дори не попаднаха в парламента.

Едно време несъмнено не беше така у нас - тогава в партиите се издигаха не безогледните демагози, не площадните оратори, а истински надарените хора.

Въпросът, който засягаме е много важен. Той се отнася до психологията на нашата политическа действителност и стои във връзка с тежкото заболяване на нашите политически партии от демагогия и партизанщина.

Ние мислим, че е дошло време да се признае, че у нас вместо демокрация се е вкоренила изродената форма, която още Аристотел беше нарекъл охлократия - власт на тълпата, вместо власт на народа.

Д-р Николай П. Николаев,
в. "Мир", декември 1932 г.

Източник: impressio.dir.bg