На 13 януари 2017 г. на сайта „Гласове“ бе публикувана статията „Разпънатият храм”. В нея се разказваше как един държавен служител затвори достъпа към софийския храм „Св. Великомъченик Пантелеймон” в квартал „Княжево” за неговия председател отец Димитър Тухчиев, църковните служители и енориашите, което направи невъзможни богослуженията на празниците Рождество Христово и Богоявление (http://glasove.com/categories/kultura-i-obshtestvo/news/razpnatiyat-hram).
Тогава вярващите успяха да решат проблема. През същата 2017 г., в деня, когато се почита паметта на св. великомъченик Пантелеймон, в живота на енорията на княжевския храм и на цяла България се извърши важно събитие – от Света Гора бе донесена една голяма светиня – честната глава на светия великомъченик Пантелеймон от Пантелеймоновия светогорски манастир. Специално за храма в Княжево в светогорския манастир Ксенофонт бе нарисувана икона – копие на чудотворната икона на светеца. Светините в България бяха придружавани от игумена на Пантелеймоновия манастир архимандрит Евлогий (Иванов) и монаси от манастирите Пантелеймон и Ксенофонт. Изглеждаше, че след това посещение нищо вече не може да застраши многострадалния храм. Да, ама не!
„Сегашният казус е такъв – казва отец Димитър Тухчиев в интервю за БТА, – че покрай предстоящото изграждане на Южната дъга и връзката ѝ с бул. “Цар Борис Трети“ нито възложителят, нито изпълнителят са се съобразили с даденостите на булеварда в тази му част. Според този “идеен проект“ сегашното локално платно ще се превърне в двулентов отвеждащ път, съединяващ Южната дъга с булеварда. Точно в тази му част според проекта, който е публикуван на сайта на общината, пътят трябва да минава на около 1,50 метра от храма. Според същия този проект трябва да се навлезе още толкова вътре в самия храм, за да се изпълнят изискванията за триметров тротоар и да се влезне откъм безименната улица с около 0,50 см в храма. С писмо от 13.04.2020 г. до столичния кмет изказах своите възражения, опасения и предложения, но отговор и до днес нямам. Опасенията ми са съвсем основателни, тъй като преминаването на път с такъв пътникопоток, за който говорят експертите на общината, ще доведе до увеличаване на преминаващите автомобили, увеличаване на вибрациите, а храмът е с плитки основи, създава се опасност от ПТП – олтарът и входът за храма са откъм булеварда. Проектът не е съобразен с културно-историческото значение на храма. Предложих отвеждащият път, който идва от околовръстната дъга и се съединява с бул. “Цар Борис Трети“, да минава не след храма, а преди храма. Става въпрос за скъсяване на трасето с 50 метра, за да спасим църквата“ (http://www.bta.bg/bg/c/BO/id/2225994).
„Да спасим църквата“. Колко странно е да чуем такива думи в наше време! Странно е, че църквата може да бъде пожертвана заради няколко метра път. Предците ни, напротив, са строели църкви и параклиси край пътищата. И нашите съвременници отправят в храма молитви за безопасност по пътищата, а също и за душите на загиналите в автомобилните катастрофи. Нима у създателите на въпросния „идеен проект” няма нито грам страх Божи, нито дори примитивен суеверен страх? Възпитаните от системата, която насаждаше материалистичен мироглед, бетониран впоследствие от цинизма на потребителското общество, мъчно могат да разберат, че духовните закони са също толкова непоклатими, колкото и законите на физическия свят. Не Бог ни наказва, самите ние го правим, когато нарушаваме тези закони, дори ако „не знаем какво вършим”.
Който е присъствал поне веднъж на освещаване на храма, знае колко сложен и величествен ритуал е това – ритуал, в който всяко свещенодействие и всяка молитва са изпълнени със съкровен смисъл. Видимият земен храм е образ на невидимата Църква, в него незримо присъства Сам Спасителят, Неговата Пречиста Майка и светите Божии угоодници. При освещаването му новопостроеният храм се посвещава на Бога за вечно служение. Вечно! Дори ако храмът бъде разрушен или осквернен, ако го използват за зеленчуков склад или психиатрична болница, както е ставало в Русия след 1917 г. Дори ако през олтара бъде прокарана магистрала или пешеходен тротоар, олтарът пак ще си остане – той е извън пространството и времето.
В коментара на отдел „Архитектура и градоустройство” по случая с храма в Княжево беше изказано предположение, че „грешката е дошла от това, че храмът е на самата регулация и няма обичайната форма на храм”.
Да, този храм е съвсем необичаен. Отвън и отвътре. Именно такива са били преди сто години първите храмове на руските бежанци в чужбина. Те нерядко били устройвани в гаражи и бараки, украсявани с домашни икони, които тези хора донасяли със себе си като своя най-голяма скъпоценност. Това било първата работа на руснаците в чужбина – да си построят храм. Защото вярата, богослуженията и тайнствата на Църквата им помагали да оцелеят.
България приела около 20 хил. руски бежанци, когато сама била в бедствено положение, разорена от три войни, изплащаща репарации, със стотици хиляди собствени инвалиди, вдовици и сираци. Тя ги приела и им оказала според силите си помощ не защото тънела в излишък, а въпреки голямата си нужда. В България и Югославия се събрали най-много руски военноинвалиди – повече от две хиляди във всяка една от тях. В малката книжка на Съюза на руските военноинвалиди, издадена през 1938 г. в Париж, са подчертани с особена сила следните редове: „С дълбоко чувство на вълнение и благодарност руските инвалиди ще помнят винаги до смъртта си светлите имена на убития крал Александър, българския цар Борис и народните представителства на България и Югославия, които първи, с необикновено благородство се отзоваха на нашата молба”.
Руските бежанци-инвалиди неизменно се стараели според силите си да се трудят, за да не бъдат, доколкото е възможно, в тежест на самите себе си и на обществото. Те създавали трудови предприятия, работилници и различни малки стопанства. Дори прикованите завинаги към леглото сакати хора се занимавали с лепене на цигарени кутии. При все това положението дълго време оставало сложно. До каква степен – виждаме от доклада на председателя на Съюза на руските военноинвалиди в България полковник Абрамович: „Чудно ли е, че сме изправени постоянно пред нерешими проблеми? Идва, например, гладен инвалид и моли за седмолевов евтин обяд, и ние не винаги можем да задоволим молбата му, защото такива инвалиди има много. По същото време друг, съвсем бос, с голи по време на зимния студ нозе, моли да му купим обувки. Трети, ранен в гръбначния стълб, ден и нощ буквално вие от болки, умолявайки да му направим корсет или да гипсираме осакатеното му тяло. И най-сетне четвърти, без крака, е допълзял в канцеларията – той се нуждае от протези, които струват 6.000 лева. Кой ще каже коя от всички тези нужди е най-важна? Или пък друго: не е ли ужасно, че сме принудени да изразходваме при това положение 1200 лева за погребение?” И ето че точно при това положение, потопени в мъчителна мизерия, същите тези хора си построяват храм. Защото „без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5). Защото именно сакатите хора имат особено силна потребност от духовно утешение. И защото храмът с домашните икони, дошлите от Русия свещеници и собствените псалтове-инвалиди смекчава донякъде мъката по родината.
Руските инвалидни домове в България (в София, Шумен, Варна, Нова Загора, Видин и др.) се строели и обзавеждали със средствата на Международната федерация на руските инвалиди в Париж, американски благотворителни организации и частни дарения на отделни лица. Стопанството в село Княжево, тогава край София, включващо 45 декара земя с борова горичка и плодни дръвчета, било наето за Съюза на руските военноинвалиди в България с парите на американеца Планкърс през 1921 г. А през 1928 г. то било откупено за собствен имот на Съюза.
Освен храма „Св. великомъченик Пантелеймон” тук имало жилищни сгради, санаториум с приемна зала, работилници и стопански постройки – княжевските инвалиди се занимавали с развъждане на зайци, дори получавали медали от селскостопански изложби. В наше време княжевското стопанство подлежи, казано на съвременен език, на оптимизация, и храмът „Св. великомъченик Пантелеймон” е останал като последно осезаемо напомняне за една скръбна и същевременно славна страница в историята на Русия и България, за героични и благородни люде, за братска взаимопомощ и християнска жертвеност. Нещо ни кара да мислим, че именно в това е „вината” на храма и че „техническите грешки” не са случайни. Времето на безверието, безпаметството, жестокия прагматизъм и обсебеността от материално строителство си е създало свои герои и свои идеали. Но с това този „необичаен” храм става още по-скъп на всички, които вярват, че „Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите ѝ” (Пс. 126:1).
Снимки: Янина Алексеева