Президентът като герой от телевизионен сериал

<p><strong>- Може ли все още да се разделя публичният живот на президента от личния му живот? Има ли все още две тела на президента, както имаше две тела на краля?</strong></p> <p>- Очевидно не. Метафората с двойното тяло на краля изразяваше двойния характер на монархията, нейната човешката природа и нейната сакралност. С взрива на социалните мрежи, с информационните канали, излъчващи постоянно, които задължават представителите на държавата към едно непрекъснато телевизионно присъствие, властта не само е десакрализирана, банализирана, тя е загубила също нещо от своята човешка природа. Тялото на суверена никога не е било обект на такъв свръхпоказ.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32391_pbNTIW7sXCeWixRhr6UOvyPQxxqnFB.jpg" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Тоест този вид разкрития са неизбежни?</strong></p> <p>- Политическата ситуация все повече наподобява гонка. Присъстваме на финала на корида, това, което аз наричам &quot;канибалска церемония&quot;. Загубата на суверенитет на държавата е придружена от 30 г. насам от прекомерно показване в медиите. Второто компенсира първото. Силните изглеждат вече не като суверени, а като теми за разговор, като герои от телевизионен сериал. Президентството се превърна в чист обект на фантазми. Тук има форма на изяждане.</p> <p><strong>- Откъде идва този апетит?</strong></p> <p>- От интереса, който предизвикват епилозите, краят на епохата. Политическата ситуация, такава каквато я познаваме от два века насам, достигна края си.<em> Homo politicus </em>все още е опрян на държавата, но суверенитетът на държавата бяга отвсякъде с децентрализацията и глобализацията. Медиатизирането го описва като подчинен на своите тиранични желания и ние не знаем нищо за отклоненията в поведението му.&nbsp;</p> <p>Вижте Франсоа Оланд, с каска на главата, придружен от бодигарда си, да дебне съседите във входа на една жилищна сграда, като тийнейджър, който се прибира прекалено късно. Показването на личността замества олицетворението на президентската функция, която е изгубила сакралното си измерение, за да облече една жертвоприносителна разбираемост. И, парадоксално, именно тази радикална демистификация ни очарова.&nbsp;</p> <p><strong>- Кога започна тази демистификация?</strong></p> <p>- Тя започна през 90-те г. с Бил Клинтън, първият съвременен президент на интернет и на информационните канали, които излъчват непрекъснато. Тя продължи с трите Б: Блеър, Буш, Берлускони. Във Франция Саркози разклати президентството с хипермедиатизация. Но когато Доминик Строс-Кан излезе от полицията с белезници на ръцете, политическата ситуация достигна най-радикалната си демистификация. От аферата &quot;Люински&quot; до аферата &quot;Нафисату Диало&quot;, това, което показват медиите е не развращаването на индивидите, а кризата на политическата ситуация.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32391_xqkZtW2bucHDBelb4oOMVkQ0TK27tQ.jpg" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Политиците не са ли отговорни донякъде?</strong></p> <p>- Политиците приближават една граница, която разделя публичната от частната сфера, представящи се не само като добри демократи, но също като добри бащи и майки. Политиците, но също така медиите, хората, които работят редовно с интернет, специалистите по комуникация, политическите съветници са съавторите на едно представление, което е самият политически живот. Това е системен ефект. &quot;Играй или умри!&quot;: ето повелята на нашите медийни демокрации. Това е война за контрола над аудиториите. Както всички войни, и тя е опустошителна. Тя разрушава вниманието, обмислянето, достоверността на публичното слово, които са солта на демокрацията.</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>