Фанг Лижи: В Китай парите заместиха марксизма

<p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Какво е останало от демократичното движение в Китай десет години след смазването на Пекинската пролет на 4 юни 1989 г.? За едно десетилетие някогашните бунтовници са захвърлили студентските си ризи и са ги заменили с костюми и вратовръзки на бизнесмени. Страната продължава светкавичния си икономически растеж. Като съвестен учен и привърженик на прогреса, Фанг Лижи се радва за родината си. Той предупреждава обаче за опасността от връщане на тоягата в Китай: без демокрация и човешки права няма трайно развитие.</p> <p><strong>- Вие бяхте един от инициаторите на студентските протести на площад &bdquo;Тянанмън&rdquo;, смазани на 4 юни 1989 г. От дистанцията на времето, какъв е главният принос на това движение за Китай?</strong></p> <p>- Когато режимът изпрати танкове срещу студентите, маската падна и той показа истинското си лице. Това ми се струва много важно. Преди 4 юни някои китайци искаха все още да вярват в комунизма, намираха смекчаващи вината обстоятелства. От този ден царят е гол. Режимът загуби това, което беше останало от неговата легитимност. Дори членовете на партията не си правят илюзии. Единствената им цел е да запазят властта.</p> <p><strong>- А извън Пекин, в провинцията?</strong></p> <p>- На различни места имаше демонстрации. Недостатъчно, без съмнение. Ако работниците и селяните се бяха присъединили масово към студентите и интелектуалците, правителството щеше да загуби контрола.</p> <p><strong>- Защо се провали движението?</strong></p> <p>- Поради липсата на опит. Лидерите бяха отстранени. Освен това лозунгите бяха много разпокъсани: свобода на пресата, свобода на изразяването, борба против корупцията... Аз самият подкрепях първите демонстрации, но предпочитах след това младите да се върнат в кампусите и те да се превърнат в истински огнища на опозиция.</p> <p><img src="/uploads/editor/11111.JPG" alt="" /></p> <p><em>Площад "Тянанмън", 4 юни 1989 г.</em><strong><br /></strong></p> <p><strong>- Комунистите в Централна Европа бързо загубиха властта през есента на 1989 г.</strong></p> <p>- Двата региона имат различна история. Рухването на комунистическия блок в Източна Европа допринесе за още по-силното втърдяване на Китайската комунистическа партия. Познавам много комунисти, които през пролетта на 1989-а бяха благосклонни към реформите, но бяха ужасени от падането на Берлинската стена няколко месеца по-късно. Комунистическите кадри бяха споени от страха да не изгубят всичко.</p> <p><strong>- В кои среди са днес главните радетели за промяна?</strong></p> <p>- Най-решителните привърженици на реформите са сред хората, нежелани от никого: от 30 до 50 млн. безработни, разбира се, но също така стотици милиони жертви на корупцията. Тя ужасява лидерите на партията: много императори дължат падането си на нея. Но отклоняването на средства е станало важен източник на приходи за кадрите от средния ешелон. При отсъствието на независимо правосъдие и преса не виждам как министър-председателят Жу Ронги ще се справи с корупцията.</p> <p><strong>- Значи смятате, че не елитът, а самият народ може да провокира промяната?</strong></p> <p>- Да, но не е съвсем сигурно. Всяка година има хиляди демонстрации в цялата страна. Протестиращите са многобройни, но те издигат категориални искания: обявяват се срещу високите данъци или забавеното плащане на заплати и остават изолирани едни от други. Предизвикателството е да бъде канализирана тяхната ярост и да бъде създадено национално движение.</p> <p><strong>- Какви бяха намеренията ви през 80-те г.: падане на режима или реформиране на партията отвътре?</strong></p> <p>- Бях член на Комунистическата партия. Все се надявах, че тя ще еволюира от само себе си. За доброто на страната предпочитах мирен преход: Китай вече е преживал достатъчно хаос и насилие вътре в Комунистическата партия. Има много хора с мащабно мислене, които се страхуват от рухване на режима от съветски тип. Но те не вземат думата: когато има само една партия, тя не се поддава на самокритика, освен като резултат на вътрешни борби. А това предполага съществуването на свободна преса.</p> <p>Състоянието на човешките права се е влошило от 80-те г. досега. По онова време интелектуалците, студентите, бизнесмените се събираха тайно достатъчно често и обсъждаха бъдещи реформи. Това приключи. В момента, в който се организира и съвсем малко демократично движение, то е обезглавено.</p> <p><strong>- Като цяло Китай се придържа към лозунга на покойния Дън Сяопин: &bdquo;Забогатявайте!&rdquo;.</strong></p> <p>- Да, парите са религията, която замести марксизма. Моралът изчезна. Всички сектори на обществото са корумпирани. Дори хирурзите се възползват от операциите, за да измъкнат пари от пациентите си.</p> <p><strong>- Парите развращават ли дисидентите, живеещи в изгнание? Някои живеят много добре от образа си на бивши бунтовници.</strong></p> <p>- Да, някои опозиционери, намерили убежище в САЩ, използват "Тянанмън" като запазена марка! За тях това е средство да спечелят пари или да увеличат славата си. Винаги е имало &bdquo;революционери&rdquo;, ангажирани от лични цели, а не от алтруизъм. Все едно! Дисидентите в изгнание имат ограничено влияние, защото са далеч от родината. Аз самият се питам понякога доколко съм полезен.</p> <p><strong>- Ако няма авторитарен режим, може ли да се разпадне Китай?</strong></p> <p>- Не мисля. Дори през 20-те г. в страната е имало много местни военноначалници, но всички те са признавали централната власт. Ясно е обаче, че Тибет ще поиска независимост.</p> <p><strong>- Близо сто хиляди китайски студенти учат в чужбина. Как се държат те?</strong></p> <p>- Те са около 500 в Университета на Аризона, където аз преподавам. Те не приличат на студентите от 80-те г.: днешните са националисти. Някои от тях мразят чужденците, включително американците, при които са дошли да учат! Смятат се за по-висши, наследници на хилядолетна цивилизация. Обяснявам им, че са от китайската раса, разбира се, но ако искат да станат част от международната общност, трябва да се научат на толерантност и самокритика. Но те почти не ме слушат.</p> <p><img src="/uploads/editor/CHINA.jpg" alt="" /></p> <p><em>Модерен Китай</em><strong><br /></strong></p> <p><strong>- Расизмът все още съществува в Китай. Европейците са смятани за &bdquo;дългоносите&rdquo;.</strong></p> <p>- Така е. Но този расизъм се политизира. Дълго време китайците завиждаха на западния икономически напредък. През 80-те г. обаче страната направи решителни усилия да навакса изоставането си и стана по-отворена за идеите, идващи отвън. Това ни позволи да постигнем значителен научен напредък. Сега хората на улицата крещят, че има заговор. Обвиняват САЩ, че правят всичко възможно, за да държат Китай в състояние на бедност.</p> <p><strong>- Как оценявате отношенията между Запада и режима в Китай?</strong></p> <p>- Политиката на Клинтън не води до нищо. Преди избирането си той се обяви срещу диктатурите от Белград до Пекин. След това обаче забрави част от убежденията си. Деловите среди са много влиятелни по въпроса за отношенията с Китай, а Вашингтон не прави нищо, за да подобри състоянието на човешките права. Като начало, западните страни трябва да откажат да внасят стоки, произведени от затворници в трудовите лагери в Китай. От благоприличие. Това е най-малкото, което да направят.</p> <p><strong>- Защо демокрацията е толкова нужна на Китай? Не може ли да продължи да забогатява, подобно на Сингапур?</strong></p> <p>- Сингапур е град-държава, лесен за контролиране. Де факто там няма корупция. В Китай имаме нужда от демокрация, за да сложим край на корупцията и на облагодетелстването на своите хора. Политическата власт е в ръцете на няколко фамилии и пропастта между бедни и богати става все по-дълбока.</p> <p>Превод от френски: Галя Дачкова</p>