Какво би бил светът днес без „политическия ислям“, без поредния „залез на Запада“, дължащ се, казват, на безбожието му, без „религиозната несъвместимост“ на бежанците мюсюлмани с европейците, без „православния ренесанс“ на Путинова Русия или без безспирния политически напредък на американските евангелски фундаменталисти? Хънтингтън, злополучният пророк на новото време, базираше халтавата си конструкция на религиите, на които се опирали „цивилизациите“.
Във всичко това има голяма доза недоразумение, както ще видим по-нататък.
Религиозно оцветената политика в края на ХХ и началото XXI век е просто една от функциите на господството на пазарния фундаментализъм,
и значи – от връщането на капитализма от необичайната си фаза от трите десетилетия след Втората световна война в развитите западни страни към обичайната си същност отпреди това.
Така че според мене, политическият ислям примерно е всъщност закъсняла и злокачествена форма на панарабски национализъм – идеология на арабското националноосвободително антиколониално движение в ерата след краха на арабските социалистически светски режими на лидерите от Бандунгското поколение – насочена срещу западната хегемония над нефтените кладенци в Близкия изток и нейните арабски марионетки и срещу бившите европейски колониални метрополии. Брадатият шейх Осама за следовниците си е съвременен Че Гевара.
Изключително интересно, макар почти непознато на широката публика, в това отношение е например писмото от 2015 г. на затворения в Гуантанамо джихадист Халид шейх Мохамед, един от ръководителите на терористичните нападения на 11-ти септември, до президента на САЩ Обама, на което ще се спра подробно по-долу.
Арабите днес са сред най-изостаналите в общоцивилизационното си развитие народи и огромните средства на нефтените бедуински монархии, пръскани за износ на средновековен уахабитски гностицизъм по света, си казват думата.
В Русия „православният ренесанс“ пък е нова великодържавна идеология, призвана да замени социалистическата и да се противопостави на „либералния“ глобализъм, който иска да подчини страната на бездушния ред на глобалните корпорации. Русия се характеризира с висока и интензивна духовност, там светостта на държавата и на историята, моралното единство на народа (народите) и готовността на почти всеки гражданин за саможертва на олтара на общото благо сякаш трябва да имат и трансцендентно, а не само конвенционално гражданско основание. Но това по никакъв начин не влияе на геополитическите комбинации на Русия, които са твърде еластични. В България, разбира се, нещата са коренно различни.
Религиозно оцветената политика е просто форма на политика на идентичността,
identity politics, която често се припокрива и с етническата, расовата, „джендерната“ и „лайфстайл“ политиката. Като всяка друга политика на идентичността в класовото общество, нейната основна функция в края на краищата е обективно да отвлича вниманието на масите от класовата политика и да пази интересите на привилегированите, на местната и глобалната финансова олигархия. Имам предвид политиката с ясна религиозна мотивация, а не случаите като в Латинска Америка, дето църквата подкрепя борбата на прогресивните сили срещу олигархията, но самата им борба няма религиозна мотивация.
Главният, но не единствен фактор за силата на религиозно оцветената политика днес е слабостта на световното социалистическо движение. Значението на религията в политиката бе много ниско през по-голямата част на ХХ век и почти до края на 70-те години – до победата на ислямската революция в Иран и съветската военна намеса в Афганистан. Тогава ислямът получи нови политически функции, макар диаметрално противоположни – на персийска националистическа, антиамериканска идеология в Иран и на космополитно-антикомунистическа, антисъветска, проамериканска идеология – в Афганистан. Последното се оказа мимолетно и веднага след изтеглянето на СССР идеологията се обърна и срещу САЩ.
Дотогава социализмът и светският национализъм в Третия свят владееха умовете в огромната част от света, в протестантските страни в Западна Европа и в САЩ политическите елити бяха фактически атеистични (без да броим архаичните култове към светски партийни кумири). Само в католическите страни в Западна Европа без Франция християнсоциализмът пазеше работниците от съветското влияние, но във Франция и Италия младите масово бягаха от гнета на църквата при комунистите.
Като студент в 1980-те, преди още да бях научил от американските либерали термина „политика на идентичността“, разделях в ума си „човешките отношения“ условно на „груби“ и „фини“, което не е същото като „материални“ и „идеални“ или „обективни“ и „субективни“. „Грубите“ бяха иначе казано класовите, непосредствено свързаните с производствените отношения – това, което у Маркс е „икономическата база“ – отношенията на собственост, разпределение, размяна и потребление. Те са обективни, т.е. независещи от съзнанието на хората, но обикновено са мистифицирани по причудлив начин в главите им.
„Фините“ отношения са всичко останало: човешката телесност, сексът, роднинството, материалната култура, стила на живот, семейството, децата, приятелството, духовната култура, езика, етноса, изкуството, вкуса, морала, светогледа, религията. По това време удивено гледах как СССР губи по всички фронтове на полето на „фините“ отношения и как „грубите“, на които той наблягаше, сякаш губят всякакво значение. СССР отиде в Афганистан уж да брани социализма, а предизвика свещена война на брадати ислямски рицари от цял свят срещу безбожния комунизъм и срещу империализма на белия човек от Севера. Но също така зле губеше СССР и на Север, в полето на потребителската култура и „общочовешките“ (потребителските) ценности. „Фините“ отношения изядоха главата на „грубите“.
И едните, и другите отношения са източник на противоречия, но и на всеобщност. Хората конфликтуват по повод собствеността и размяната, но и по повод религията и етноса. А могат и да се обединяват хора от различни етноси по класов признак или път от различни класи по общи „фини“ каузи като патриотизма и възпитанието на децата. Търговията е най-мощен фактор за войни и също за толерантност по расов, религиозен и друг подобен признак – когато продаваме стока, ни е абсолютно безразлично дали купувачът е едноверец или пък сексуално привлекателен, както когато се съдим в съда, не ни интересува какъв е свидетелят в наша полза.
Кои са функциите на религията в обществото и защо толкова бързо и коренно се променят?
Казва се често, че посланието на всички велики религии е „едно и също“ (примерно „Бог е любов“ или пък „Бой се от Бога, почитай царя“, „обърни другата страна“ или пък „око за око“) – но и че религията винаги „приема формата на съда“ – конкретното общество, което я практикува. Как да се отървем от релативизма на избора ни на гледна точка?
„Физиология на религията“ е термин, зает от Джаред Даймънд, който в книгата „Светът довчера“ (The World Until Yesterday, 2012), предложи интересно обяснение на възникването и функциите на религията от еволюционна гледна точка с оглед оцеляването на човешкия вид като цяло и на отделната популация – племе или народ.
По-долу, следвайки Даймънд, разглеждам от обективистка гледна точка – не от позицията на атеист, вярващ или агностик, а абстрахирайки се от тях – причините за възникването на религията в древността и за нейното съществуване до днес и функциите, които е изпълнявала някога и изпълнява днес.
Но ще кажа в скоби за учениците си от горните класове в Ню Йорк, които се интересуват, че като почти всички българи от моето поколение съм възпитан атеистично. Доколкото знам, последният дълбоко вярващ в рода ми била бабата на баба ми, госпожа от Свищов, родена през Кримската война, образована в Букурещ и владееща „църковнославянски“. Учил съм философия и история в СУ преди 1989 г., смятам за учители марксистите акад. Николай Ирибаджаков и чл.-кор. Добрин Спасов, а след това съм следвал и други неща, включително в Англия и Америка. Но съм възпитан в уважение към вярващите, в разбиране значението на религията като духовна опора на мнозина – и на БПЦ като национална институция. Като почти всички българи съм недоволен от състоянието на БПЦ. Същото е положението сега обаче и в западноевропейските страни, особено католическите.
Функциите на религията са разнородни и често взаимоизключващи се. Подвеждането на всички под общия знаменател на „религията“ ражда много объркване. Колко еднаква може да бъде религията на неграмотния средновековен селянин и на съвременния образован жител на глобалния метрополис?
Даймънд разглежда различни страни от бита на традиционните (примитивните) народи на Земята – антропологически, в сравнение с „цивилизованите“ народи, и „физиологически“, от гледна точка на биологичната обусловеност и еволюционното значение на разните културни форми за развитието на вида.
Религията, констатира той, е присъща на всички човешки общества и днес, и през цялата писана история, и в по-далечна историческа перспектива – поне до кроманьонците, или допреди 50 хиляди години. Възможни знаци на религиозност, добавям аз, се откриват дори у неандерталците.
При това религията, добре е известно, е нанесла големи вреди на човечеството. Религиозните догми в една система често си противоречат диаметрално или подлежат на противоречиво тълкуване, с което дават възможност да се оправдае абсолютно всичко. Трите авраамически религии например имат много общо една с друга – компилаторите на Корана са познавали и заимствали щедро и от Стария, и от Новия завет – и в трите са останали маса първобитни предразсъдъци, противоречия и безсмислици.
В името на вярата се водят войни, върши се геноцид и се оправдава всевъзможно насилие и зло – до самоубийствата, самонараняването и самоосакатяването на екзалтирани вярващи, както и убийствата, нараняването и осакатяването на други хора от вярващите.
Изразходват се невъобразими обществени и лични ресурси, време и средства, за строеж на храмове, за издръжка на духовенство и за често безсмислени и изтощителни ритуали – да се молиш по пет пъти на ден – или пък да си длъжен да предприемеш далечно, скъпо и рисковано пътешествие до светите места. Спъват се общественото развитие и други важни форми на културата, като науката и изкуството – кладите на инквизицията, „маймунските процеси“ в САЩ. Криминализира се естественият човешки стремеж към наслаждение, докато сред самите клирици често процъфтяват най-долни пороци.
Оправдават се клептократични, несправедливи, тиранични, отживели времето си политически режими и нрави. Вече неведнъж съм писал например, че нито в Стария, нито в Новия завет има помен от каквото и да е осъждане на робството. Напротив, апостол Петър учи робите: „покорявайте се с голям страх на господарите си – не само на добрите и кротките, а и на опърничавите.“ Защитниците на робството в САЩ до 1865 г. имали солидна опора в Библията. „Проклета да е Ханаанската земя (т.е. Африка)! Нейните чада ще бъдат слуги на слугите.“ Ако християнството забраняваше робството и тиранството, самото отдавна щеше да е забранено.
Но защо тогава няма нито един пример на човешко общество, напълно преодоляло религията? Нали едно общество, отървало се от вредите на религията, би могло да насочи усилията си в по-продуктивни посоки, да се развие по-бързо, да изпревари, покори и асимилира другите, все още религиозни общества?
Но нямаме такъв прецедент. И в най-революционните общества, поставили си открито политическата цел да премахнат или поне напълно опитомят и обезсилят религията – революционна Франция в XVIII в., болшевишка Русия и кемалистка Турция в ХХ в. – бързо настъпи нейната реставрация.
Аргументите на атеистите, че съвременната наука доказала, че в небето и под земята няма свръхестествени същества, не действат на вярващите, защото техният проблем съвсем не е в това какво реално има в стратосферата или под земната мантия.
Определенията на религията: Телеологическото
Американският философ Уилям Джеймс, тънък познавачи на „многообразието на религиозния опит“, пише, че религията е вярата в невидим ред (смисъл) и в това, че нашето върховно добро се състои в хармоничното ни нагаждане към този ред.
Това ми изглежда най-важното за телеологическите определения – а дали невидимият ред произхожда от свръхестествени сили; кои ценности, традиции, инстутиции и т.н. се определят еднозначно от него и кои допускат отклонение; дали редът се налага на индивида със силата на покорството или се постига самостоятелно; дали алтруизмът или индивидуалното спасение са водещи – това са подробности, които се изпълват с историческа конкретика в различните общества.
Етическите определения като на Кант и Достоевски, за които Бог и безсмъртието са необходими, за да бъде човек нравствен, са разновидност на телеологическото. Екзистенциалистките self help определения като на американския антрополог Скот Атран, че религията е това, което помага на хората „да се справят с екзистенциалната си тревога пред смъртта и заблуждението“ – също.
Социеталното
Френският социолог Емил Дюркем определя религията като „вярвания и практики, които ни обединяват в една морална общност, наречена Църква“. Това определение пък е изключително важно за разбирането на североамериканската религиозност. В САЩ и в протестантските общества църквите са най-първо човешки общности, grassroots политии, а не институт за класово господство – налагане на покорство пред властта.
В „Протестантските секти и духът на капитализма“ Макс Вебер показва как църквите, напълно случайно подбрани според това кой проповедник от коя деноминация се е оказал наблизо – стават не само основа на „селищната система“, но и на обществения морал и на стопанските отношения в новите земи. Един пътуващ железар разказал на Вебер във влака, че ако някой човек не бил от никоя църква, той не би му дал и един гвоздей на вересия, понеже откъде-накъде ще е длъжен да му плати?
Социално-критичното
В младежкото си съчинение „Към критиката на Хегеловата философия на правото“ Маркс пише, че „религията е въздишка на потиснатата твар, сърцето на безсърдечния свят, духът на бездушните порядки. Тя е опиумът на народа“.
Това пък е точната диагноза за европейските католически страни и за Русия, дето Църквата е слугиня на кесаря – с тиара или корона – и земевладелците, и дето cuius regio еius religio (религията на владетеля е религия на поданиците). В Близкия изток – по-точно американските колонии там – официалният ислям също е робски подчинен на властта и политическата съпротива срещу последната приема религиозна форма.
В определението на Маркс вее хуманизмът на ранния му период – „защитниче на робите“ – и историческият материализъм на зрелия. Липсва обаче общинният, социетален момент – и това го прави ограничено от гледна точка например на Америка и протестантските общества. Ако в католическа Европа църквата е слугиня на земевладелците и държавата и е потисник, в Латинска Америка често е закрилник на бедните срещу държавата и елита.
(Следва)