Какво свързва аятолах Хомейни, Маргарет Тачър, папа Йоан Павел II и Дън Сяопин?

<p>Именно през 1979 г. аятолах Рухола Хомейни взе властта в Иран и показа веднъж завинаги, че понятието ислямска революция не е оксиморон. Съветският съюз реши да нахлуе в бедния изостанал Афганистан, подпалвайки по този начин един друг вид ислямски бунт, който заби първите пирони в ковчега на комунистическата империя. <strong>Министър-председателят Маргарет Тачър разпали консервативна революция в Британия, която не само промени политическия пейзаж на Запад, но и оформи последвалата епоха на пазарно обусловена глобализация. </strong>Първото поклонничество на папа Йоан Павел II в неговата родина Полша през лятото на 1979 г. насърчи свободолюбивите народи в цяла Източна и Централна Европа и даде ход на събития, които кулминираха в безкръвните революции от 1989 г. А през цялата 1979 г. един стоически настроен, необичаен визионер на име Дън Сяопин тихомълком предприе първите стъпки, подготвящи комунистически Китай за дългия му поход към пазарната ера.<br /><br /><strong>На пръв поглед Тачър няма нищо общо с аятолаха и Дън, а още по-малко с папата.</strong> И въпреки това има нещо, което свързва тези привидно различни личности. Всички те се стремят да преобърнат по свой неповторим начин водещия дух на епохата - прогресивния светски материалистически мисловен ред, който доминира политическия ландшафт на следвоенната половина на ХХ век. Техните движения са не само политически, но и морален катарзис, който страстно отхвърля онова, което те схващат като загниване, болест, стагнация, задушаване, настъпили в резултат от действията на безогледните технократи, опитващи се да ускорят марша на човечеството към края на историята. Така трансформиращите събития от 1979 г. са свързани с контрареволюционен импулс, независимо дали той е насочен срещу съветския комунизъм, социалната демокрация, модернизиращата авторитарност или маоизма, излезли извън контрол.<br /><br /><strong>Контрареволюционерите от 1979 г. атакуваха най-дълбокия постулат на тази епоха - вярата в един "прогресивен" и постижим политически строй, който ще бъде безупречно рационален, егалитарен и справедлив. </strong>Рухването на европейските империи след Първата световна война, руската революция, Голямата депресия и триумфът на военната бюрокрация и планиране по време на Втората световна война дадоха тласък на тези идеи; следвоенната деколонизация и бързото разпространение на марксистките режими по света разшириха влиянието им. През 70-те години обаче разочарованието бе вече започнало, а в много страни се настани усещането, че безсърдечни (в някои случаи и кървави) елити се опитват да наложат измамни, механично насаждани идеи в своите страни, грубо потъпквайки традиционната чувствителност, вярвания и свободи. В резултат от бунта в края на 70-те години днес живеем в свят, определен от прагматични и традиционни, а не утопични ценности.<br /><br /><strong>По онова време успехът на тези контрареволюции далеч не бе сигурен.</strong> през 1979 г. повечето наблюдатели не можаха да оценят значението им. А тези, които успяха, ги заклеймиха като ретроградни сили, водещи до масово унищожение. Хората на шах Мохамад Реза Пахлави обвиняваха Хомейни, че се опитва да върне часовника назад, докато враговете на Дън го определяха като "проводник на капитализма". За съветската пропаганда афганистанските муджахидини бяха представители на "стария феодален строй", а папата бе проводник на "неоколониализма". Но обвинените обикновено понасяха етикетите хладнокръвно. В предизборната си кампания през април 1979 г. <strong>Тачър гордо посочва пред митинг на Консервативната партия, че опонентите й я наричали реакционер. "Да, казва тя, има много неща, срещу които е нужна реакция!"</strong><br /><br />И наистина имаше. И може би отново има - 30 години по-късно трансформациите на 1979 г. сами са се превърнали в загнили обществени строеве, чиито ексцесии може би вдъхновяват днес нови реакционни движения и контрареволюции.<br /><br /><strong>Спомнете си как изглеждаше светът на 1 януари 1979 г.</strong> Съветският марксизъм изглеждаше всичко друго, но не и нестабилен. Режимът в Москва, който напълно бе скъсал с Господ, индивидуалната свобода и спонтанното проявление на пазарните сили, беше стимулиран от скочилите до небесата цени на петрола. Анализаторите в ЦРУ смятаха СССР за икономическа и военна свръхсила, а служителите по национална сигурност в администрацията на Джими Картър се тревожеха от навлизането на Съветския съюз в развиващия се свят. Плочките на доминото падаха от Виетнам до Никарагуа. <strong>Ако тогава кажехте, че могъщият Съветски съюз кротко ще се изниже от световната сцена само след няколко години главно заради щетите, нанесени му от едно вдъхновено от религията въстание в Афганистан и един папа от Полша, щяха да ви обявят за луд.</strong> (Няколко години по-рано един съветски дисидент на име Андрей Амалрик бе написал книга, която предсказваше скорошния крах на СССР, позовавайки се на "крайната изолация, в която режимът е поставил както обществото, така и себе си" и твърдейки, че настъпилото в резултат от това отдалечаване от реалността ще направи този крах "по-бърз и решителен" в трудни времена. Малцината, които обърнаха внимание на книгата, сметнаха автора за чудак.)<br /><br />В сравнение със съветската китайската версия на комунизма изглеждаше рахитична. Маоистката треска на културната революция отслабваше, но оставените от нея травми бяха дълбоки и прокламацията на Дън през декември 1978 г., че оттук нататък държавната политика ще се води от принципа "търсене на истината въз основа на фактите", се прие от мнозина като донкихотовщина. <strong>Никоя комунистическа страна не бе успяла да се реформира.</strong> Непоследователните опити на съветския лидер Никита Хрушчов за десталинизация бяха стигнали до жалък край, каквато бе съдбата и на някои временни опити да се направи нещо подобно в Китай.<br /><br /><strong>Но Дън беше различен.</strong> Отдавнашен привърженик на Мао Цзедун, той постепенно се беше разделил с утопичните копнежи за перманентна революция и се бе превърнал в политически феникс. Два пъти изключван от висшето ръководство на Китайската комунистическа партия, той организира своето окончателно завръщане през 1977 г. Призивът му за нова ера на прагматично разрешаване на проб&shy;лемите очевидно предизвика силен емоционален отзвук сред възторжените тълпи, празнуващи вест&shy;та за възстановяването му на поста в Пекин. В три свои статии през 1975 г., изобличени от маоистите като "трите отровни бурена", Дън бе заел отявлено консервативни позиции по всякакви въпроси - от изкуството до икономиката. Макар че се постара да оправдае разбиранията си като защита на истинската революция, той беше много добре разбран от последователите си - връщане към традицията, здравия разум и ефективността. <strong>Това бе едно доста радикално отхвърляне на всичко, което отстоява Мао след 1949 г.</strong><br /><br />Китай е страната, която покрай другите катастрофи през годините преживява многократни вълни на държавно организиран глад. Затова, когато първите селяни започнаха да обработват земите си на частни начала през 1978 г., те направиха всичко възможно да го прикрият, страхувайки се от възмездие. За тяхна изненада през 1979 г. <strong>Дън Сяопин не само даде официално зелена светлина за техния експеримент, а и одобри провеждането му в национален мащаб.</strong> Той също така наложи идеята за създаването на китайски "специални икономичес&shy;ки зони", в които чуждестранните инвеститори да могат да строят фабрики и да наемат срещу ниско заплащане хора от вътрешността на страната. Одобри и придобиването на технологии и ноу-хау от Запада - друго рязко преобръщане на маоистката догма. Затова има известна логика в това, че САЩ, попарени от стагфлацията и разгрома им във Виетнам, решават да продължат започнатите от президента Ричард Никсън ранни опи&shy;ти за затопляне на отношенията с Пекин като начин за овладяване на съветския експанзионизъм. Двете страни възстановяват дипломатическите си отношения в началото на 1979 г.<br /><br />Оказва се, че откритието на Дън е било в това да се започне с тихи и скромни инициативи - толкова тихи и скромни, че истинският мащаб на неговата контраофанзива срещу маоизма в голяма степен остава незабелязан от Запада. Когато Дън идва в САЩ, кореспондентът на в. Washigton Post може само да клати главата по повод "ентусиазма на американските фирми, хвърлили око на китайския пазар, ентусиазъм, за който дори и водещите застъпници на търговията с Китай смятат, че отива твърде далеч".<strong> Никой не би посмял да предскаже, че китайският БВП ще нарасне десетократно за по-малко от едно поколение.</strong><br /><br />Западните страни след Втората световна война определено следват по-умерен път от Китай. Но и те възприемат неотстъпно разширяващата се роля на държавата. Лозунгите на деня са социална държава, регулиране и рационалност. Европейският социалдемократически консенсус се въплъщава от всепроникващата "държава бавачка", наложена от Лейбъристката партия в Британия през 1945 г., с нейното национално здравно осигуряване и щедри пенсионни фондове, тясно сътрудничество между профсъюзите и правителството и държавна собственост в основните отрасли.<strong> Пазарите бяха нещо, което не трябва да се оставя без юзди.</strong><br /><br />Тачър искаше да преобърне всичко това и наистина го направи. Но едва ли щяхте да предусетите това в началото на първия й мандат. Изборният й манифест от 1979 г. си остава паметник на неяснотата, а в първия й кабинет преобладават умерените тори. <strong>Малцина по онова време могат да предскажат, че тя ще стане определящата фигура в следвоенната британска политика, разбивайки доминиралите в предходните 30 години представи.</strong> Само след няколко години тя започва да намалява данъците, да разпродава държавните индуст&shy;риални бисери на частни инвеститори и да гледа с лошо око всемогъщите профсъюзи.<br /><br />Както и при Дън, много коментатори не разбират правилно амбициите на Тачър. След нейната първа година на управление британският журналист Хю Стивънсън пише: <strong>"Реториката й е радикална, дори безразсъдна. Но от самото начало делата й показват инстинктивната предпазливост на политика." </strong>Стивънсън е прав, но той и други наблюдатели не осъзнават интензивността на чувствата зад реториката, по-точно дълбокото убеждение на Тачър, че Британия отчаяно се нуждае не само от икономическо, но и от морално обновление. Това става ясно по време на бруталното й стълкновение с профсъюза на миньорите във въгледобивната промишленост и нейният - всичко друго, но не и предпазлив - ентусиазъм за "приватизацията" (неизвестна преди това дума, издигната в лозунг от главния й идеолог Кийт Джоузеф). <strong>Привлекателността на Тачъровата контрареволюция става още по-категорична, когато Роналд Рейгън в годината, когато е избрана Тачър, води кампанията си срещу Джими Картър и печели мандат през 1980 г., изпълнен със същата страст да замести "голямото общество" с "утро в Америка".</strong><br /><br />Макар че в САЩ никога преди 1979 г. не е имало такова увлечение по консенсуса на смесената икономика, особено силен е във Великобритания. Щатите са страна, съвсем различна от днешната. Политическият живот се обитава от вече изчезнали видове като умерените републиканци от източния бряг и профсъюзни лидери, които играят ролята на властови брокери. През 70-те години, както отбелязва Дейвид Фръм - книгата му "Как стигнахме дотук" е провокативно тълкувание на това десетилетие - частната собственост върху златото е подсъдно деяние, потребителите разполагат с една-единствена телефонна компания, а самолетните пътувания са предимно достояние на богатите. Тонът се задава от огромни безлични корпорации. Персоналният компютър все още е в родилен стадий (Бил Гейтс премества новосъздадената фирма "Майкрософт" в родния си Сиатъл на 1 януари 1979 г.), а технологията на епохата налага еднообразие и анонимност. Когато президентът републиканец Ричард Никсън налага контрол върху заплатите и цените през 1971 г., това се възприема като разбираем реверанс към доминиращата гледна точка за икономиката. Немалко икономисти, знаменателно сред тях е и упражняващият огромно влияние Джон Кенет Гълбрайт, си представят конвергенцията на западния корпоративизъм и съветския социализъм в някакво неопределено бъдеще. В крайна сметка не зависят ли и двете системи от бюрократични елити и от мъдростта на планиращите?<br /><br /><strong>Това са завладяващите идеи, те формират и мисленето относно развиващия се свят.</strong> "Икономиката на развитието", както я наричаха Световната банка и МВФ, предписваше изграждането на големи инфраструктурни проекти като язовири и водноелектричес&shy;ки централи, надзиравани от свръхтромави бюрокрации. Невинаги беше ясно какво различава това от конкурентните съветски мероприятия за подпомагане на третия свят. Степента, в която тази общоприета мъдрост владееше умовете, се прояви ясно както в Иран, така и в Афганистан. <strong>Шахът е твърд антикомунист, но въпреки това характерът на неговите опити да издърпа страната в основното русло на ХХ век поразително приличаше на онова, което комунистическата народно-демократична партия в Афганистан започна да прилага, след като взе властта с преврат през 1978 г. - поземлена реформа, кампании за ограмотяване, секуларизация и права на жените.</strong> Показателен е фак&shy;тът, че шахът нарече модернизационната си програма "бялата революция".<br /><br />Затова не е учудващо, че експертите, които се опитват да интерпретират събитията в Иран, не стигат до истината. Тези събития са в разрез с вековните бунтове срещу духовниците. Както отбелязва изследователката на религиите Карен Армстронг в книгата си "Битката за бога", дори и политическият философ Хана Аренд размишлява, че "онова, което наричаме революция, е преходната фаза, която води до раждането на едно ново светско общество". Дори "буржоазната революция" в САЩ налага принципа за разделяне на църквата и държавата, докато по-радикалните версии във Франция и Русия се стремят изцяло да скъсат с религията.<br /><br /><strong>Но Хомейни се възползва от тази интелектуална традиция, прегръщайки радикалното мислене, но не и антирелигиозния патос на революционерите в мюсюлманския свят. </strong>Десетилетия наред мощните светски идеи - панарабизмът, баасизмът, революционният марксизъм - доминират политиката в Близкия изток и утопичната им политичес&shy;ка риторика се превръща във втора природа на интелектуалците в региона. Зараждащите се ислямисти научават много от тези идеологии, дори и когато ги критикуват за катастрофалния им неуспех да се преборят с израелския и западния "неоколониализъм". Един от големите родоначалници на ислямската революция е Али Шариати, ирански интелектуалец, който се стреми да присади левичарските революционни идеи върху фундаменталисткия копнеж за връщане към първоначалното схващане на Пророка за социално равенство и справедливост.<br /><br />Журналистите, които се събират в парижкото предградие "Ньофл льо Шато", за да се срещнат с Хомейни в емиграция, не знаят как да го възприемат. Мълчаливият шиитски учен правист с премрежен поглед и дълга черна роба просто не пасва на представата. И въпреки това той се е превърнал във фактическия лидер на шареното иранско опозиционно движение. Някои наблюдатели дори сравняват аятолаха с Махатма Ганди. Защо не? Нали и двамата са хора на вярата, опитващи се да променят света?<br /><br />Един от най-забележителните разкази на очевидци за иранската революция от 1979 г. е на Дезмънд Харни, отлично владеещ фарси бивш британски дипломат, който знае повече за Иран, отколкото почти всеки друг западен гражданин по това време. И все пак, както прискърбно е отбелязал в своя дневник, той е шокиран от това, че Хомейни и аятоласите надделяват - вярвал е, че левият национален фронт ще се окаже решаващата сила. "Странно е да се разсъждава за съдбата на тази страна, владяна от един слабосилен, застаряващ, отмъстителен свещеник, отседнал във вила в предградията на Париж, където половината ирански народ се стича, за да му оказва почести!" Харни подценява травмите, нанесени на едно дълбоко традиционно общество от модернизационната програма на шаха.<br /><br /><strong>Необикновеният опит на Хомейни да присади ислямска теокрация върху тялото на една модерна национална държава е подкрепян и от тенденциите, които се трупат години наред в ислямския свят</strong> - 1979 е годината, когато те изригват, за да се превърнат в неотменима реалност. В Саудитска Арабия група въоръжени ислямски фанатици завземат голямата джамия в Мека и се бранят две седмици, докато станат жертва на кървава разправа. По целия свят тълпи мюсюлмани излизат на улиците, обвинявайки американците за това светотатство. В Триполи, Либия, те изгарят американското посолство; нападение над американското посолство в Исламабад, Пакистан, причинява смъртта на двама американци. (След този последен провал американският държавен секретар Сайръс Ванс успокоява репортерите: "Трудно е в момента да се каже дали това се превръща в тенденция.")<br /><br />Но нищо не може да се сравни със съпротивата, напираща в Афганистан, където млади интелектуалци като Ахмед Шах Масуд се нагълтват с ислямски класици като Саид Кутб. Вече вдигнали се на бунт срещу собственото си комунистическо правителство, те скоро ще се хвърлят в битка срещу войниците на окупационната Червена армия. Някои от тях ще превърнат войната срещу руснаците в много по-широк световен джихад, в това число и група "афгано-арабски" симпатизанти, които по-късно ще формират "Ал Каида".<br /><br /><strong>А папата?</strong> Заслужава си да си припомним, че светият престол е отхвърлен като политически фактор от Йосиф Сталин. "Папата, ухилил се Сталин пред френския външен министър. С колко дивизии разполага той?" Когато Йоан Павел II прави своето епохално посещение в Полша през лятото на 1979 г., никой не е толкова смахнат, за да предскаже, че то ще вдъхнови образуването на независимия профсъюз "Солидарност" на следващата година или че ще отключи възраждането на гражданското общество в цяла Източна и Централна Европа. <strong>"Без полския папа нямаше да я има революцията на "Солидарност" в Полша през 1980 г."</strong>, пише по-късно историкът Тимъти Гартън Аш. "Без "Солидарност" нямаше да я има драматичната промяна в съветската политика по отношение на Източна Европа по времето на Горбачов; без тази промяна нежните революции през 1989 г. биха били невъзможни."<br /><br />Разковничето на духовно мотивираното предизвикателство на папата спрямо руснаците се крие в неговия ненасилствен характер. През деветте дни на неговото посещение в Полша през юни 1979 г. тринадесет милиона поляци излязоха на улиците и полята на страната, за да го поздравят открито, противопоставяйки се на поддържаното от СССР правителство, което винаги се е отнасяло към католическата църква като към дребен дразнител. "За пръв път осъзнахме, че "ние" сме по-многобройни от "тях", спомня си Радослав Сикорски в мемоарите си "Пълен кръг". (Антикомунистически настроен юноша по онова време, сега Сикорски е министър на външните работи в днешна демократична Полша.) Това осъзнаване е от особено значение и съответно е отбелязано от дисидентите на други места в региона. Така религията става голяма, но недооценена съставка в мирната съпротива десетилетие по-късно.<br /><br /><strong>Събитията от 1979 г. ни казват много за характера на контрареволюцията, чието разбиране е особено важ&shy;но, защото сега също преживяваме контрареволюция. </strong>Може би основното прозрение тук е, че макар и контрареволюционерите да са реакционери, те не са просто консерватори. Консерваторите искат да се върнат към предходното статукво. Контрареволюционерите разбират, че техните опоненти фундаментално са променили правилата на играта и реакцията спрямо тях трябва да бъде адаптирана по съответния начин. Макар че философите Едмънд Бърк и Жозеф дьо Местр отхвърлят Френската революция като доказателство за излезлия от контрол "напредък", те отговарят с интелектуални програми с такъв размах и сложност, че лидерите невинаги могат да ги одобрят.<br /><br /><strong>Освен това най-хитрите контрареволюционери без колебание експлоатират революционните постижения за свои собствени цели.</strong> Дън Сяопин разбира, че чрез насилственото налагане на единство в разделения в миналото континентален Китай диктатурата на пролетариата всъщност създава условия за една напълно буржоазна, безмилостно капиталистическа икономика. (Не трябваше ли причинно-следствената връзка да е обратната?) Програмата за модернизация на шаха прокужда хиляди прекалено образовани безработни младежи от селата в предградията на големите градове - дезориентирани, гневни и готови за мобилизация от "традиционалиста" Хомейни. Що се отнася до Тачър, един от най-красноречивите й опоненти в собствената й партия е писателят Иън Гилмър, който я упреква, задето не могла да разбере, че "истинското консерваторство" означава преди всичко придържане към установения ред: <strong>"Британската консервативност не е изъм. Тя не е... система от идеи. Тя не е идеология или доктрина."</strong> Обратно на това Тачър въплъщава класическия контрареволюционен парадокс - тя иска промяна, радикална промяна, за да върне нещата в предишния порядък.<br /><br />Днес обаче, 30 години по-късно, отново виждаме, че гаранционният срок изтича и за най-завладяващите идеи. Контрареволюционерите започват да издишат и неизбежно попадат в плен на закостеняването и развалата. Режимът на ислямските духовници в Иран все повече напомня на онзи, който искаха да разрушат - корумпиран, циничен, в остър конфликт с обществения копнеж за реформа, загрижен единствено за запазването на властта. <strong>"Социализмът с китайски характеристики", големият идеологически хибрид между либералната икономика и политическата репресия на Дън Сяопин, се мъчи да удържи под натиска на народните искания за чист въздух и вода, за справедливост и върховенство на закона, за по-голяма свобода и възможности.</strong><br /><br />Отприщеният в Афганистан преди 30 години сунитски джихад си остава затънал в кървава утопия, а сред неговите жертви има повече мюсюлмани, отколкото неверници. Дискредитираният от сегашната рецесия необуздан капитализъм оголва възрастта на консервативната контрареволюция на Тачър и Рейгън и оставя нейните последователи интелектуално попарени и политичес&shy;ки маргинализирани.<br /><br /><strong>А днес в голяма част от света идеологията се е превърнала в подозрителна категория, дори даващият толкова надежди млад американски президент Барак Обама проповядва промяна, но в същото време старателно отхвърля всякакви програмни етикети и изтъква своите "прагматични" качества.</strong> Ако има нещо, на което ни учи наследството на 1979 г., то е, че хората винаги са готови да прегърнат една вдъхновяваща идея за бъдещето, особено когато тя е представена като морална кауза срещу тъмните сили, заговорничещи срещу традиционните източници на идентичност, срещу "естествения" ред на нещата. Днес, точно както през 1979 г., много политически експерти продължават да ползват жаргона на битките от вчерашния ден ("връщането на социализма", "триумфът на Кейнс"), макар че контурите на бъдещето в най-доб&shy;рия случай си остават мъгляви. Безбройните предсказания за обреченост или спасение са безсмислени - единственото нещо, на което можем да разчитаме, е, че ще бъдем изненадани. Нашата съвременна епоха дължи много на големия рикошет от 1979 г. А него никой не го беше предвидил.</p> Материалът е публикеван в http://www.politichesko.info