- Автор: Тончо Краевски за "Гласове"
- 20 Дек 2021
- 10456
- 62
Тончо Краевски. Снимка: Ани Петрова, БНР
На мен ми се струва обаче, че ние не сме привикнали да интерпретираме думите на българските политици твърде буквално. Освен ако не се касае за битовизми, криминални свързаности, управленски рокади, издигане на кандидати и прочее. Тогава слушаме и възприемаме буквално: този и онзи имат такава или онакава връзка, този или онзи ще си подаде или няма да си подаде оставката, ще се или няма да се кандидатира за нещо и така нататък. Затова и фокусираме вниманието си върху такъв тип въпроси. Останалата част от интервютата обикновено е запълнена с егоманиакални тиради и словесни еквилибристики. Не че речта на Петков е лишена от такива, но той ни разказва и нещо повече, ако сме склонни да чуем. Това е един вид американски политически етикет: да се крие истината на явно място. Ето как изглежда харвардската политическа теория.
1. Чегъртането
“Тези два процента… които могат да са всичко… те отиват там, където правилата ги насочват, където те могат да максимизират своя статут в обществото… Ако много от мафиотите, които 90-те години са се образували в България, се бяха родили в Калифорния, щяха да станат предприемачи на стартъпи, мултимилиардни компании в момента да управляват… Нашата задача е същите два процента… ние не трябва да ги заменим… същите 2% да решат, че за продължат да просперират в България, трябва да променят начина по който си правят бизнеса… Аз не казвам, че ще хванем всичките в затвора, ще ги вкараме… не, аз казвам, че с новите правила, където корупцията се толерира на нула процента, същите хора ще трябва да измислят как да бъдат успешни…” - Кирил Петков, 04.12.2021 пред “Дарик”
Смяната на властта в България е сложна задача. Всички нови се опитват да уцелят баланса между това да се разправят с предишното управление достатъчно показно, за да черпят легитимност, но и достатъчно меко, за да не влизат в безкрайни вендети и да не ги навлекат някой ден на собствената си глава. С други думи, проблемът за разправата с бившите е най-вече проблем на екранната драматургия. Преди повече от десетилетие Борисов произведе телевизионен шедьовър с акцията по арестуването на Алексей Петров, което му осигури голям обществен кредит за дълго време.
За Кирил Петков обаче това е проблем на политическата философия. Той дава за пример икономиста Йозеф Шумпетер, който смятал, че всяко общество се движи напред от едни определени 2% най-талантливи и най-кадърни хора. (Вече как и от кого са били определени двата процента, съответно дали вие попадате или не попадате сред тях, Петков не казва). Ала тези два процента се стремят към богатство, което да отговаря на самочувствието им и ще направят каквото е необходимо, за да го постигнат. В теорията на Шумпетер явно бездарните хора нямат същата страст към парите, затова лесно се различават от талантливите по своята бедност. Тази взаимовръзка работи в двете посоки, както посочва самият Петков, когато казва, че ако бяха родени в Калифорния, българските мафиоти от 90-те години щяха да бъдат мениджъри на мултимилиардни стартъпи. (Това изречение щеше да бъде непростим скандал, ако бе произнесено от всеки друг български политик, но историческият момент принадлежи сега на Кирил Петков и той може (все още) да казва каквото си иска. Именно затова е интересно, не заради двойните стандарти, а заради рядката възможност да надникнем в сърцето и разума на човека).
Правилата на играта само посочват на природния талант попрището и поведението, което може да му осигури богатство. Ако правилата на играта позволяват на наркотрафикантите да карат скъпи коли, талантливите 2% от децата ще искат да стават наркотрафиканти, затова Петков привижда като своя политическа задача да се променят правилата така, че същите хора да продължат да заемат водещата си роля в обществото, но съобразно нов морал и нова естетика. Те трябва да спрат да крадат и да изглеждат като мутри, като вместо това станат модерни стартъп предприемачи. Това е странен триумф у нас на една цинична неолиберално-дарвинистка идеология, според която богатите са природно талантливи и затова ще бъдат богати винаги и във всяка система.
Например Божков и Пеевски са родени гении и те ще ни доминират във всички възможни светове (има нотка на богословстване в тази мисъл), затова единственият ни избор е да се опитаме да въведем правила, които да подобрят козметично елита, на който сме осъдени от природата, така че децата ни (ако се случи и те да са гении) да искат да подражават на стартъп предприемачи, а не на мутри. Интересна е офертата на Петков към нас: не да отстраним олигархията, а да променим олигархията. "Продължаваме промяната" означава да продължим промяната на елита в посоката, в която така или иначе е тръгнал: на Запад.
Стига да спазват новите правила и новата мода, старите "два процента" няма да бъдат чегъртани.
Това не означава чадър срещу преследване за стари схеми, нито гаранция за успех в новите схеми, но означава, че няма да има целенасочено обезглавяване на досегашния стопански елит. По-скоро звучи като откриване на всеобщ и меритократичен конкурс за попълване на "двата процента", в който на досегашните не им е забранено да участват. Нещо като Squid Game за олигарси, които са затънали в дългове към обществото.
Този иновативен подход към чегъртането крие и неочаквано сериозна заплаха за ГЕРБ и ДПС; те разчитат, че ще могат да се мобилизират в отговор на чегъртането, но ако се окаже, че пътят към конформиране с властта е открит, много от близките до тях “играчи” може да се преориентират към новите силни на деня. Има известна реалистична представа за справедливо управление в тази идеология, но аз не съм сигурен, че този тип справедливост е органичен за българското общество.
Това, не е ли идеята на Петков? Продължение на Бойко Борисов с по-съвременни средства? Борисов успя да изведе "двата процента" на ново стъпало, спря по-примитивните форми на насилие, въведе някакъв формален ред за преразпределяне на обществения ресурс и отвори въпросните "два процента" за Европа. Той стигна дотам, докъдето му позволяваха материалните исторически условия; после, когато условията се подобриха достатъчно за нов еволюционен скок, той вече беше твърде стар и вграден в съществуващия ред, за да го реформира повече. България под управлението на Кирил Петков, също като под управлението на Борисов, няма да дочака възмездие против елита си. "Леви цели с десни средства" означава тъкмо това - нашето развитие като общество да пристъпва търпеливо подир развитието на "двата процента". Когато те са готови за скок в бъдещето, тогава ще скачаме и ние. Може да са малко мудни, но това сигурно е защото са необикновено талантливи. Техният състав не се поставя под въпрос, не се проблематизира как са попаднали там, приема се обяснението, че така е отредила природата. Макар самият Кирил Петков да се изпусна, че все някой изработва правилата на играта.
2. "Коалицията"
“Синхронът се координира от мандатоносителя. Ние предлагаме да имаме съвет на експертите по теми и когато един проблем не може да се реши на експертно ниво, той да се качи на лидерско… Затова беше толкова важно да обсъдим политиките, които искаме да постигнем, защото в момента вече всеки ден министър ще се изисква от него да постигне резултатите, на които сме се съгласили. Той не е свободен да прави това, което иска… неговите действия трябва да бъдат в рамките на коалиционното споразумение." - Кирил Петков, 05.12.2021, програма Хоризонт
Към ден днешен е ясно на всеки трезв наблюдател, че коалиция всъщност няма. Медиите, водени от навик, нарекоха разговорите между четирите партии "коалиционни преговори", защото звучи някак логично да е така. Този медиен дискурс обаче скрива реалната политическа конструкция, която Петков и Василев сглобиха. Конструкцията не е коалиционна, тя е акламационна; не е "съграждение" на равнопоставени партньори, а е "прогласяване" на "Продължаваме промяната" за партия с ръководна роля в новото управление. Обяснението, че това се прави, защото ДСБ и ИТН не искат да се съединят формално в коалиция с БСП е несериозно и плитко.
Лидерите на четирите партии не само не положиха подписите си под общо споразумение, но и не се срещнаха заедно да разговорят. Петков изрично потвърди, че четворна лидерска среща не е имало. Напрежението по повод коалирането с БСП беше реална пречка в предишните два парламента, но тази тънка формалистична хватка, с която сега беше уж потушено, няма да повлияе на избирателите: в техните очи коалицията си е коалиция. Отделянето на споразуменията не е послание към нас, а представлява практическо уреждане на вътрешните взаимоотношения на новата власт. Показателно е, че четворна среща имаше само на експертно равнище, но не и на политическо.
Петков загатна, че така ще си остане и занапред: експертите ще разговарят за програмата, а към лидерите ще се препращат само проблемните казуси, ако и когато възникнат (и пак не се уточнява дали препращането ще е към четирите страни заедно, или само към лидерите, които са засегнати пряко от казуса). В духа на буквалното тълкуване, което предлагам, аз смятам и че самият текст на споразумението не е (само) пиарски текст. Той записва формалните ограничения пред исканията на партньорите. Каквото са успели да си договорят на експертните преговори, това ще получат и нито карфица повече. Ако някоя от страните се е опирала на мисълта, че всичко това е за пред хората и че договарянето ще продължи и занапред, то тя е допуснала грешка.
В момента, в който поискат коментар върху програмата на правителството, Петков ще им размаха споразумението и разговорът ще приключи. А какво да кажем за архитектурата на правителството? Министрите в кабинета няма да представляват партиите, които са ги номинирали, а ще бъдат "министри на България", така казва Петков. Тук отново рискуваме да пропуснем какво ни се обявява всъщност. Министрите тъй или иначе са "министри на България" по конституция.
Това, което Петков ни казва е, че те няма да могат да ползват гърба на партиите си, нито пък партиите ще могат да разчитат на тях да прокарват политика. "Министри на България" ще означава, че те ще отговарят единствено пред премиера и този израз не може да се тълкува в никакъв друг смисъл. Те са само "номинирани" от партиите, но всъщност само министрите на ПП са в собствен смисъл "министри на ПП". Като добавим и институционалните рокади, с които оперативния и финансовия ресурс беше концентриран предимно в министерствата на ПП, картината се подрежда перфектно и не изобразява коалиция.
Използвайки оръжието на процедурата и формата, Петков и Василев постигнаха онова, което Слави не успя - създадоха йерархична конструкция, в която те ще имат авангардна роля, а партньорите им ще споделят поравно единствено негативите. Тяхната (шумпетерианска!?) концепция за елитарна демокрация се проявява и в строежа на самия кабинет. Една партия, която има само половината депутати от мнозинството, ще бъде главата на управлението; малките партньори няма да представляват директно избирателите си в изпълнителната власт, а ще ги представляват вторично, като делегати, които ще акламират Петков за водач.
Думите на Трифонов, че не е участвал в “пазарлъци” всъщност означават, че той не се е пазарил от името на своите избиратели, а е приел безпрекословно първенството на ПП. Някак си стана престижно да не се пазариш и в това няма нищо демократично. Разбира се, Петков и Василев експлоатираха и простите дадености след последните избори - електорални спадове, изтощение в организациите и рухнал диалог в лагера на промяната - за да наложат господството си. Но го направиха деликатно, находчиво и сразяващо.
3. Македония
“Така темата за историята, която също не трябва да се игнорира, ще стане една от темите, няма да остане единствената тема… И тогава готовността за компромис по някои от темите, които са важни… би трябвало да са по-лесно разрешими… Ако твоите бизнес лидери казват: “искаме, трябва да работим, ето доставчици от България, ето клиенти от България”, може би ще си готов да смениш текстовете в учебниците си, ако си министър на образованието на Македония…” - Кирил Петков, 04. 12.2021, Дарик радио
В медиите се разви паралелно и друг дискурс - този за предстоящото обръщане на позицията за присъединяването на Македония към ЕС. И тук обаче може да се долови нещо повече при внимателно слушане. Тезата, която разви Петков в "Дарик" е, че преговорите трябва да се разделят на последователни стъпки като се започне от икономиката и инфраструктурата, а историческите разногласия се оставят за накрая. Това е правилен дипломатически подход, по учебник.
Според Петков бизнес възможностите за македонските "два процента" ще ги мотивират да окажат натиск върху властта да бъде по-диалогични по историческите въпроси. В икономическо отношение България е по-голяма и по-развита, затова ще бъде по-силната страна в тази прегръдка и ще може на финала да получи отстъпките, които иска.
Този подход не гарантира успех, но ако Петков наистина възнамерява да го приложи, ще постъпи умно. Това отдавна е мнението на повечето сериозни експерти по балканска политика, но както знаем, дипломацията на Балканите рядко се прави от дипломатите и много по-често от службите за сигурност, които нямат политическо мислене. Ако успее да поднесе изненада в това начинание, кабинетът на Петков ще бъде една крачка по-близо до пълен мандат.
