Признавам, че е много лесно да бъдеш нечестен в това отношение. За филмите на Тарантино често се твърди, че са жестоки. Със сигурност, те могат да бъдат крайно брутални. Но ето, че същото обвинение е отправяно често към творчеството на някои писатели – Владимир Набоков, Силвина Окампо, Кларис Лиспектор – които аз намирам за дълбоко състрадателни. Четейки техните творби, съм бил склонен да интерпретирам безкомпромисното и привидно хладно описание на насилието и страданието като определна форма на възмущение, като морално предявяване на обвинителен акт към бруталността на света, в който в действителност живеем. Никога не съм приписвал на г-н Тарантино толкова финес. И сега мисля, че може да съм го оценил несправедливо. Най-малкото, струва ми се, че последният опус на Тарантино „Имало едно време... в Холивуд“ демонстрира толкова истински етически патос, че направо предизвика сълзи в очите ми. Не очаквам повечето зрители да отговорят по същия начин.
Космическата справедливост на Куентин Тарантино

 

 

 

Никога не съм бил ентусиазиран привърженик на Куентин Тарантино, само защото – ако мога да се изразя така – моята чувствителност рядко съвпада с неговата. Но никога не съм се съмнявал в таланта му. Аплодирам настойчивостта му към застрашената кинематографска добродетел на старателно изпипаното разказвачество. И определено споделям предпочитанията му към пищно наситеното, като в произведение на Шарден напластяване на цвета, което един велик кинематограф може да създаде върху истински филм, пред кресливите, поантилистични, лъскави и захаросани лъчения на дигиталния запис. Относно богатството на емоционалната и морална палитра на неговите филми обаче съм имал своите съмнения.

 

Признавам, че е много лесно да бъдеш нечестен в това отношение. За филмите на Тарантино често се твърди, че са жестоки. Със сигурност, те могат да бъдат крайно брутални. Но ето, че същото обвинение е отправяно често към творчеството на някои писатели – Владимир Набоков, Силвина Окампо, Кларис Лиспектор – които аз намирам за дълбоко състрадателни. Четейки техните творби, съм бил склонен да интерпретирам безкомпромисното и привидно хладно описание на насилието и страданието като определна форма на възмущение, като морално предявяване на обвинителен акт към бруталността на света, в който в действителност живеем. Никога не съм приписвал на г-н Тарантино толкова финес. И сега мисля, че може да съм го оценил несправедливо.

 

 

Най-малкото, струва ми се, че последният опус на Тарантино „Имало едно време... в Холивуд“ демонстрира толкова истински етически патос, че направо предизвика сълзи в очите ми. Не очаквам повечето зрители да отговорят по същия начин. Възможно е конкретното емоционално въздействие на филма, който се развива в 1969 година и касае „семейството“ на Чарлс Менсън, да е доловимо само от хора на определена възраст. Зрител, който е роден много по-рано или много по-късно, може изобщо да не схване смисъла. Но за мен явно това е филм, който, без да съзнавам, съм чакал да видя в продължение на близо 50 години.

 

През август 1969-а бях на четири години и половина. Това беше първата цяла година, в която имах пълно съзнание за себе си като за отделно човешко същество, или пък имах съзнание за света около мен, или бях вече способен да научавам за още по-големия свят отвъд мен (макар и само посредством телевизията или радиото, дочути случайно, в моментите на намалена бдителност от страна на родителите ми ). През същата тази година, както и през следващата половин декада, разбрах за първите чудовища, които истински ме ужасиха и ме измъчваха с кошмари. Те не бяха нелепи измислени злодеи от стар филм на ужасите, който съм успял да зърна по местния кабелен канал, а съвсем реални чудовища: членовете на семейство Менсън, които бяха убили брутално четирима души в къща в Холивуд, включително актрисата Шарън Тейт.

 

Човек преодолява детските си страхове разбира се (поне така чувам). Други неща обаче оставят по-неизличими впечатления. За повечето от нас има момент рано в живота, когато откриваме колко ужасно жестоки са светът и силите, които го управляват. Всички познаваме – дори повечето от нас да подтискат спомена – тази първа травма на въображението, която ни въвежда в тайните на истинското вселенско и персонално зло. За мен това беше научаването на цялата история за убийците от семейство Менсън. В училището ми имаше деца, главно момчета разбира се, които знаеха повече, отколкото е необходимо за тези събития и намираха за много вълнуващо споделянето на тази информация. От тях научих всички ужасяващи подробности. По това време бях чул и че всички, които са познавали госпожица Тейт, я описват като личност, притежаваща почти неземна благост.

 

Не бих могъл да знам дали това е било така, но със сигурност Тарантино я описва по този начин и Марго Роби я играе по този начин. Невъзможно е да не бъдеш очарован от Тейт от филма. Дали танцуваща на парти, или пееща заедно с Пол Ривър и the Raiders докато сгъва дрехи, или качваща момиче на автостоп и разделяща се с нея с прегръдка, или разпръскваща очарование на матине на филма на Мат Хелм, в който участва, смееща се с невинен – почти детски – възторг на отклика на публиката на изпълнението й на екрана, тя е представена като мила, млада, красива, щастлива и ти се иска нищо лошо да не й се случва, никога. Но, човек си мисли, че може да предвиди какво има да става.

 

Знаех от някои от предишните филми на Тарантино, по-конкретно „Гадни копилета“ (2009) и „Джанго без окови“ (2012), че има влечение към създаването на преувеличени, неправдоподобни истории. До този момент не ми беше ясно защо. Може би безкрайността на злините, които тези филми засягат – Холокоста, робството – надделява над способността ми за критично съждение. Със сигурност разбирам защо някои намират за безсмислено да се преструват даже и само за няколко часа, че най-гигантските злини от неотменимото минало никога не са се случили, понеже съдбата е направила завой на някой важен кръстопът. Какво може да представлява това, освен временен емоционален компрес?

 

Признавам, че дойде като истинско облекчение и безкрайно емоционално удовлетворение, когато, в широко обсъждания край на „Имало едно време... в Холивуд“, версията на Тарантино на тази история неочаквано обърна посоката към един друг, въжделен, по-добър свят, в който чудовищата неволно минаха през погрешната врата и посрещнаха края, който заслужаваха – разкъсани на парчета, размазани на пихтия, изгорени на пепел. Дори насилието ми донесе удоволствие. Помислих си, че дава величествен израз на напълно справедлив гняв. И бях щастлив да се плъзна бързо в някакъв друг ред на реалността, макар и въображаем, в който неземната благост беше оцеляла и ужасът беше загинал. И все пак, какъв е смисълът?

 

Дълбоко морален, може би – въпреки че правилната етическа граматика тук някак убягва. През годините съм се запознавал с много философи на религията и няколко богослови, които са се заигравали с явлението теодицея: опитът, на практика, да оправдаеш „Божиите пътища“ (едва ли не), дебатирайки за смисъла, целта или метафизичната необходимост на злините в природата и историята. Най-често предлаганото решеие има нещо общо с проясняващия контраст с доброто, който злото предоставя, неговата полза за това да се научим (или в някои извънредно глупави теологии – да се научи Бог) на състрадание или на етическа съпричастност, или нещо от сорта. Няма светлина без сянка, няма любов без омраза, няма милост без жестокост – тези неща. Всяко от които е доста безсмислено.

 

 

Моите собствени метафизични нагласи са доста различни (и, както се оказва, с по-древни корени). Аз съм склонен да вярвам, че доброто, любовта и моралната красота са основни и вечни реалности, които свидетелстват за самите себе си съвсем непосредствено пред всяка рационална природа, без нужда от какъвто и да е просветляващ „контраст“, който да ги направи осезаеми.

 

Никой, според мен, не се учи на милост от жестокостта. „Онтологичният статус“ на злото (за да използвам жаргона на философите) е с характер на чиста случайност, вероятно неизбежна, но недобавяща нищо необходимо към формата и тъканта на реалността. Най-сетне, добро, което изисква зло, за да стане действително, ще бъде винаги условно добро в най-добрия случай, такова, което може би не заслужава цената си.

 

Онези, които спорят за необходимостта от злото по принцип, със сигурност биха оплаквали всяко конкретно зло в частност и на драго сърце биха отменили много злини от миналото, ако имаха тази възможност. Но веднъж приел, че отменянето на което и да било зло в миналото е добродетелно, човек не би могъл повече да аргументира метафизичната необходимост на злото като цяло. Кой би могъл да бъде толкова безчувствен или морално объркан, че да не иска да се върне назад и да предотврати злините на миналото?

 

Кой не би го направил, на мига, ако би имал възможност да промени няколко дни и да се опита да предупреди властите за надвисналата масова стрелба в Ел Пасо или Дейтън? Когато ужасът е още толкова пресен в умовете ни и болката е още толкова осезаема, би било очевиден морален идиотизъм да се опитваме чрез някаква съмнителна морална метафизика или чрез безкръвни калкулации на баланса между болката на другите и етическата поука, които тя може да ни даде, да примирим себе си с реалността на неща, които просто не би трябвало никога да са се случвали и които нямат нищо общо с доброто. Единствено поради палиативните свойства на историческата дистанция се заблуждаваме, че това е възможно по отношение на всичко зло.

 

Трябва да отбележим, че тук присъства етиката на фикцията. И в някакъв смисъл никакъв друг истински етичен импулс не е възможен, дори и само защото в този свят доброто много често е противоречие на истината (или поне на реалността). На определено ниво пожелателната, леко перверзна претенция, че миналото не се е случило, така както се е случило, може да бъде само импотентен жест на негодувание от реалността. На друго ниво обаче, е автентичен морален отпор срещу всяка „мъдрост“, която се опитва да сключи мир с чисто безсмислената случайност на злото. В противовес на благоразумния „реализъм“ на всички, които товарят света с бремето на теодицеята, стои един морален копнеж по неправдоподобното, по фикцията – за тотална космическа справедливост, каквато историята рядко предлага – която съставлява и занимава повечето истински изкупителни форми на религиозни, философски и социални морални търсения.

 

Артистичното попадение в „Имало едно време... в Холивуд“ идва в самия край, след прелестно бруталната развръзка, когато отново чуваме Шарън Тейт, без да се появява самата тя, а само гласът й, идващ от телефонната кабина в края на алеята на дома й. Това е изключително болезнено напомняне, че тя говори от една алтернативна реалност, от един земен рай, където злото не може да проникне, от отвъдното, където всички злини на времето са отменени. И тогава портата се отваря и сме допуснати да влезем в този рай. Въпреки това, зрителят за последно зърва Тейт отгоре и отзад, лицето й е извърнато настрани – защото, все пак, тя е там, не тук.

 

За мен изглежда очевидно, че здравословният морал изисква този отвъден свят. Ако той е реален, някъде и по някакъв начин (а аз съм един от онези глупаци, които искат да вярват, че е), тогава той е и единствената версия на този свят, която си заслужава да обичаме безусловно и е единствената форма на съществуване, която си заслужава да направим конкретна и действителна тук и сега, било чрез кратки жестове на доброта, или чрез героични планове за социална справедливост. Ако той не съществува, все още си заслужава да си въобразяваме, че го има, защото алтернативата е твърде отблъскваща за съзерцание.

 

----------------

Дейвид Бентли Харт е американски учен, философ и теолог, преподавател и лектор в редица университети, сътрудник на множество научни издания и автор на няколко десетки книги и трудове по религиозни и философски проблеми. Възпитан от семейството си във високата англиканска църква, впоследствие той приема православието.

 

Източник: Ню Йорк Таймс, 6. Август 2019

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Шепот от Бергман

Шепот от Бергман

Светът отбелязва на 14 юли 102 години от рождението на един от най-вел...

2 коментар/a

Филмите на Тарантуло на 10.02.2020 в 19:15
вече не ги гледам съзнателно и нарочно.
Да, и аз така на 13.02.2020 в 07:56
И аз не ги гледам, даже от любопитство! Изгубено време! Фалш, измислици, простотии! Нищо, ама нищичко за душата!

Напиши коментар