Андре Конт-Спонвил: Панмедикализмът като старческа болест на хуманизма

Френският философ Андре Конт-Спонвил е един от малцината разбунтували се по време на първата карантина през 2020 г. срещу спирането на икономиката в името на борбата срещу пандемията. Философът, който се осмели през 70-те г., въпреки и срещу всички, да бъде защитник на морала и хуманизма, днес се бори срещу моралните крайности, конформизма, културата на отмяна (cancel culture) и други абсурди. Нещо повече, бившият ученик на Алтюсер днес защитава закона и демокрацията.

- Защо станахте философ?

- Защото не бях особено надарен да бъда щастлив! Депресивна майка, много суров, изпълнен с презрение баща… Имах мъчително детство, неспокойно юношество. И ето че в последния клас открих страстта си и учудващи способности за философията! Очевидно бях по-надарен за размишление, отколкото за живота!… Често съм го казвал: да философстваш, означава да осмисляш живота си и да изживяваш мисълта си. Никога не го постигаме, във всяка мисъл винаги има неизживявано и във всеки живот нещо недообмислено, но това ясно показва посоката. Въпросът е да мислиш по-добре, за да живееш по-добре! Това е урокът, който запомних от двамата философи, които ме очароваха най-много, когато бях млад: Епикур и Спиноза. Урок, който по-късно Монтен нюансира, внасяйки в него повече хуманизъм, смиреност, прозорливост може би, особено по отношение на границите на философията…

- Епикур, Спиноза и най-вече Монтен, но също така Аристотел, Паскал, Ален, Симон Вейл, Декарт: обичате да цитирате старите автори сякаш са неизменни стълбове на вашите размишления. Възможно ли е обаче да се създаде оригинална философия, позовавайки се  постоянно на учителите от миналото?

- Разбира се, че да! Имаме късмет, че сме “късно дошли”; можем да се осланяме на мисълта на велики философи. Би трябвало да сме луди, за да не се възползваме! Учих през 70-те години: тогава беше модата на “деконструкцията”, следвайки Дерида и Фуко. Но “Думите и нещата” (Фуко) изпадна от ръцете ми: за мен това беше история на идеите, не на философията, докато “Мисли” на Паскал ме очароваха! Предпочетох да следвам авторите, които ми харесват, а не онези, които са на мода. Фактът, че съществуват много различни мисли, не е пречка, точно обратното: това е начин да мислим сами. Така потърсих собствения си път. Да, живея с Паскал, Епикур, Спиноза, Монтен… Но излагам своята философия, а не тяхната!

- Изследвали сте и източните философии. Как е възможен синтез между Конфуций и Паскал, Лао Дзъ и Спиноза?

- Това е не толкова въпрос на синтез, колкото на напрежение между различни полюси, които въодушевяват и структурират мисълта. А най-просветляващо напрежение е не толкова между културите, колкото вътре в тях. Такова е отношението Паскал-Декарт на Запад, или пък Паскал-Спиноза… Това не е еклектизъм, а стратегия: намирам своите оръжия, съюзници и противници там, където мога! На Изток ме вдъхновява противопостяването между хиндуизъм и будизъм, особено по въпроса за Аза, както и напрежението, толкова съществено за китайската цивилизация, между това, което наричам “малката мъдрост” на Конфуций и “голямата лудост” на Лао Дзъ. С две думи, не търся синтез между Изтока и Запада. Но обичам да се движа между тях, да си измислям интелектуално и духовно пътешествие. Човечеството е едно, цивилизациите са много и толкова по-добре!

- Съществува ли според вас йерархия на мисленето и културите?

- Несъмнено, но неминуемо е относително!  Никога няма да ме накарат да кажа, че всички цивилизации са ценни. Убеден съм, че една светска, демократична и феминистка цивилизация е по-ценна от една теократична, диктаторска и женомразка цивилизация. Затова се чувствам по-близък със светските мюсюлмани демократи и феминисти, като моите приятели Малек Шебел и Али Бенмахлуф, отколкото с християнин фундаменталист, клонящ към фашизъм и мачизъм, каквито са много избиратели на Тръмп или Марин Льо Пен!

- Как станахте философ на етиката и морала?

- През 70-те години, когато бях в "Екол нормал", моралът беше врагът, който трябва да бъде победен. Хората искаха “да живеят без да спират и да се наслаждават безпрепятствено”! Ницше изместваше Маркс сред интелектуалците. Винаги съм мислел, че трябва да имаш доста мъдри желания, за да живееш “отвъд добро и зло”! Виждах, че съм способен на най-лошото и само моралът може да ме разубеди! По онова време бях в Комунистическата партия: бях много активен, преди всичко по морални причини, в името на справедливостта. За разлика от Кант впрочем, аз не вярвам в твърде абсолютните понятия за дълг, категоричния императив или моралния закон. Понятието добродетел, такова, каквото се появява при древните или класиците, т.е. ценност, въплътена в дела, ми се струва много оперативно.

- Оттам ли е любовта ви към Атос от “Тримата мускетари” на Александър Дюма?

- Да, обожавах тази смесица от смелост, благородство и отчяние! Атос ме предпази напълно от всяко нихилистично или неморално изкушение. Но съм чел твърде много Спиноза, Маркс и Фройд, за да превръщам морала в абсолют.

- Откъдето и вашият “Малък трактат за великите добродетели” (1995 г.), един от най-големите философски бестселъри през последните тридесет години, в който защитавате понятията толерантност, милосърдие, щедрост… Тогава ви обвиняваха, че философствате постарому. Защото защитавахте старомодни ценности?

- Както ви казах, по онова време моралът беше зле приет, особено юдео-християнският морал, смятан за репресивен, кастрационен, вменяващ чувство за вина! Бъркаха морала на Евангелията с неговата карикатура, дълго представяна от Католическата църква. Аз съм недогматичен и предан атеист. Атеист, защото не вярвам в никакъв бог. Недогматичен, защото признавам, че моят атеизъм е мнение, а не знание. И накрая предан, защото като атеист съм страстно привързан към морални, културни, духовни ценности, които са ценностите на юдео-християнската традиция. Случва ми се също, поради отвращение към антисемитите, да се определям като “асимилиран гой”: защото придавам почти толкова голямо значение на Стария завет, който е морал на Закона, колкото на Новия, който е етика на любовта. Как бих могъл да се разпозная в бенравствеността на 68-ма или на ницшеанството? Как бих могъл да приема днес нихилизма, чийто плашещ портрет направи Мишел Уелбек? Затова се заех да върна легитимността на морала!

- Когато сте били млад, политиката е била от съществено значение; днес моралът - или по-скоро конформизмът - налага своя закон. Политиката вече не интересува много хора… Това не е ли прекалено?

- О, да! От една грешка изпаднахме в друга! Моралът се завърна, вярно е, но под формата на политическа коректност, която всъщност е “морална коректност”. През 1968-а и следващите години “всичко беше политика”. Четиридесет години по-късно вече никой не мечтае за революция, левицата живее в лъжа от 1983 г., Меланшон предлага кейнсианска програма, десницата е блокирана от Националния сбор, нивото на въздържали се на изборите достига рекордни нива и подигравките надделяват над ангажираността! Тогава се връщаме към добрите чувства, моралната коректност и “културата на отмяна”, която би искала да наложи диктатура на малцинствата. Но добрите чувства не правят политика. Истината е, че не бива да избираме между морала и политиката: имаме нужда и от двете, и от разликата между двете!

- Понякога ви представят като философ на “добрия и щастлив живот”, образ, който отхвърляте. Защо?

- “Добрият и щастлив живот” са баналности, които мисля, че никога не съм използвал! Твърде чувствителен съм към трагичното в съществуването, за да вярвам на подобна нелепост. Заключението на първата ми книга, “Трактат за отчаянието и блаженството”, беше озаглавена “Трудният живот”, което е съвсем друго нещо! Това, което ме интересува, е търсенето на мъдрост. Приех Епикур и Спиноза сериозно. Може би твърде много! Бях на 18 години: тяхната мисъл ме въодушевяваше. Но как да им вярваш, когато си на близо 70 години? Кой може да твърди, че живее “като бог сред хората” (Епикур) или е постигнал блаженство (Спиноза)? Животът и Монтен ме накараха да мисля за второстепенна мъдрост, мъдростта на онези, които не са мъдри, които дори не възнамеряват да станат такива, но които имат поне мъдростта да го приемат! Знаете какво е казал Монтен: “Животът е нежен и лесно смутим”… Единствената достоверна мъдрост не е любовта към щастието, не е любовта към мъдростта, а любовта към живота!

- Това изисква ли мисъл за действие и философска, дори политическа ангажираност?

- “Родени сме да действаме”, казваше Монтен… Но трябва ли един философ непременно да бъде ангажиран? Особено в политически смисъл, не! Това, което търси, е истината и тя не е нито дясна, нито лява. Освен това, кой го е грижа за политическите убеждения на Декарт, Паскал или Спиноза? Що се отнася до тези на Сартр или Фуко, несъмнено това е най-малко интересната и най-малко надеждната част от тяхното творчество! Що се отнася до мен, смятам себе си по-малко за ангажиран философ, отколкото за философ гражданин. Като философ пиша книги; като гражданин понякога говоря в медиите. Това направих по време на пандемията на Covid. Нека не смесваме двете неща!

- Сега е времето на медийните философи, които дават мнението си за всичко. Не свежда ли това философския дискурс до актуален коментар?

- Ето това трябва да отхвърлим! Философът трябва да осмисли цялото, изцяло, тъй като това е характерно за метафизиката - не си представям философия, която не е същевременно, дори преди всичко, метафизика. Но това не означава да имам мнение за всичко, подробно! Лично за мен има много теми, особено в геополитиката, по които нямам никакво мнение. И отказвам много повече покани по радиото или телевизията, отколкото приемам!

- Във вашия “Философски речник” (Dictionnaire philosophique) обаче разглеждате теми, които са далеч от обичайните ви идеи: колониализъм, ислямофобия…

- Какво е философски речник? Това, което е бил за Волтер, от когото заимствах заглавието: изложение по азбучен ред на това, което е мислел “за този свят и за другия”, иначе казано най-важната част от неговата философия! Що се отнася до мен, аз исках да направя истински речник, т.е. сборник с определения, но написан от първо лице. Не се задоволявам да дефинирам концептите или понятията, а казвам и това, което мисля за тях! Сред 613-те заглавни думи има такива, които ще бъдат особено полезни за гимназистите, но и много, които са част от всекидневните ни разговори, като “ислямофобия”, “привилегировани”, “колониализъм” или “медийно отразяване”, за които е важно да се внесе малко строгост в дефиницията и дистанциране в коментара!

Да вземем ислямофобията: думата може да има две много различни значения. Ако обозначава омраза или презрение към мюсюлманите, това е форма на расизъм, ненавистна като всяка друга. Но ако обозначава отхвърляне или страх от исляма, това е идеологическа позиция като всяка друга, която би било погрешно да се демонизира. Освен това твърде често забравяме, че ислямът е част от Запада, дори е изключително западен. Не само защото Мароко и Алжир са на запад от Гърция или Италия, но и защото мюсюлманите споделят повече идеи, като се започне с монотеизма, със западняците, отколкото с Изтока. Спомнете си Леви-Строс в края на “Тъжните тропици”: Ислямът ни отдели от Ориента, много повече, отколкото е част от него!

- “Любовта към себе си” също ли е двусмислено понятие?

- Да, защото често се бърка със самочувствието или нарцисизма. Никога не сме обичани така, както бихме искали, винаги търсим майчината гръд. Но трябва да приемем отбиването, да излезем от тази цивилизация на виктимизация и инфантилизация. Една приятелка психиатър веднъж ми каза с основание: “Хората не умеят да обичат самите себе си; затова са толкова нарцистични!”. Ако Евангелията препоръчват да обичаме ближния си “като себе си”, това означава, че трябва да обичаме и себе си! Гениална сентенция на Симон Вейл: “Да обичаш чужденеца като себе си предполага първо да обичаш себе си като чужденец”.

- Вие обаче критикувате онези, които вкарват имигранти незаконно. Не нарушават ли закона в името на братството…

- Морално не ги критикувам, дори изпитвам уважение към тях. Но политически се чудя: ако можем да нарушаваме закона в името на братството, какво остава от суверенитета на народа? И как да контролираме имиграцията? Полето за маневриране на нашите политици все повече се стеснява в името на правото и на морала! А някои наши съграждани вече искат да се подчиняват само на законите, които одобряват. Струва ми се, че демокрацията предполага обратното: подчинението на всички на закона за всички.

- Вие сте материалист и атеист, който също е страстен читател на Паскал и който се интересува от духовността. Възможен ли е духовният материализъм?

- Духовността е животът на духа (spiritus на латински). Доколкото знам обаче, материалистите, като Епикур, Дидро, Маркс, Фройд, Мишел Онфре или аз самият, имат не по-малко дух от останалите! Защо да имат по-малко духовност? Да бъдеш материалист означава да мислиш, че мозъкът е този, който мисли, а не душа или нематериален дух. Това не е причина да откажеш да го използваш, нито да го ограничаваш до второстепенни задачи! Нашият духовен живот е отношението ни към безкрайността, нашето временно отношение към вечността, нашето относително отношение към абсолютното. Няма нужда да вярваш в Бог или в нематериален дух, за да видиш в него съществена част от нашата човешка природа! Точно това изпитвам в музиката, изкуството, което ме докосва най-силно. Чуйте Шуберт и неговия “Квинтет в до мажор”, известен като “за две виолончела”: никой не е достигал толкова близо до тишината и вечността!

- Мнозина смятат днес, че трябва да се предоставят повече права на животните. Някои дори говорят за установяване на демокрация между видовете. Какво мислите за това?

- Аз съм хуманист, а хуманизмът е видоизъм: той постулира, че всички човешки същества са равни по права и достойство, но също така, че следователно са по-висши от всяко животно. Човечеството очевидно е един животински вид сред други, но не като другите поради своите интелектуални способности. Затова той е единственият екологичен вид! Ако човекът стане застрашен вид, китовете няма да отидат да протестират, за да го защитят. Не им пука. Проблемът е, че ние сме хищници и най-вече, че сме твърде многобройни, откъдето и вредата, която човечеството нанася на планетата и на себе си. Но, същевременно, ние сме единственият вид, който е загрижен за цялата биосфера и който може да я защити. Накратко, човек трябва да бъде едновременно хуманист (т.е. видоист, ако държим на думата) и еколог!

- А капиталист? Вие, бившият комунист, сте един от малкото настоящи философи, които го защитават…

- Продължавам да мисля с Маркс, че икономиката е фундаментална (“решаваща от последна инстанция”, както казваше Енгелс). И установих, противно на Маркс, но след много други, че никоя алтернатива на капитализма не е проработила. Бях на 16 г. през 1968-а: обзе ме революционният ентусиазъм с неговата щедрост и наивност. А след това трябваше да се разочаровам… Казвайки това, не защитавам капитализма, просто се опитвам да разбера как функционира. Той обаче функционира за личен или семеен интерес, с други думи за егоизма. Затова функционира толкова силно, защото егоизмът, разширен до размера на семейството, е основната движеща сила. Но затова не е достатъчен, защото егоизмът никога не е бил достатъчен за създаването на цивилизация, нито дори на човешки приемливо общество! Следователно е необходимо нещо друго, не на негово място, а като допълнение: право, политика, морал, духовност… Ултралибералите, които вярват, че пазарът е достатъчен за всичко, грешат. Но и тези, които смятат, че можем без него, също грешат! Нека не разчитаме държавата да произвежда богатство, нито на пазара да създава справедливост!

- В началото на пандемията обаче обявиха края на капитализма…

- Да, защото цялата икономика сякаш беше спряла! Нашето общество обаче показа удивителна устойчивост и капитализмът се справя добре. Проблемът не беше в него, а в положението на най-слабите, от икономическа гледна точка, следователно на най-бедните (1 млн. нови бедни във Франция, 150 милиона в света) и на най-младите. Опасявам се, че две поколения млади хора са жертвани заради здравето на техните родители или баби и дядовци. Сякаш здравето се превърна във върховна ценност! Според мен обаче здравето не е ценност, а благо, подобно на богатството. Подчиняването на ценностите на благата вече е нихилизъм. Да кажем, че няма нищо над парите, е финансов нихилизъм. Да кажем, че няма нищо над здравето, е здравен нихилизъм. Да не се разболяваме не е достатъчна цел в живота! Страната, в която искам да живея, не е непременно с най-добрата здравна система. Това е най-демократичната, най-хуманната (и следователно най-феминистката), най-проспериращата, най-толерантната, най-екологичната, най-либералната страна… Когато бях млад, левичарството се смяташе за детската болест на комунизма. Днес панмедикализмът рискува да се превърна в старческата болест на хуманизма. Защото, като превръщаме здравето във върховна ценност, превръщаме най-старите в “приоритет на приоритетите”.

- Изтъквате значението на предаването…

- Да, защото иначе не би имало човечество! Знаете афоризма: “Не е евреин този, чийто родители са евреи, а този, чийто деца са евреи” - защото той е съумял да им предаде това, което е получил! Дори бих казал: хуманист е този, чийто деца са хуманисти. Оттук и значението на образованието, чието състояние непрестанно ме тревожи. Отдавна не преподавам, но отзивите, които получавам, особено от мои колеги, са тревожни. Един млад университетски преподавател, завършил “Екол нормал” двайсетина години след мен, сравняваше двете поколения, които познаваме: “Когато вие бяхте на ул. “Улм”, ми каза той, сред възпитаниците имаше немалко синове на работници и служители.

- Наистина.

- Днес на практика няма…

- Защото има само синове на буржоа?

- Не, не толкова…

- Кой тогава?

- Децата на нашите колеги!”

Щях да се разплача! Когато тези, които успяват най-добре в училище, са онези, които имат училище у дома, защото са деца на преподаватели, това означава, че училището на Републиката преживява сериозен провал! Напоследък много се тревожехме за състоянието на нашите болници, които са сред най-добрите в света. Би трябвало са се притесняваме повече за състоянието на нашите училища, колежи, гимназии и университети, които изпадат във всички международни класации!

Превод от френски: Галя Дачкова