"Животът не е само безумно бягство от смъртта. Тя винаги си спомня за нас"

"Животът не е само безумно бягство от смъртта. Тя винаги си спомня за нас"
“Нашето ефективно общество се срамува от безсилието си пред смъртта. Крият я, прикриват я като скандал. Мнозина умряха сами в болницата. Въпреки това, смъртта е част от живота като последен акт. Много личен, но също така социален акт. Бернанос се осмелява да твърди от християнска гледна точка, че умираме за другите. Ужасно е да умреш без другите. Лишавайки хората от тяхната естествена смърт, се отрича достойнството на живота им. Според Църквата уважението към живота ни заповядва да не оставим смъртта само на техниката” (отец Еманюел-Мари). “Смъртта като култура се изпари: говорим за “покойници”, вече не понасяме траура. Толстой в “Кройцерова соната” отбелязваше едно ширещо се явление: порнографията на смъртта. Днес смъртта е истинската порнография, а не сексуалността. Прикриват я с воал на целомъдрието. Но тя винаги си спомня за нас” (Паскал Брюкнер). Отец Еманюел-Мари е абат във френското абатство Лаграс и живее според устава на св. Августин. Паскал Брюкнер е писател (“Горчива луна”), член на Академията “Гонкур” и агностик. “Фигаро” разговаря с тях за сътресението, което преживява днешното общество заради епидемията на коронавируса.

 

 

- Коронавирусната криза показа, че нашите общества са готови да спрат всичко, за да предпазят най-слабите. Не е ли това знак за цивилизоване? От християнското ни наследство ли идва тази грижа според вас?

 

Отец Еманюел-Мари: - Да, това е много хубав знак. Спомням си фразата на Майка Тереза: “За една цивилизация се съди по начина, по който се отнася с най-слабите си членове”. Величието на едно общество се състои в неговата способност да постави силата си в услуга на най-уязвимите. Трябва да отдадем почит на болногледачите и на всички онези, които поеха риск. Те доказаха, че нашето общество все още има смелост и усет за саможертва. И въпреки това, “спасяването на живота на всяка цена” е лозунг, който може да се окаже проблематичен, ако животът се свежда само до статистика за вечерната емисия новини. 

 

За християнската цивилизация животът е много повече от броя на хората, пощадени от смъртта, в един чисто биологичен и счетоводен възглед. Животът не се свежда до безумно бягство от смъртта; животът е създаващата се вечност. Политическата власт, която е натоварена с общото благо, трябва да има предвид икономиката, образованието, социалните отношения, но също така да остави място на надеждата. Прекомерният страх от биологичната смърт може да ни накара да забравим онова, което е свойствено за човешкия живот. 

 

Паскал Брюкнер: - Наистина този либерализъм, който наричахме нечовешки, - спомнете си лозунга на Новата антикапиталистическа партия “Нашият живот струва повече от вашите печалби” - изостави принципите си за рентабилност, за да спаси телата. Християнството изчезва от едно общество, в което християнските ценности са се влели толкова силно във всички смисли на думата, включително когато вече не вярваме. Евангелската ценност, която възтържествува в този период, бе заповедта за милосърдие. Хора сред болногледачите, но също и в най-скромните професии, като чистачите на обществени места, доставчиците, касиерките, се отдадоха тялом и духом, което позволи на нацията да издържи. Без устойчивостта на всички тези невидими хора, странат затъваше. 

 

Въпреки това спасяването на живота заради самия живот срещна съпротива. В края на март се появи упрек за “поколенческа жертва”: убиват бъдещето на младите, за да държат на крака седемдесетгодишни болнави. Дори философи хуманисти разкритикуваха това обръщане на приоритетите. Не била нужна карантина, носенето на маска е обида към свободата. Едно поколение на самохвалковци заяви впоследствие, че е трябвало да поемем повече рискове и толкова по-зле за загубите. Лесно е да бъдеш прозорлив след битка. В кризисни ситуации винаги трябва да се връщаме към думите на Реймон Арон: какво щях да направя на мястото на правителството? Изправени пред болест, която показа човека в цялата му оголеност, смирението ми се струва за предпочитане пред самохвалството.  

 

Отец Еманюел-Мари: - Това, което ми се струва парадоксално, е, че някои влиятелни политически и асоциативни посредници защитават все по-силно искането за евтаназия на хора, заради които цялото общество спря по време на тази криза. Няма логика: защо да бъде законно да се убиват по асептичен, медикализиран, рационализиран начин същите тези хора, заради които мнозина се жертваха? 

 

- Какво казва справянето ни с епидемията за нашето отношение към смъртта?

 

Отец Еманюел-Мари: - Нашето ефективно общество се срамува от безсилието си пред смъртта. Крият я, прикриват я като скандал. Мнозина умряха сами в болницата. Въпреки това, смъртта е част от живота като последен акт. Много личен, но също така социален акт. Бернанос се осмелява да твърди от християнска гледна точка, че умираме за другите. Ужасно е да умреш без другите. Лишавайки хората от тяхната естествена смърт, се отрича достойнството на живота им. Според Църквата уважението към живота ни заповядва да не оставим смъртта само на техниката.

 

Паскал Брюкнер: - Здравната стратегия на Франция беше да пожертва милиарди за хора, чиято материална стойност намалява, но чиято цена е огромна. Някои изтъкнаха утилитаристичен аргумент: жертваме живите за полумъртвите, тъй като смъртта в старчески дом при всички случаи е краткосрочна. Това не е достойно за ценностите, които афишираме в нашите общества. Смъртта като култура се изпари: говорим за “покойници”, вече не понасяме траура. Толстой в “Кройцерова соната” отбелязваше едно ширещо се явление: порнографията на смъртта. Днес смъртта е истинската порнография, а не сексуалността. Прикриват я с воал на целомъдрието. Но тя винаги си спомня за нас. 

 

- Според вас временното прекратяване на погребалните ритуали сериозен прецедент ли е?

 

Отец Еманюел-Мари: - Отказахме да погледнем смъртта право в лицето. Аз мисля обаче, че е здравословно да се страхуваме от смъртта. Самият Христос е треперел пред своето страдание. Едно общество е още по-цивилизовано, когато успее да преобрази смъртта, да я превърне в ритуал. Ритуал, в който няма нищо магично, но който е форма на лично придружаване, стисната ръка, поглед, но също религиозен и свещен акт, врата към вечността. Мисля, че временното прекратяване на погребалните ритуали ще остави следи на колективна травма и многобройни рани на тези, които не успяха да съпроводят близките си. Като свещеник чух свидетелствата на хора, които твърдяха, че техните близки не са починали физически от Covid, а от мъката, че са изоставени. 

 

Паскал Брюкнер: - Ако погледнем историята на Европа, при всички големи епидемии са се отнасяли зле с мъртвите, особено по време на Голямата чума от 1348 г., когато труповете гниели под открито небе поради липса на гробари. Това не е нито невиждано, нито необратимо. Два образа обаче ме развълнуваха: хладилните камиони пред болниците в Ню Йорк, където бяха скупчени мъртвите поради липсата на място в моргите, и претоварването на крематориумите в “Пер Лашез”, които работеха по 24 часа в денонощието. Когато свръхпроизводството на трупове надхвърли  способността ни да ги посрещнем, ние се паникьосваме. 

 

- Твърде далеч ли отидохме?

 

Отец Еманюел-Мари: - Да, нека признаем, че имаше паника и свръхзащита. До 24 март имаше забрана да виждаме лицата на покойниците. Като свещеници страдахме много, че не можем да отидем в старческите домове, защото директорите искаха да се защитят от правен риск, докато журналистите можеха да влязат. Мисля, че беше прекалено  превръщането на старческите домове в затворническа вселена. Държавата не успява да осмисли смъртта отвъд нейния статистически аспект. Това предполага метафизично измерение, от което тя е лишена. Тя препраща смъртта към субективността на вярващите, към личния им живот. По-важно бе да разходиш кучето си, отколкото да придружиш ближния си. Нищо не беше предвидено с прословутата декларация за този случай.

 

Паскал Брюкнер: - Историците казват, че по време на Голямата чума са оцелели страхливците, изолирани на село. Когато правителството осъзна, че масовата вълна на болните ще залее болничната система, взе драстични мерки. Карантината скри големите религиозни ритуали, Възкресение за християните, Пасха за евреите, Рамадан за мюсюлманите, ограничи свободата на всеки един. Произволен или оправдан беше страхът? Трудно ми е да реша между здравното задължение и прекомерната предпазливост. 

 

Отец Еманюел-Мари: - Както каза монс. Мулен-Бофор, винаги рискуваме да изберем сигурността пред свободата. Ролята на държавата е да утвърждава свободата и отговорността на гражданите. Свободата предполага поемането на рискове. По време на големите епидемии много свещеници са служели и са починали. Държавата трябва да ни остави да поемаме премерени и обмислени рискове. Трябваше да ни оставят да извършим жеста на Антигона.

 

Отец Еманюел-Мари и папа Бенедикт ХVI, 2012 г.

 

- Не е ли остаряла утешителната мисия на Църквата?

 

Отец Еманюел-Мари: - Изправени пред вездесъщата смърт, медиите естествено се обърнаха към Църквата. Хората имаха нужда от думи на вяра и надежда във вечността и ги получаваха от стотици епископи. Но е вярно, че понякога се страхувахме да поемем напълно своята роля. Духовниците не би трябвало да се извиняват за това, че съществуват, и да се задоволяват да бъдат просто звена в здравната верига. Някои теолози, почти неоплатоници, стигнаха дотам да теоретизират върховната спиритуализация на Църквата в нейната виртуализация чрез посредничеството на екрани. Според тях Възнесението на Христос прави излишна материята и ритуалите се свеждат до “овеществяване” на Бог. Те дори съжалиха за края на забраната за събиране в храмовете. Забравят, че католицизмът е религия на въплъщението и тайнствата са начинът, по който Бог идва да ни докосне. 

 

Паскал Брюкнер: - Това, което липсваше в този период, е великото духовно слово. Древните гърци казваха, че на великите трагедии трябва да се противопоставят велики слова. Не чух папа Франциск да ги изрича, освен за да пожелае да се възобновят походите за климата. Този опортюнизъм ми се струва малко прибързан. Липсваше по-пророческо слово, макар и само за отношението на човека към болестта и смъртта. Щеше да е хубаво да има слово за границите на модерността и на науката.

 

Отец Еманюел-Мари: - Архиепископът на Париж изрече силни думи, като свещеник и лекар. Но, да, несъмнено не бяхме достатъчно силни. Бяхме твърде нерешителни, за да обявим, че само вярата ни позволява да победим смъртта. Може би се страхувахме да заявим ясно, че изоставянето на болните е по-тежка болест от самия вирус. 

 

Паскал Брюкнер: - Католическата църква беше твърде нерешителна и по много други въпроси, освен здравната криза! Гласът ѝ не се чуваше достатъчно, тя е твърде смирена, протяга лявата буза, когато я ударят по дясната, проповядва толерантност на всяка цена. Подчинява се на нравите на деня. Като външен наблюдател и невярващ, очаквам избирането на борбен папа, може би африкански кардинал, от континент, в който християните са избивани от джихадисти, папа, който проповядва възвисяване, религиозно смирение, но и съпротива.

 

- В тази криза се прояви и едно отношение към възрастните хора: изоставянето им в социални заведения и трудното им интегриране в западните общества. Какво показва това според вас?

 

Паскал Брюкнер: - Не съм сигурен, че с възрастните хора се отнасят по-добре другаде, отколкото на Запад. В Индия, в Китай няма пенсии и когато старите хора нямат семейство, свършват в пълна мизерия. Ние плащаме последиците от прогреса си: медицината и хигиена позволяват на хората, които преди половин век щяха да починат, да оцелеят, но понякога парализирани от дегенеративни заболявания. В заведенията за настаняване вкарват хора, чиито семейства вече не ги искат и са съгласни на всичко, като същевременно плюят цените в тези заведения. Чувството, че си пълноценен актьор в света до края, е определението за достойна старост. Във всеки случай, оставането у дома, когато това е възможно, е за предпочитане пред всяко друго решение. 

 

Отец Еманюел-Мари: - Мисля, че системата на заведенията за настаняване на зависими възрастни хора би могла да се подобри, за да се засилят връзките между поколенията и да не участваме в тази култура на непотребната вещ, която справедливо осъжда папа Франциск. За християнина старостта не е просто край, а начало, което води към вечността. Ако няма надежда, заведенията за настаняване наистина се превръщат в приют за умиращи, докато те би трябвало да бъдат преддверие. 

 

Заглавието е на “Гласове”

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Коментари

  • Helleborus

    23 Юни 2020 18:34ч.

    Темата за живота и смъртта е много добре интерпретирана от писателката Джоан Роулинг. В нейния култов роман за магьосници, главният злодей беше вкопчен в живота и създаваше магии (хоркрукси), чрез които душата му да не може да напусне света и завинаги да се вкопчи в едно съществуване в това измерение. От друга страна, неговият антипод, добрият магьосник, не се боеше от смъртта, дори казваше, че за добре организирания ум, тя е просто едно стъпало към живота отвъд и че ако човек живее твърде дълго, (отвъд нормалното, чрез магия като философски камък, например) той се измаря и дори иска да заспи, без значение дали живее в богатство и без видими проблеми. Либералният мейнстрийм, който доминира публичното говорене, наподобява Волдемор, те непрестанно говорят за трансхуманизъм, при който човекът ще надмогне тлението на земното си тяло и някак неговото съзнание ще продължи да живее в някаква симбиоза с машини и технологии, но тук, в това измерение. Християнското разбиране за живота е такова, че човек не бива да се бои да напусне този свят, но че е важно как се подготвя за това и как употребява времето си, за да обвърже душата си с вечността отвъд. Как смъртта може да бъде победена, (като последен враг) но не като се вкопчиш в тленното си тяло и го ъпгрейдваш, а като се свържеш с Живия, с Неговото Слово и Дух, Които са недосегаеми за смъртта. Проява на това имаме във Възкресението на Сина Божи, Който не можеше да бъде задържан от смъртта, независимо от това, че беше човек като плът, но Неговият Дух и всички елементи бяха свързани с вечно съществуващия Отец на всичко. Т.е. магията е да скриеш душата си в Бога и тя да пребъдва там. Нашите либерали изповядват философия, според която човек за никъде не се готви и не е нужно да се свързва с никакъв живот, Слово и Дух, точно обратното, те проповядват отхвърляне на всякакви учения за усъвършенстване на душата, за вечност и го подчиняват на животинските му нагони на тленната му плът. Тяхното обещание е за рай на земята, който се състои в правене на каквото през ума ти мине, без последствия. Това обещават, но не могат да го дадат и само мамят хората. Те не обичат да говорят за смъртта, за тях тя е абсолютния свършек на всичко, дали ще си отидеш като проститутка, като гей, като олигарх, като измамник, толкова по-добре, значи си си поживял. Целият живот според тяхната теория се състои в удоволствията, които човек може да си достави и всякакви нелечими болести са слабост, която е мухата в млякото на тяхната теория. Тъй като човекът не само, че не е станал вечен, но с наблягането на удоволствията, става все по-болен и най-вече душевно. Но и на телесно ниво отслабва неговата жизненост.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Имам молба до ласове , публикувайте писмото на Карло Мария Вигано до Донлалд Тръмп

    23 Юни 2020 21:33ч.

    Имам молба до гласове Публикувайте отвореното писмо на християнския архиепископ Карло Мария Вигано до президента на САЩ Доналд Тръмп , за да прочетат обърканите хора с маски ..защо и кой направи тази пандемия и защо да размодиш кучето беше разрешено а да не погребеш близкия забранено Ако имате поне малко божия искра във душите си и страх от Бога ще го публикувате Ако ли пък не сте от страната на сатаната

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Из текста: "Лесно е да бъдеш прозорлив след битка"

    23 Юни 2020 21:43ч.

    "Бернанос се осмелява да твърди от християнска гледна точка, че умираме за другите. Ужасно е да умреш без другите." - Смъртта е сказание откъм общността, в крайна сметка фолклорна интерпретация на живота в системата на определена култура. Живото светуване обаче гледа на смъртта по различен начин. Прав е Бернанос - ако живите не пишеха танатологията, нямаше да има наука за смъртта. Затова и неслучайно Спасителят е казал с укор: "Защо търсите Живия между мъртвите?" - точно това е имал предвид. Защо никой не е написал танатология от гледната точка на умиращия? - най-вече защото така би рухнала легендата за смъртта в културите. Ужасът да умреш без другите е по-скоро ужас от това, че умиращият не е решил въпросът за поносимостта на самотата и не може без другите (в социален план). А който не е решил въпросът за поносимостта на самотата, той даже не е наченал решаването на проблема "смърт" в екзистенциален смисъл.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • лао коон

    23 Юни 2020 21:55ч.

    "Според тях Възнесението на Христос прави излишна материята и ритуалите се свеждат до “овеществяване” на Бог." - материята, такава, каквато я разбираме в днешната епоха, не е излишна, а вредна. Затова е грешно свойствата на материята априори да се описват чрез закони на физиката и физиологията. Цялата критика на реда и връзката в материята трябва да се изявява откъм формата, а не като някаква вътрешна изгубеност на Аз-а сред дебрите на множественостите и количествата.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    24 Юни 2020 17:15ч.

    Относно как точно ще умре човек, това е съдба. Да, важно е да имаш близки около себе си, важно е и да се отдаде почит и да се погребе човека подобаващо, важно е и да поговори със свещеник, ако има вяра. Но тук става дума и за съдби, неща извън нашия контрол. През годините е имало много войни и катаклизми, много хора са си отишли сами и при най-различни обстоятелства, без уюта на така наречената естествена смърт у дома в леглото и между близките, ако може и без страдание. Ние в това не можем да направим схема как се умира. Ако има свещеници, които искат да поемат риска и да послужат на болните, би трябвало да им се позволи така, както на лекарите, със съответните предпазни средства и със задължителна карантина след това. Същото важи и за близките и посетителите. Но всичко зависи от волята, любовта и смелостта на въпросните близки или свещеници. Според мен държавата не би трябвало да им пречи. Дори ще кажа, нека само да опитат, ако става дума за твой близък човек, ще ги питате ли? Но щом забраната е останала, значи не е имало протести! Т.е. гражданското общество, което е протестирало за всякакви простотии, не е настоявало да влезе при умиращия си близък. Обществото са го устройвали тези правила на държавната машина и не ги е пипнало.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи