Кристо, последният утопист

Кристо, последният утопист
“Кристо преоткри нещо много важно: магичната функция на покриването, което приложи спрямо капиталистическата практика на обмен на стоки. Да опакова грижливо всичко, което можем и дори не можем да си представим, беше начин да върне на предметите тяхната тайнствена природа, която илюзията за всеобща достъпност ни накара да забравим”. Тази есен Кристо трябваше да опакова Триумфалната арка в Париж. Този проект остава "на път" за периода от 18 септември до 3 октомври 2021 г., уточняват от обкръжението му във Фейсбук. В памет на световноизвестния художник от български произход, който почина на 31 май на 84-годишна възраст в Ню Йорк, публикуваме отново един текст отпреди четири години.

 

 

Той дава пресконференция прав, като балкански Сократ, който се храни с няколко маслини и скилидка чесън. Бяла риза над изгладените дънки, черен кожен колан около тънката талия, в стил 70-те г., Кристо говори безразборно. С разпалеността на вулкан, която акцентът му, ту грапав, ту гукащ, превръща в музика. 

Роден е като Христо Владимиров Явашев през 1935 г. в град Габрово, в България, по онова време в съветското менгеме, от което се измъква с влак през 1957 г., през Прага, а след това Виена. На Запад той става Кристо, име, предопределено за невъзможни мисии и мащабни жестове. Освен косите, които са побелели и разрошени, той си е останал същият.

До него 86-годишният Адриан Мает го слуша с усмивката на благ патриарх. Оливие Кепелен, директор на фондация “Мает”, от време на време вдига летвата като историк на изкуството заради публиката, млада, очарована, която следи разказа за един живот. 

 

 

“Опакованият Пон Ньоф, Париж”, 1975-85 г. След деветгодишни преговори с кмета на Париж Жак Ширак, опаковането на Пон Ньоф в продължение на 14 дни е завършено на 23 септември. Три дни монтаж, използвани са 40 876 кв.м полиамидна тъкан и 13 076 м въже. Снимка: Волфганг Фолц/ Кристо 1985 г.

 

Сух, загорял, със съсухрена кожа, но с енергията на маратонец, Кристо ще навърши 81 г. на 13 юни. Тази митична фигура на изкуството на околната среда, който опакова Пон Ньоф през 1985 г. и Райхстага през 1995 г., е

 

парадокс на отминаващото време. 

 

Един вечен учен, чиято вяра, нито лудост са непроменени от годините на борба, за да изпълни големите си проекти, като Скалистите планини. Проектът му “Завеса над долината”, 1972 г., разпростря 14 хил. кв.м оранжева тъкан между два склона, отнесени след 28 часа от вятър със скорост 100 км/ч.

Младостта на този стоик, който живее от 1964 г. на 5-ия етаж в сграда без асансьор в Сохо, изглежда неизчерпаема. Твърди, че “стои прав в продължение на 12, 13, 14 часа дневно” в ателието си в Манхатън, също като пастор на трибуната си. Адам, неговият млад американски асистент, потвърждава: “Той изтощава и бие всички млади хора по издръжливост!”

За този пламенен артист настоящето на разказа е рефлекс, житейски девиз, който го кара да цитира във всяко изречение името на Жан-Клод. Негова жена, муза, приятелка, съюзник, с огненочервена коса, тя е родена в Мароко в същия ден като него, 13 юни 1935 г., и почина внезапно на 18 ноември 2009 г. на 74-годишна възраст. 

Той непрекъснато казва “Жан-Клод”. “Грешка в произношението, която американците правеха, запъвайки се с това прекалено френско име, вбесяваше Жан-Клод, свободен и критичен дух, свободна жена, сигурна в правотата си, забавна и роден парламентьор”, нежно подчертава Ани Коен-Солал, биограф на Лео Кастели и на Ротко.

За “Мастаба”, построен най-накрая в Сен Пол дьо Ванс, историчката на изкуството е написала “Проучване за Мастаба” (Enquête sur le Mastaba), гигантски проект, замислен през 1979 г. за Абу Даби и останал в кашоните на двойката: “Височина 150 м, дълбочина 225 м отвесно на стените под наклон 60 градуса и 300 м отвесно на вертикалните стени”.

Мечтата на един живот с мащаба на голяма пирамида все още е неясна, преговорите с принцове и династичните кавги задължават. Във фондация “Мает” е отделена цяла зала с рисунки, карти и макети на “Мастаба”, доказателство за упоритост, която траурът не е отслабил. Друга зала прилича на фотороман в черно и бяло. Тя показва Кристо и Жан-Клод да завладяват дюните на току-що създадените Арабски емирства пред обектива на техния официален фотограф Волфганг Фолц.

 

В Сен Пол дьо Ванс фондация “Мает” съживява проекта му “Мастаба”, замислен през 1967 г. 

 

“За Кристо и Жан-Клод “Мастаба” е геометрична форма, която идва от месопотамската цивилизация. Още в началото на 60-те г. те замислят да я построят в Текстас, после в Холандия и накрая, през 1967 г., във фондация “Мает”, припомня Оливие Кепелен. Професорът, който е обучил кохорти от куратори и други фигури на съвременната сцена, обича артистите и “приветства Кристо идеалиста, действащият утопист”.

“Създадохме 22 проекта, но 37 пропаднаха заради липсата на разрешителни. Райхстагът беше отказван на два пъти преди да бъде завършен. Както и Пон Ньоф”, подчертава Кристо високо и твърдо, с упоритостта на победител на “Ролан Гарос”. Той, “който обича да преживява пространството, въздуха, вятъра, дъжда”, твърдо е спечилил титлата си на артист. А в първите си критики

 

“Ню Йорк Таймс” определя неговите творения като “архитектури”.

 

Проектът “Мастаба” от 1967 г. е променен, за да се адаптира към пейзажа от 2016 г., наводнен от съвременно изкуство и монументални проекти. “Размерът му се промени. Цветовете се измениха по диагоналните планове с една постоянна синьо-червена ритмика, “отнасяйки” зрителя, сякаш това е отворена стълба към небето”, подчертава Оливие Кепелен. 

 

 

“Опакованият Райхстаг, Берлин”, 1971-95 г. От 1971 до 1995 г. Кристо и Жан-Клод се борят, за да убедят членовете на германския парламент. След 70-минутен дебат, на 25 февруари 1995 г. Бундестагът дава своето съгласие. 100 хил. кв.м полипропиленова тъкан и 15,6 км въже опаковат през юли паметника на Берлин за 14 дни. Снимка: Волфганг Фолц/Кристо 1995 г.

 

“Това, което ми се струва най-интересно при Кристо, е преходът му от изкуството на предмета, със сюрреалистично вдъхновение, което се вписваше в семейството на Новите реалисти, толкова характерно за края на 60-те г., към величествените публични проекти, напълно овладяни като среда и като форма”, смята Алфред Пакман, бивш директор на Националния музей за модерно изкуство в Центъра “Помпиду”.

“Кристо опровергава онези мърморковци и носталгици, които обявяват развода на обществото с най-дръзките съвременни творби. Проектите му в Париж с Пон Ньоф или в Берлин с Райхстага имаха невероятен публичен успех.

 

Неговата дързост бе в това да премине от един утопичен проект към неговата реализация,

 

преодолявайки всички препятствия, които се изправяха на пътя му, за да ги осъществи”, подчертава Пакман.

“Кристо има важно място на международната арт сцена. Докато неговите приятели от Новия реализъм поставяха на преден план промишления предмет и го използваха като трофей, като обвинение на консуматорското общество, Кристо започна работа по възвишаване на мистерията на всеки предмет чрез принципа на опаковането”, смята галеристът Жан-Габриел Митеран.

“Ако той си спечели голяма известност в САЩ, продължава Митеран, то е заради мащаба на своите проекти, които преминаха от предмета към архитектурата, а след това към самата природа. Той успя да възвиси чрез проектите си усещането за величие на американските пространства, като Сентрал Парк. Икономическият, политическият, общественият и техническият аспект на всяко голямо изпълнение е вътрешното условие за успеха на една творба, замислена от двама, като в предприятие. Това уникално предизвикателство завладя Америка. Естетическият резултат е екзалтиращ. Така че той остава съвременен. Защото обнови изкуството си, използвайки медиите, широката публика. Неминуемо Кристо е идеалист, за когото обаче финансовите средства са мярката на мечтата. Както за мнозина артисти, парите са доказателство за любов, така както признанието на музеите и на колекционерите”.

 

“Трябва да внимаваме да не съдим за творчеството на Кристо и Жан-Клод само според днешните стандарти”,

 

подчертава Марк Донадийо, куратор в Музея за модерно изкуство в Лил. “Те наистина са автори на големи творби в историята на съвременното изкуство. Издигането на преграда на улица “Висконти” в Париж на 27 юни 1962 г., въпреки забраната на кметството, в отговор на изграждането на стената в Берлин през август 1961 г., си остава нечувана радикалност, още повече, че Кристо беше безотечественик без паспорт, бежанец, мигрант от България, страна, която по онова врем бе комунистическа”.

“Кристо преоткри нещо много важно: магичната функция на покриването, което приложи спрямо капиталистическата практика на обмен на стоки. Да опакова грижливо всичко, което можем и дори не можем да си представим, беше начин да върне на предметите тяхната тайнствена природа, която илюзията за всеобща достъпност ни накара да забравим”, добавя Фабрис Ержот, директор на Националния музей за модерно изкуство в Париж.

“Нищо не беше по-очарователно и по-красиво от опакования Пон Ньоф. С покриването му се виждаше по-ясно какво дълбоко архаично носи този “най-стар мост в Париж”. В продължение на няколко дни всекидневният Париж бе облян в светлината от началото на времето, един създаващ се град, в който всичко щеше да бъде възможно. Всички други пейзажи и предмети, които е опаковал преди и след това, притежават същата магия, сякаш той ги е омагьосал, застинали в своята идентичност и напуснали времето. В историята на изкуството на ХХ век е имало малко толкова въздействащи изпълнения”.

 

 

Превод от френски: Галя Дачкова