В.: Господ определя съдбата на децата

<p><em>- Откъде знаеш това?&nbsp;</em></p> <p><em>- Баба ми го разказа.</em></p> <p><em>- Баба? На кого е майка?&nbsp;</em></p> <p><em>- На мама А. Ама аз имам вече още една майка - мама М. И ще замина с нея за Франция. Казах ли ти?&nbsp;</em></p> <p>В.&nbsp;е на 9 години. Настанена е в дом преди две. Оттогава посещава ателието. Обича да рисува, обича да общува, обича да си съчинява приказки...&nbsp;Интересно дете е В. Не разказва много за себе си. Отговаря кратко на въпроси. Почти винаги е усмихната. Има черни, весели, изразителни очи и знае смешки.&nbsp;Не изисква много внимание, но е особено&nbsp;честолюбива и много крехка. Понякога ме хваща с малката ръчица, свива се на кълбо в скута ми и започва да разказва някаква история, която току-що е съчинила... Но има една, която си разказва всяка вечер преди да заспи...<br /> <br /> <em>- Хайде, В., разкажи ми тази приказка.</em></p> <p>- Добрееее, слушай тогава. Имало едно време една майка. И тя си направила едно бебе. Но когато майката родила, бащата си заминал.&nbsp;И Господ се направил на дядо,&nbsp;влезнал &nbsp;в болничната стая и казал детето да е момче и да е циганче. Така ми е казала баба на мен. Че Господ дарява кой какъв да се роди -&nbsp;дали да е момче или момиче, дали да е циганин или българин. И майката, като родила момчето, на челото му пишело:&nbsp;<em>Аз съм циганче</em>. И майката казала: <em>Не може да бъде! Не го искам! Ще го дам в дом!&nbsp;</em><br /> И още на втория ден го дала в дом.<br /> <br /> <strong>И то растяло, растяло, растяло и станало на 18 години.&nbsp;</strong><br /> <br /> И бащата се прибрал у дома и попитал: <em>Къде е детето? Искам да го видя! Стана ми мъчно. </em>А майката казала: <em>Дала съм го в дом. Ти ни изостави.</em>&nbsp; И той отишъл да си вземе детето. И айде-е-е, &nbsp;няма го детето-о-о. Осиновила го една жена от Париж. И майката казала на директорката на дома:<em> Ще ми кажеш ли къде живее тя? Ще ми дадеш ли адрес? </em>Директорката не й дала адреса. &nbsp;И тя отишла в &quot;Закрила на детето&quot;, оплакала се, но те й казали, че нищо не могат да направят. Защото го е оставила още на втория ден. Но тя заминала за Париж и намерила къщата. И чукнала на вратата. И френската майка, но тя имала&nbsp;нейна снимка, знаела коя е,&nbsp;й казала да влезе в къщата. И започнала да я бие, да й пляска шамари и й казала: <em>Ако още веднъж дойдеш да търсиш сина ми, няма да ти се размине. Ще изядеш голям пердах! </em>И тя, като се прибрала в България,&nbsp;отишла в полицията и казала: <em>Извинете много, детето ми е в Париж при една луда. Трябва да ми го върнете.</em> И тогава полицаите се обадили&nbsp;на директорката и тя им обяснила всичко. О, пропуснах да ти кажа, че първата майка, дето го е оставила,&nbsp; лъгала пред съда, че не тя го е оставила, а другата&nbsp;майка го била откраднала. Ама тя лъжела. И лъгала, лъгала, лъгала. И решили да й сложат едно такова, дето ако лъжеш, те хващат (детектор на лъжата). И й го сложили. И то се видяло, че тя само лъже.<br /> <br /> <strong>И полицаите казали: </strong><em><strong>Извинете, но вие лъжете и&nbsp;трябва да отидете в затвора!</strong></em><br /> <br /> Ама тя седяла само 20 дни в затвора. А другата майка с детенцето живяли, живяли, спокойно, спокойно...<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31449_VjMuAobc4ka8FCJrW8R0PEZbrCSCuV.jpg" style="height:450px; width:600px" /></p> <p><em>Илюстрация на В. по приказката &quot;Клан,&nbsp;клан,&nbsp;недоклан&quot;</em></p> <p>И приказката се сбъднала... Преди няколко месеца се появила една жена, другата ми майка, както я нарича В., французойка, която получава разрешение да осинови В. Малко преди да замине, сърцето й е раздвоено между мама А., братчето и сестрите й и новия живот -&nbsp;шарен и щастлив -&nbsp;какъвто й го обещават мама М. и Франция.</p> <p><em>Страх ме е, Миленка. Последната нощ в дома&nbsp;се чудих - да замина или да си остана... &nbsp;Защото продължава да ми е мъчно за братчето ми, за сестра ми, за мама. Ако зависеше от мен, бих останала тук. Защото съм свикнала с тях. Нищо, че не съм ги виждала вече две години, но...&nbsp; Знаеш колко е хубаво да си живееш вкъщи, нали? Живеех в квартал &bdquo;Христо Ботев&rdquo; в София. Живеехме с мама А.,&nbsp;брат ми, сестра ми&nbsp;и бебето.&nbsp;Аз съм най-голямата, затова мен взеха. Всъщност аз се изгубих. Мама беше отишла до магазина, аз също исках да отида с нея, но не знаех къде е.&nbsp;И&nbsp;тръгнах по друга улица, загубих се и изведнъж ме спря полиция. А аз бях взела&nbsp;и бебето. И ме попитаха къде съм тръгнала. Аз им казах, че отивам до магазина. А те ми казват: &quot;Тук наблизо няма магазин!&quot;. И аз им казвам, че търся мама. И ме прибраха и ме заведоха в закрила на детето. Извикаха майка ми. Но взеха само мен, бебето върнаха.<br /> <br /> <strong>Мама ме изпрати само мен в дома. Искаше да отгледа бебето и брат ми, защото са по-малки. Не можеше да издържа всички. И затова...</strong><br /> <br /> Ще ми дадеш ли една картина да занеса на новата си майка?</em></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31449_mMPNZmFBu0D6N1eaXNbZK87Ymaf33e.jpg" style="height:337px; width:600px" /></p> <p><em>Да нарисуваш Пикасо, автор: В., 8 г.</em></p> <p><em>Ох, повече се притеснявам, отколкото се радвам, че ще замина за Франция. Страхувам се, че няма да е лесно. В началото ще е гадно. Ще трябва първо да ходя на уроци по френски. На всички ще им изглеждам много интересна. Сигурно ще забравя българския. Но мама М. ми е обещала да ме води на плаж, да караме колелоооо... Тя ми е купила колело. Знаеш ли колко е хубаво?! С една нарисувана много красива принцеска.</em></p> <p><strong>Желаем ти много приказни дни и години, мило, умно и добро дете! </strong></p> <p>Яна: <em>Пожелавам ти да намериш любовта на живота си и винаги да сте си заедно.</em></p> <p>Ани: <em>Да си&nbsp;здрава, щастлива, да имаш страшен късмет, да не се отказваш от целите си.</em></p> <p>Натали: <em>Пожелавам ти, В., да имаш шестици във Франция.</em></p> <p><br /> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31449_1xfJ7YfuTdOq5XS8JG3xHeIKOzPmPP.jpg" style="height:337px; width:600px" /><br /> <br /> <strong>Кампания &quot;24 грама надежда&quot; или как да помогнем на изоставените деца продължава! </strong><br /> <br /> <strong>Включи се и ти!</strong></p> <p><strong>Защо?</strong><br /> От 9 години ателие &bdquo;Прегърни ме&rdquo; работи с повече от 200 деца и младежи от три дома на територията на гр. София и София-област, които се учат на два занаята и различни техники на приложно изкуство, живопис и иконопис, създали са 80 етнокостюма, 350 картини, 4000 картички, над 5000 мартеници, 200 копринени ангела и парцалени кукли, една илюстрирана Андерсенова приказка, 28 ръчно правени арт книги с Чудесата на Христос. Техните произведения са участвали в над 30 изложби и базари и така са стигнали до хиляди възрастни и деца. През следващата година идват поне още 30 деца, лишени от родителска грижа, които искат да се учат, да рисуват, да могат, да вярват. Помогнете ни да продължим да им помагаме.</p> <p><strong>Как?</strong><br /> Първо, всеки, който желае да ни подкрепи, ще може да ни дарява по 1 лев на месец, като изпраща дарителски есемес с текст <strong>DMS ATELIE</strong> на единен дарителски номер <strong>17777.</strong></p> <p>След това той трябва да се запише на имейла на сдружението <strong>[email protected]</strong></p> <p>Надеждата ни е да съберем около 2 хиляди съмишленици, които да поемат ангажимент всеки месец между 20-о и 25-о число да изпращат по 1 SMS. От своя страна, сружението се ангажира всеки месец да ви подсеща на посочения от вас имейл адрес да пуснете SMS, а в сайта на &bdquo;Гласове&rdquo; и страницата на ателието във Фейсбук да разказва със снимки и картинки за всичко, което децата са прочели, научили и измайсторили с вашите пари.</p> <p>Милена Нейова, ръководител на ателие &quot;Прегърни ме&quot;</p>