Може да бъдеш признат интелектуалец от американската левица, професор по литература в Колумбийския университет в Ню Йорк и да те смятат за реакционер. Това се случило на Марк Лила преди една година, тъй като изобличил залитанията на “идеологията на разичността” в американските университети. Новата му книга, “Реакционният дух”, звучи като отговор на неговите критици. А зад проницателната критика на механизмите на реакцията, Марк Лила дискретно възхвалява либералния консерватизъм, който се вписва в традицията на Токвил и Реймон Арон.
- “Реакционер” е термин, който се използва ежедневно, и въпреки това е трудно да се определи. Какво е реакционер? И каква е разликата с “консерватор”, например?
- Разликата между консерватора и реакционера е, че консерваторът изхожда от една особена концепция за човешката природа и нейната връзка с обществото. Неговият противник в модерната политическа философия е либералът. За консерватора политическият живот се върти около необходимостта от предаване на културата, езика, традициите. Изходната точка на либералното мислене е индивидът, носител на права, отделно от обществото.
От друга страна, основата на реакционната мисъл е по-скоро теория на историята и нейният истински противник в нашата интелектуална история е революционерът. Реакционерът и революционерът споделят едно убеждение: според тях е имало и ще има разрив в историята, който променя коренно човешката природа и съвместния живот. Революционерът се стреми да предизвика този разрив във времето, за да реконструира обществото. Реакционерът е убеден, че разривът вече е настъпил. Така че той живее в постапокалиптичен свят, от който на всяка цена иска да избяга. Но и за двамата най-важната задача е да разберят къде се намират в историята.
- Защо толкова често се бъркат консерватора и реакционера?
- Има недоразумение между консерваторите и реакционерите, защото понякога те споделят политически идеи и позиции. Но по принцип имат напълно различни начини на мислене. Реакционерът не се отнася с уважение към миналото, той е идолопоклонник на собствения си разказ за миналото. Той е затворник, така както и революционерът, на едно предполагаемо откровение за хода на историята, което обяснява всичко и заличава условния характер на историята.
В книгата си “Френското самоубийство” (Le Suicide français ), Ерик Земур дава класически пример за този начин на мислене. Той изброява всички катастрофи на нашето време - контрол на раждаемостта, цензура на езика, общ пазар, развод по взаимно съгласие, денационализация на големите индустрии, аборти, евро, капитулация на държавата през мюсюлманската власт, забрана да се пуши в ресторантите -, и след това заявява, че всички тези неща са свързани помежду си. Това е абсурдно. Ако консерваторите се оплакват от един и същ развой на нещата, те разбират, че светът е сложен и противоречив, историята е непредвидима и ние се лутаме, за да намерим пътя си. Преди всичко те са скромни, защото са разбрали, че познанието ни за света е ограничено.
- Могат ли да се поставят под общ знаменател всички реакционери?
- Има два вида реакционери, които могат да се сравнят с Одисей и Еней в гръко-латинската литература. Одисей иска да се върне у дома и да възстанови реда, който е съществувал в Итака преди заминаването му. Еней пък не може да се върне у дома си, защото Троя е разрушена. Така той получава нареждане да създаде голяма империя в Италия, вдъхновена от родния му град. Следователно има реакционери, водени от романтична носталгия, и други, които искат да реконструират обществото, ако е нужно със сила.
- Винаги ли реакцията е политически укорителна?
- Да, защото не можем да се върнем в миналото; времето, както казваше Янкелевич, е необратимо. В замяна на това, е много важно да гледаме на настоящето с критично око и миналото може да предложи примери, за да ни освободи от единната мисъл на нашето време. Има основателни причини да критикуваме нашата икономика, политическа система, семейния си живот, дори духовния си живот. Споделям много от тези критики, без да смятам, че в даден момент в миналото небето е паднало върху нас и на всяка цена трябва да избягаме от настоящето.
Но реакцията е не толкова политическа теория, колкото психологическо явление. Реакционерът, както и революционерът, е тип, характер. От ХIХ век писателите и философите се опитват да разберат манталитета на революционерите. Мисля си за Достоевски, Джоузеф Конрад, Джордж Оруел, Чеслав Милош, Реймон Арон, Хорхе Семпрун и т.н. Стремя се да размишлявам по този начин за реакционерите. Не е достатъчно да осъдим морално реакционерите, както прави левицата; първо трябва да ги разберем.
- Критиката на ислямизма често се оценява като реакционна. И все пак тази критика е насочена към идеология, която сама по себе си е дълбоко реакционна. Не е ли парадоксално?
- Това показва колко е объркан политическият ни речник. Може да се направи критика на радикалния ислям от няколко гледни точки - либерална, социалистическа, феминистка, републиканска, консервативна, религиозна - която не предполага апокалиптичната визия за историята на реакционерите. Странно е в този момент да наблюдаваме как западната левица е напът да се разцепи в отговор на това предизвикатество, като всяка страна обвинява другата, че е мракобесническа. Позицията на десницата е по-единна.
Но има една апокалпитична реакция на радикалния ислямизъм, която по същество не е консервативна. Както пиша в книгата си, бях поразен през 2015 г., виждайки как във Франция някои хора от десницата експлоатират атентатите, не за да защитят либерално-демократичния ред, а за да го атакуват. Виновните според тях са не само проповедниците на омразата, но и “модерността”, която няма душа, която е твърде толерантна, твърде мекушава. Жънем това, което сме посели, казваха те. Това е нашата справедлива награда. Както казват и ислямистите…
- Всяка критика на модерността не е непременно реакционна!
- Бих искал да бъде приет закон, който забранява на всеки, който не е навършил петдесет години, да изрича думата “модерност”. Идеята, че модерността започва в определен момент, наистина предполага, че историята идва на ясно разграничими откъслеци, че има кохерентни епохи с ясно изразен “дух”, разделени от разриви, които обръщат всичко с главата надолу. Мисленето за историята като отделни епохи е вид магично мислене. След като бе открито началото на модерността, започна идеализиране на всичко, което е съществувало преди, за да се наблегне на контрастта и да се осъди всичко след него. Това не е по силите на младите.
- Честно казано, в някои отношения беше по-добре преди, нали?
- О, разбира се! Но като възрастен господин знам колко много спомените от собственото ми минало са заразени от настоящия ми опит. Ако не можем да постигнем съгласие за това, което се е случило преди два месеца, как искате да сме съгласни за това, което се е случило през ХII век?
- Вие самият сте смятан за реакционер от част от американската левица. Наистина ли е реакционно противопоставянето на радикалния прогресизъм?
- Аз съм прогресист, може би малко куц, но вярвам, че нашите либерално-демократични общества направиха много за прогреса като социална справедливост, познание за света, толерантност и обикновено благоприличие. Но също така вярвам, че в човешките дела винаги има компромиси, че прогресът в една сфера (например, правата на жените) може да предизвика значителни затруднения в други сфери (бракът, сигурността на децата). Също така признавам, че обществото е плуралистично, както и гледните точки, така че моралната арогантност е порок в модерната демокрация. Ето защо в този момент у нас често ме нападат като агент на остарялата десница.
Великата традиция на умерения либерализъм - която се простира от Монтен до Хюм, Токвил, Констан, Реймон Арон и Исая Бърлин - вече не излежда актуална в очите на прогресистите от нашето време. Ние, които я ценим, се оказваме в пустиня.
- Как си обяснявате успеха на реакционните идеи?
- Когато хората загубят ориентация - а това е част от човешката природа -, те искат да вярват. Както казваше Русо в “Емил”, хората предпочитат да вярват в нещо фалшиво, отколкото да не вярват в нищо. Тъй като живеем във флуидна епоха, в която изглежда всичко се променя, нищо не остава - нашите семейства, сексуалност, технологии и т.н. - хората се чувстват дестабилизирани, което ги прави много чувствителни към вълшебните приказки за историята. “Имало едно време…” им позволява да обяснят всичко, да разберат всичко за тези промени и да имат илюзията, че могат да ги овладеят.
- Наистина ли е реакционен популизмът? Доналд Тръмп например, не е ли модерен в начина си на живот, използването на социалните мрежи?
- Той е преди всичко амбициозен. Но около него има интелектуалци, които принадлежат към новото течение на “национал-консерватизма” и те ще бъдат все по-важни. Сред тях има истински консерватори, които осъзнават необходимостта от подкрепа на нацията и суверенитета по извънредно демократични причини. Въпросите, свързани с имиграцията например, са предизвикателства за либералната демокрация, защото изискват усещането за граници, в рамките на които народът е суверен.
Ако гражданите решат да бъде приет ограничен брой имигранти за определен период от време, либералите и консерваторите трябва да защитят това демократично решение. Няма нужда от теория за залеза на Запада, за да видиш нуждата от него. Но някои представители на “национал-консерватизма” в САЩ са класически реакционери, които имат амбицията да променят посоката на историята и да реконструират нашето общество. Това, което ме тревожи, е, че в такива ситуации най-често печелят най-радикалните.
Превод от френски: Галя Дачкова