- 10 Sep 2020
- 138
- 6
Неграмотни ли са българските автори в чужбина?
Ако беше намерил място в някой жълто-червенеещ ежедневник, текстът на Аве Иванова, озаглавен „Да знаеш четмо и писмо”, със сигурност би убегнал от вниманието ми, но появата му в седмичник с мисията на ГЛАСОВЕ (20–26.11.2009 г.) изисква подобаващ отговор. Ще го дам под знака на два основни принципа в свободната (!) журналистика (основната ми професия): проверена, точна и изчерпателна фактология и пълна прозрачност на информацията, както в исторически план, така и съотнесена към моментното състояние на потребителите й.
<p>Поводът за оспорваната от мен публикация е поредната неотдавна излязла книга „Мавзолей” от „потока емигрантска литература”**, както високомерно квалифицират това обнадеждващо явление много доморасли критици.</p>
<p>В лично професионален план този набиращ енергия „поток” ме изпълва с патриотична (не патриотарска) гордост: интелигентният, четящ и интересуващ се свят най-сетне започва да ни познава – такива, каквито сме си, без гениите и спортистите – и да ни разбира, а и уважава, както личи от не по-малкия поток отзиви за почти дузината вече книги за България, написани на световни езици (немски, френски, английски, испански) и разпространени от различни престижни издателства по всички континенти. Такъв успех не са имали автори с българска кръв (избягвам пренебрежителното словосъчетание „родното думотворчество” на младата Аве Иванова не само за да не слизам на скандалното ниво на нейното думотворчество, а и защото родна наричаха Партията, казармата и другите структури на комунистическия затвор-Мавзолей) и когато с платени от данъците ни преводи и тиражи се правеха напразни усилия да бъде пробутана на Запада пропагандата за „социалистическото живеене”. Авторите емигранти, утвърдили се от години като писатели при свободната конкуренция в Германия, Франция, Испания, Великобритания, издържащи се в глобалната конюнктура с книгите и лекциите си (там издателствата не ги субсидират и не биха си позволили загуби) и едва тогава обърнали ясен поглед с гняв назад към историите на родителите си, собственото си детство и сивото настояще на ограбената си родина, измиха лицето на България пред демократичния свят, озадачен от дългото ни отсъствие от интелектуалното осъзнаване на отърсилите се вече от тоталитаризма Полша, Чехия, Германия, Унгария, дори Румъния и Албания. Така че, Аве Иванова, не „западният читател хал-хабер си няма от това живеене”, а ние нямахме достъп до неговите отеснели рафтове, с каквито се отличавала вашата домашна библиотека. Аз пък, понеже ми омръзна да ме лъжат и забавляват, съм отворила място в по-скромната си библиотека за тези няколко недебели томчета с летописи на живота ми, какъвто съм го изпитала, а не какъвто все още се опитват да ме залъгват, че бил. И ги купувам (на пазарната им цена, за да поддържам издателствата, които имат доблестта да ги предложат и на българския читател, а не ги заемам от приятели) поне в два екземпляра, за да ги давам на пораслите си при демокрацията деца, та да не забравят какво е било преди тях, че да не се случи пак на някои от внуците им. Те не ми казват „не ми причинявай” истината, като приятелите на Аве Иванова, защото са свикнали да не лъжат и да не ги лъжат. Ако в детската градина са ги учели, че най-добрият приятел на човека е Партията (а не кучето, както чистосърдечно възразила племенницата ми и после викаха родителите й на обяснение), докато нечий дядо е пребиван до смърт в Белене само защото е лекар, адвокат или музикант, тези деца имат право да знаят и да питат.</p>
<p>Цял свят чете „Дневника на Ане Франк”, повече от 60 години след като е бил написан от детската ръчица, без да е познавала „литературните конструкции” и без да е искала да „съблазнява” милиони хора! В „Портокал с часовников механизъм” А. Бърджес изнася абсурдите в „родината” си. А нашият Георги Марков нямаше как да продължи да повдига „нивото на съвременната българска литература”, защото го забраниха, а за всеки случай и убиха, но сега единствено „Жените на Варшава”, препрочитана за N-ти път, може да държи отворени очите ми, колкото и да са уморени. Ами огорчението на Ботев (вие сте идиоти) и отношението на Славейков към фасулковците „платен PR” на кое чуждо разузнаване са, каквото провижда Аве Иванова в лицето на Френския културен център или Гьоте институт, спонсорирали две от книгите под нейния прицел? Лишени от критичност и самоирония, се проваляме на теста за европейската принадлежност на българина. А каква свястна страна можеше да излезе от България. (С. Л.)</p>
<p>За пораженията на краткотрайния нацизъм върху невинните хора и техните отдавна свободни потомци се пишат и преиздават книги, постоянно се правят филми, събират се спомени, издирват се оцелели. Преживените истории рушат оковите на жанровете – от исторически хронологии, през лични биографии, до поезия и романизирани мемоари. Удовлетворена съм, че този отворен диапазон се запълва вече и с антикомунистическа тематика. (Но никога не съм чула пещерен антинацизъм, докато някои нашенци измислиха псевдотермина пещерен антикомунизъм.) И добавям на рафтовете към „Дългата нощ на комунизма в България” от проф. Г. Фотев, „Ангелски езици” и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, написани най-напред на немски, „Дневникът на една пеперуда” от Кр. Дамянов – на испански, и преведена от автора, „Когато вече не мълчим” от Е. Атанасова, „Улица без име”, за чиято авторка Капка Касабова чух още преди десетина години по повод наградата й за поетеса дебютантка с „Всички пътища водят към морето” и наградения й най-добър първи роман, който скоро ще четем и на български. „Улица без име” (преведох го с голямо вълнение) влезе тази година в официалните селекции на Наградата за европейска литература в Брюксел и за Пътепис на годината, присъждан от лондонския клуб „Долман”. Издатели на Касабова са престижните „Портобело”, „Пенгуин” и „Блъдакс букс”, преведена е в Япония, Израел. Ако Аве Иванова си бе направила труда да потърси в интернет или в периодиката информация за трите оплюти от нея авторки, щеше да се убеди, че не субсидии от ЦРУ, а печалби от тиражите мотивират както световните, така и българските издателства на Касабова. Там могат да се открият и най-ласкави отзиви и благодарности от обикновени читатели по цял свят, но и от признати автори (Пико Айер, Миша Глени); в тях най-често се казва: преживях отново детството си или обикнах България, за която нищо не знаехме.<br />Сходен по време, но и различен е творческият път на Ружа Лазарова, обявена от Аве Иванова за „посредствен филолог”, чиято книга на спомените „Мавзолей” била „хитро оправдание” за напускането на родината. Та тя е отишла във Франция като студентка по свободен избор, без да иска разрешение от никого, и се връща също когато поиска! Не разчита на български културен център за издръжката си, работи като журналист и пише книги – „Кръстосани сърца” (2000), „Спирачки” (2004). Публикуват ги именити издателства като „Балан” и „Фламарион”, пространни отзиви поместват в. „Монд” и големи списания. Но премълчаваното минало я преследвало и тя чувствала нужда да го сподели, без да разчиства лични сметки: събира историите на хора... Можела съм да й разкажа и своята история, защото всеки описан епизод е преживян и от моето семейство, наши близки и приятели. Защо не написаха книги и хората тук?, чуди се Ружа и сама си отговаря: от страх, от срам, от нечиста съвест, нямат сили да се отстранят, да преоценят... Прочетох го в интернет, в интервютата й, Аве Иванова.<br />Наскоро купих и „Апостолов” на Сибиле Левичаров (в която Аве Иванова също се е прицелила). Трудно я открих – бързо се беше изчерпала. Веднага отворих сайтовете на авторката, както и каталога на Германската национална библиотека, в който книгите й присъстват във всичките си преиздания, а правата за „Апостолов” са продадени и в Швеция, Норвегия, Дания, Финландия, Холандия, Чехия и Унгария. Романът й донесе наградата на тазгодишния Лайпцигски панаир на книгата, след петте й други литературни награди, между които най-голямата – Ингеборг Бахман за постижения в белетристиката. Без да мога да пусна увлекателното, почти сюрреалистично четиво, надникнах в някои от статиите за него от български автори – задълбочени, аналитични, не отхвърлящи: Сибиле Левичаров вижда всичко онова, което всеки един нормален и средноинтелигентен българин критикува гневно всеки ден; чудомирова героиня; една от значимите писателки в най-новата немска литература; описаните наблюдения за българската действителност биха могли спокойно да се отнасят за всяка една страна от бившия соцлагер.</p>
<p>Докато жанровите и художествени параметри на всяка от трите книги могат да бъдат дълго дискутирани (по европейски!), съдържанието им е необоримо и появата им най-сетне в българското литературно и обществено пространство е навременна и симптоматична: твърди се, че вглеждането в нацизма започнало едва 20 години след края на войната. А който не иска „да си причинява миналото”, да го приспи, да го упои с интелектуални претенции и да отиде да гледа как ще постъпи Хамлет през ХХІ век.<br /><br />* Благодаря на Селинджър.<br />** С кавички са отделени само цитираните думи на Аве Иванова.</p>
