"Появява се фигурата, която образува сърцевината на днешния свят. От предишния човек тя се различава не по това, че – да речем – не цени нацията. Не. Актуалният, днешен човек обръща времето. Той вече не е съсредоточен върху миналото, а се концентрира върху бъдещето. И това става, защото този човек за първи път добива възможност практически, включително финансово, да проектира личното си бъдеще. И да присвоява идентичности през предстоящи събития, а не през предишни. Не да възпроизведе бакалницата на дядо си, не да се ожени на 22 години и не да бъде християндемократ като предците си, а да сътвори лична бъдеща биография. И неговите идентичности от разкази за миналото частично се изтласкват от индивидуален „разказ“ за бъдещето. Дългата борба на трудещите се с капитала довежда до това, че в част от света – главно в така наречения „Златен милиард“ – гигантско количество хора стават проектанти на бъдеще. И получаваме фигурата на Консуматора, мирния човек, човека, който рязко е отслабил определенията за миналото и рязко е засилил проектантската си дейност. Всъщност тук е тайната на днешния свят: човекът, който иска да живее по-добре. Не правилно, както е било, не дори просто добре, а по-добре." Публкуваме няколко откъса от книгата на Андрей Райчев и Александър Андреев "Време и всичко".

 

Александър Андреев и Андрей Райчев

 

 

АА: А какво става след края на краткия 20-и век?

 

АР: Появява се фигурата, която образува сърцевината на днешния свят. От предишния човек тя се различава не по това, че – да речем – не цени нацията. Не. Актуалният, днешен човек обръща времето. Той вече не е съсредоточен върху миналото, а се концентрира върху бъдещето. И това става, защото този човек за първи път добива възможност практически, включително финансово, да проектира личното си бъдеще. И да присвоява идентичности през предстоящи събития, а не през предишни. Не да възпроизведе бакалницата на дядо си, не да се ожени на 22 години и не да бъде християндемократ като предците си, а да сътвори лична бъдеща биография. И неговите идентичности от разкази за миналото частично се изтласкват от индивидуален „разказ“ за бъдещето. Това става, защото той получава – благодарение на социалната държава – горница, свободни пари. И той вече не се гърчи между това дали детето да учи английски, или жена му, учителката, да си купи костюмче, а размишлява къде ще се почива догодина. На Корфу ли? Или да си купят телевизор? Защото е изплувал над водата. Дългата борба на трудещите се с капитала довежда до това, че в част от света – главно в така наречения „Златен милиард“ – гигантско количество хора стават проектанти на бъдеще. И получаваме фигурата на Консуматора, мирния човек, човека, който рязко е отслабил определенията за миналото и рязко е засилил проектантската си дейност. Всъщност тук е тайната на днешния свят: човекът, който иска да живее по-добре. Не правилно, както е било, не дори просто добре, а по-добре. 

 

АА: По-добре в сравнение с какво, в сравнение с кого?

 

АР: Е това е красивото: по-добре от себе си. 

 

АА: Обясни го.

 

АР: На никой средновековен селянин и през ум не може да му мине да иска карета. Той иска да живее по-добре, разбира се, всеки човек иска да живее добре. Но той е в каста. А след Френската революция – в класа. Той знае, че се намира от едната страна на барикадата, той е кастово или класово фиксиран. Когато масите нахлуват в Зимния дворец, те не искат да живеят като тези в Зимния дворец, а да ги унищожат – мужиците разграбват и опожаряват именията на дворяните, а не се настаняват в тях. При нас със самия факт, че всеки става субект на своето бъдеще, изчезват класите, което изобщо не значи, че изчезва неравенството. Вместо класи вече има мрежи. И на този нов човек живеещите по-добре от него му се привиждат като негово възможно желателно бъдеще. Съответно, живеещите по-зле от него му се привиждат като нежелателно бъдеще. Той стои срещу света като проектант със своите свободни 500 долара на месец. Но със самия факт, че проектира бъдеще, той вече не е забит в класа. Обществото става безкласово. Да започнем с това, че този проектант е пуснат от дисциплинарната среда, че вече никой не го ползва за сила, а само за внимание – това е много важно. Защото новосъздадените производителни сили изискват не толкова физическа сила, колкото внимание, концентрация. Навремето той просто копае 60 часа седмично, което го изтощава, и му плащат колкото да се наяде, напие и размножи, за да се възпроизведе – такава е съдбата на класовия човек. Консуматорът не е в това положение. Той, първо, не работи тежък физически труд. И второ, той е проектант на бъдеще, а с това са „изчезнали“ класовите прегради. Тоест прекратено е отношението между тези, които владеят фабриката и техните надзиратели, от една страна, и онези, които се въртят вътре в дисциплинарното пространство, от друга. Той „става“ като Рокфелер. Да, много, много по-назад от него, но все пак Рокфелер. Между другото, измерено в количество, неравенството значително нараства, но изчезва качественото различие. Рокфелер се вози на кола, и този се вози на кола, Рокфелер има телевизор, и този има телевизор. Дрехите им стават еднакви. И на единия, и на другия детето завършва университет. Гласуват в съседни секции. И т.н.

 

АА: Не описваш ли по много по-сложен начин прочутата американска мечта? Че всеки може.

 

АР: Просто Съединените щати са лидер в появата на консуматорско общество. И съответно горната класа от ненавистна прослойка, която потиска и експлоатира, се превръща в пример за светло бъдеще. Той може пак да я мрази – ако смята, че Те са несправедливо там, че са се ояли или че са крадци, – но не се чувства принципно противопоставен на горната класа, не се чувства принципно друг. На 99% от пролетариите в главата им не идва да стават капиталисти. Малцината, които все пак искат, понякога извървяват този път. Но там между класите има огромна пропаст. Различни дрехи, различна музика, различно почти всичко. А тук пропаст няма. Обществото изведнъж се оказва построено пак пирамидално, но така, че животът на горните е твоят и на децата ти образец за бъдеще. И ето, даже Кейт от съседния клас стана принцеса, видях ѝ роклята – чудничка! – бях там, на площада… Затова ти казах: иска да живее по-добре от себе си. Както капиталистът е човек, който иска да е по-богат от самия себе си. Той има 100 лева, но иска да бъдат 110, после 200 и т.н. С други думи, капитализмът „настъпва“ и за масовия човек – той става капиталист на собственото си тяло, иска да бъде капиталист с принадена стойност, да живее още по-хубаво. Тук се появяват двете условия, които държат този свят: мир и ръст. Ако светът е в мир и ръст, всичко е наред. Както го формулира германският социолог Норберт Болц, когото ти преведе: този човек е миролюбив.

 

АА: Когато има субективното усещане, че проектът му работи.

 

АР: Ръст. Всяка година прави крачка пред самия себе си, всяка година става повече. Но това е един квазикапитализъм, защото той не увеличава капитала, не увеличава масата пари, а заживява по-добре от самия себе си. Съответно консуматорът се чувства спокоен по принципно различен начин от класовия човек. Консуматорът се чувства добре, когато има мир и ръст. И при нарушаване на едно от двете условия той изпада в истерия.

 

------------------------------

 

АА: Каква е ролята на масите? През 21-ви век – и ти го казваш – хората станаха масови, получиха видимост, чуваемост.

 

АР: През 20-и век говорят единици, а действат милиони. През 21-ви век с появата на интернет и на консуматора като централна фигура всичко решително се промени. Политиката стана многогласна, смени се и видът лъжа. Домодерната лъжа е чисто и просто скрита истина. Показваш едно момче и казваш: „Това е княз Дмитрий“. Или „Това е Нерон“. А те са Лъже-Дмитрий и Лъже-Нерон. Криеш едното и показваш другото. После масовото общество изобретява нов вид лъжа. Гьобелс го обобщава: много пъти повторената лъжа се оказва истина. Затова хитлеристката и сталинистката пропаганда, пък даже и обикновената тогавашна западна пропаганда, без да е чак толкова агресивна, днес изглеждат смешно, старомодно и направо тъпо. Някакъв ти говори по радиото едно и също всеки ден, това изглежда глупаво, но на масовия човек навремето му е било достатъчно (защото не е чувал нищо друго) и той е заживявал с казаното като с истина. Това е съвсем различно от Лъже-Нерон. А в постмодерния свят и този втори вид лъжа също отмира. Днешната, третата лъжа, така да се каже, е вече забълбукване... 

 

АА: Нека да повторя: предмодерната лъжа прикрива истината, модерната лъжа се повтаря сто пъти и става истина...

 

АР: А постмодерната лъжа е 100 различни лъжи + 1 истина. Давам пример с убийството на Кенеди: от всички версии, които са изказани, една със сигурност е вярна. Това обаче няма никакво значение именно защото са изказани още 100. И хората – едни повярвали на едно, други на друго, и като цяло живеят с гадното чувство за излъганост и привиждат „отзад“ някаква „сила“, „масони“, „евреи“, „комунисти“, „ЦРУ“ и т.н. фалшиви субектности.

 

АА: Има ли субект тази постмодерна лъжа? Кой го прави?

 

АР: Не, то се самоправи, това му е тънкото. То е ефект на разлятата власт, неконцентрирана във властови центрове. Разбира се, някой винаги се възползва, но това е вторично. Лъжата е резултат от стоте различни разказа. Сто разказа плюс истината – и вече не можеш да му хванеш края, 1001 нощ. Истината се заплита между разказите – и точка. Но хората остават с особено чувство: „Нещо ни лъжат“. Всеки съвременен човек, дори най-големият привърженик на актуалната власт, ще те уверява, че го лъжат, през цялото време го лъжат. Причината е, че са му казали и истината. И няма никакъв изход от това. Срещу предмодерната лъжа можеш да покажеш реалния Дмитрий или гроба на момчето. Срещу модерната можеш да издърпаш микрофона от ръцете на Гьобелс и да прекратиш потока. Постмодерната как да я прекратиш? Уточняваш истината, но всеки път тя се оказва просто 102-ра версия, 103-та...

 

АА: А защо тъкмо потребителят е толкова склонен да си избира измежду стоте лъжи и да не избира истината? 

 

АР: Той не е масов човек, той е проектант, той живее чрез бъдещето. Най-голямата, дълбочинна промяна се състои в това, че още един вид власт остана в историята. Да започнем с класическата власт, когато херцогът ходи със своя меч и управлява – в смисъл, че взима решения за живот и смърт; той просто може да убива – и понякога го прави. В тази класическа структура властовата фигура е в центъра, тя е видима, ярка. Кралят трябва да бъде с най-голямата глава, тоест да си сложи голяма шапка от злато, или например само той да носи червено. Той се вижда през цялото време и колкото повече е на власт, толкова повече се вижда. Контактът между подвластните и властта става с разглеждане. Владетелят гордо сяда на коня и преминава през тълпата, която е почти невидима, еднаква, сива и фонова. В Индия попаднах на забележителна илюстрация за такава предмодерност. В Джайпур, в двореца на махараджата, бяха изложени неговите дрехи. Колкото и да е бил висок този махараджа, все не е бил три метра и половина, колкото го изобразяваха тези дрехи. Те просто са натъпквали одеянията с памук, слагали са на махараджата голяма шапка и са го качвали на слон. И властта е ставала напълно очевидна за населението. Излиза един триметров махараджа, яхнал много едро животно, и плува над главите на струпалите се. Какво има да се питаме кой е на власт? А те самите са незабележими, неструктурирани, непреброени и неподредени. Това е много важно – те са тълпа, множество, и въпросът изобщо не е в това да бъдат дисциплинирани, променяни, преподреждани или каквото и да било, а просто дали да бъдат или убити, или оставени живи. Затова Фуко казва, че решението е за живота или смъртта. Съответно царската власт се самоилюстрира най-мощно, когато царят се сърди: в екзекуцията. Екзекуцията трае дълго и както пак Фуко откроява: изписва йероглиф върху тялото на подвластния: „Аз съм власт“. То са били какви ли не жигосвания, разчленявания, изтръгвания, скъсвания, разтягания на тела – гнусен кошмар. Но това, което ние четем като изтезание, не е било просто инквизиция, а диалог между властта и подчинените, между реда и нереда. И тълпата го е преживявала по двойствен начин: да, можех и аз да съм там, но все пак не съм аз. Ужас – радост. И така са царували. После, казва Фуко, през 18-и век, агентите на властта вече престават да бъдат ярко видими. Те стават подредени, със сивичка униформа и най-важното: еднакви, подобни.

 

АА: Взаимозаменяеми. Това всъщност е предчувствие за демокрацията, където властниците са взаимозаменяеми.

 

АР: Може! Сменил се е

 

--------------------

 

АА: Андрей, след 1989 г. светът – и най-вече европейският свят – изпадна в едно щастливо състояние на мир, хармония и всеобща радост, а Фукуяма обяви края на историята. Това продължи близо 25 години, през които всички живеехме с усещането, че е настъпил нормалният и правилният живот – не говоря за частния ни живот, а за „международното положение“. Но после изведнъж се оказа, че просто сме пребивавали в някаква историческа пауза. Накъде според теб вървим през 21-и век?

 

АР: Всеизвестна е метафората за късия 20-и век, който започва през 1917 г. и свършва през 1989-а. 20-и век не продължава и 75 години. Причината е модерността. Това е един гигантски финал и катаклизъм на модерността, който няма начин да обясним, без да се върнем в предишния свят. В света на късния 19-и век, на победилата програма на Просвещението, когато в резултат от стогодишни усилия на човечеството за свобода, братство и равенство се оформя гигантско, ужасяващо противоречие между ценности и реалност. Успоредно с движението за пълно равенство възниква едно невиждано класово общество, където на дъното, в нечовешки условия, са заврени милиони хора – 14-часов работен ден, скъсена продължителност на живота, страховити болести, циклични епидемии, да не споменаваме за образование.

 

АА: Говорим за Европа.

 

АР: Работата е в това, че модерността произвежда безпрецедентен демографски взрив. Русия при появата на Петър Първи (в края на 17-и век) няма и 10 милиона население. В края на 19-и век вече е 180-милионна. Англия при Кромуел е 7–8 милиона, а сега, независимо че британците се разселват по целия свят, я виждаме 60 милиона. Итака нататък. Растящото богатство не се превръща в растящ стандарт, а в растящо население, съвсем по Малтус. Тоест случва се приблизително същото, което днес имаме в арабския свят като цяло. Там богатството расте, но резултатът е, че се появяват все повече бедняци.

 

АА: Това се случва в арабския свят, но не и (вече) в страни като Индия и Китай, където десетки милиони в момента се измъкват от бедността. Там богатството расте и бедняците намаляват. Може би включително и поради това, че има въведен някакъв демографски контрол. Освен това тези милиарди хора произвеждат, докато арабският свят не произвежда.

 

АР: Тъй или иначе, през 19-и век в Европа дори и от гледна точка на самата просветителска програма се създава чудовищно противоречие. Движението, положило тези ценности – всеобщо равенство, свобода, братство, – резултира не просто в неравенство, а в неравенство, значително по-неприятно от предишното. И никаква свобода, освен формална; за братство изобщо да не говорим. Така възниква споменатото много сериозно напрежение между ценности и реалност, чието разрешаване е самата същина на историята на 20-и век. Когато ценностите и реалността си противоречат, има две процедури, които могат радикално да променят това отношение…

 

АА: Нека да уточним – в чии очи си противоречат ценностите и реалността в края на 19-и век?

 

АР: На дейците на Просвещението, които от самото начало са тънка прослойка, но с огромен авторитет. По онова време излизат книги, които влияят на съдбините на цели нации. Да вземем „Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичър Стоу, след която само за броени десетилетия умонастроенията в Америка се сменят. Това е невероятно! Някаква жена с видения написва книга и половин общество реагира. Или „Капиталът“ – също книга, която променя света. По онова време човечеството an mass все още мълчи. Говорят малцина и се изпълнява просвещенската програма – на мястото на Библията застава Енциклопедията.

 

АА: Но Енциклопедията не дава никакви морални напътствия.

 

АР: Дава, по цял ден дава. Тя предполага, съдържа описание на човека: „Хората се раждат равни“. Енциклопедията има огромни морални последици. Прави се под формата на наука, но в никакъв случай не е неутрална. Та думата е, че оформилото се чудовищно противоречие между ценности и реалност може да се разреши по дваначина. Възникват и съответните две програми за разрешаване – и тъкмо те са основните нови сили на 20-и век. Едната е да събориш реалността и да я построиш отново според ценностите. Тук е целият комунизъм с всичките му разновидности. Той е базиран на тази процедура. В „Интернационала“ е казано в прав текст: ние ще разрушим целия свят и на негово място ще построим друг, който е наш и съответства на ценностите. Комунизмът в най-широкия смисъл на думата (нямам предвид само болшевизма) е именно щение да се отмени реалността и да се замени с ценностно правилен свят. Другата програма за преодоляване на противоречието „ценности–реалност“ е напълно противоположна: обявяваме, че всички ценности са боклук и трябва да гледаме само реалността. Това е Ницше, а по-нататък и целият фашизъм. (Самият Ницше,между другото, никакъв фашист не е бил.) Процедурата е следната: всички ценности са само защити на слабите,това са чисти измишльотини, без връзка с реалността. А реалността е, че побеждава свръхчовекът, тоест който е по-силен, който оцелее и надделее. Това са главните нови идейни пружини, които движат 20-и век, особено между войните и после, до срутването на комунизма. Двете програми имат различна съдба, приликата помежду им е единствено, че са крайни. И силата на тези две пружини се изчерпва някъде с оформянето на консуматорското общество. Развръзката настъпва с края на Съветския съюз. Много е важно да се каже, че този край по замисъл, а и според всеобщото признание тогава, изглеждаше така:„Прекратявам експеримента“. Той по никакъв начин не беше победа на едната система над другата. Просто едната система (комунистическата) прояви автоагресия, символично автонасилие и се обяви за приключена.

 

АА: Но то може да се интерпретира и като победа.Тази система казва: аз се провалих и затова се самоотменям. Мълчаливо признание за загуба.

 

-------------------

 

АР: Идеята за мир мутира до "мир чрез статукво", което толерира фереджетата. А после се оплакваме, че деградиращият консуматор слуша някакви низмени музики, че непрекъснато се свлича надолу, че вече само пръхти и издава звуци, че консумира само духовни макдоналдси, че интелектуално не се спрвавя с текст, а само с картинки. И продължаваме да повтаряме, че това си е негова работа. Как ще си е негова работа?

 

АА: Звучи като апокалиптична диагноза за модерния свят.

 

АР: Обратно - на постмодерността. Това безсилие и отказът от разговор за бъдещето, освен по въпросите "колко" и "кога", а не "какво" и "как", се илюстрира много добре от обажданията на телефон 112. Безумно е, че здрави-прави мъже звънят на 112, защото са видели змия, да идва спешно пожарната. Това е отпуска от живота. Животът е риск, животът е труден, опасен, животът завършва със смърт. Ние не бива да живеем като някакви хора, на които животът се случва по телевизора или по интернет.

 

АА: Може да се каже обаче, че това е опит за институционализиране на борбата срещу рисковете: за тях се грижат специални служби, на които аз плащам с данъците си.

 

АР: Аз казвам друго. Казвам на този човек, който вижда змията и звъни на 112, че първо, тя се оказва смок, второ, дори и да е пепелянка - да беше хванал една пръчка и да я убие, както са правили дядо му и прадядо му. Настъпило е някакво дълбоко разглезване и хленчене, хленчещият човек се поощрява: добрият гражданин хленчи.

 

АА: Ти го описваш фарсово. Освен това аз не искам да правя, както са правили дядо ми и прадядо ми - това мирише на мухъл. Тоест, ако избухне пожар, ако видиш катастрофа, ако видиш убиец - дали е по-разумно да се хвърлиш с голи ръце, или все пак да извадиш телефона и да се обадиш на 112?

 

АР: Аз не съм против телефон 112. Аз съм против хленченето. Така пак стигаме до Брейвик и опита да се медикализира и психиатризира класовата борба, така да се каже - пак да се повика някаква власт да ти реши въпроса. Както казва една българска майка: "Да не пращат нашите деца по границата, а да наемат частна фирма".

 

АА: Аз обаче мисля, че тази тенденция е нещо положително. Цялото общество непрекъснато развива структури, които освобождават човека от най- различни функции. Ти казваш "психиатризиране", но то освобождава хората от мъчителните опити да си обяснят защо той изби децата. Говорили сме си с теб за подвига, героизма и саможертвата. Съвременните общества са освободили хората от мъчителната принуда да бъдат храбри и смели, да се саможертват.

 

АР: Не мисля, че това е мъчителна принуда.

 

АА: Че как да не е? За повечето хора е мъчителна принуда - никой не иска да рискува живота си, да бъде храбър и да е готов на саможертва, защото това просто е много опасно. Ето защо всички предпочитаме да има войска, да има полиция, противопожарна охрана, 112 - тоест структури, които срещу съответното заплащане свалят от плещите му тази тежест.

 

АР: Не е лоша идея да има 112. Но идеята, че човек може да свали отговорността за живота си от своите плещи и да я прехвърли на обслужваща фирма, респективно на властта, може да изяде главата на човечеството. Отговорността за себе си и за свободата ти е само твоя и няма начин да си свободен, без да носиш тази отговорност.

 

АА: Можеш обаче да разтовариш върху съответни органи само излишната отговорност. И ти да носиш единствено отговорността за това да си свободен.

 

АР: Не можеш. Свободата е неизвестност, свободата е "не", свободата е отрицание, тя е негативност, съдържа произвол. Свободата те изправя пред битието като такова.

 

АА: Но защо? Защо свободата да не е положително конотирана? Свободен съм да правя различни неща, но няма нужда непременно да отричам други.

 

АР: Отказът да носиш отговорност за живота си, да разполагаш с него, да разполагаш и с живота на други хора...

 

АА: Аз не искам да разполагам с живота на други хора.

 

АР: Но този отказ превръща човечеството в невероятно лесна мишена за произволна диктатура, която му пее приспивни песни. И това ще се случи, ако човечеството потегли натам. Ако то изгуби съпротивителните си свойства, точно това ще му се случи. Не виждаш ли какво става със съвременния човек? Бройлеризиране. Невероятно! Удивително! И води само към лошо. Момчето трябва да се бие, да има рани, да пада, да се удря - за да стане мъж. Между другото - и момичето. Иначе става един бройлер, който на 18 години го прихващат социалните, почват да му дават някакви пари и главно наблягат да не пуши...

 

-----------------------

 

АА: Напоследък все по-често си говорим, че не знаем нищо за историята. Разбира се, това е ефект и на възрастта. Но факт е, че по наше време в училище историята се преподаваше много диспропорционално и идеологизирано. Та затова и до ден днешен нашите поколения още по рефлекс мислят историята в клишетата на историческия материализъм. Има ли изобщо „истинска“ история, или всичко е въпрос на интерпретации?

 

АР: Човечеството има изключителен, нов и оригинален проблем по време на модерността: да напише своята собствена история и да я разбере. Защо на модерността? Защото в предишната епоха нещата са понятни – има Бог, той е създал света със някакви закони, които ние се опитваме да разгадаем и дори да изследваме. Но само Бог гарантира целостта на света и неговата посока, той отговаря както за причините, така и за крайния резултат. Съответно задача на човешкото същество е предимно да се спаси, тоест да се впише, да не изпадне. Тя е индивидуална задача, но предполага и колективни проекти. Лично да се спаси, което има най-различни версии. И когато това се разпада...

 

АА: През Просвещението.

 

АР: Да, под ударите на Енциклопедията… Тогава престава да е безпроблемен въпросът какво е човешкото същество, защото, първо, още на Русо му „става ясно“, че то е добро и велико, а куп гении „знаят“, че има огромни сили в себе си, движи прогреса, заема мястото на Бога – и това убеждение се запазва дълго време. После обаче се оказва, че човешкото съзнание не е прозрачно, че между субекта и обекта няма това елементарно съотношение, което всяко дете може да освидетелства: ние виждаме чашата, чашата е пасивна, аз съм активен, чашата е мъртва, аз съм жив. Става ясно, че е илюзия, че нашето съзнание е в „прозрачно“ отношение с битието, което си му е на разположение. Установява се, напротив, че човешкото същество е със замътено субект-обектно отношение и че зад съзнанието седят определени механизми, сигурни като златни швейцарски часовници, които може да са невидими, но действат върху нас и даже „вместо“ нас. Става ясно, че човешкото присъствие в света не е безвъпросно, то започва да се проблематизира – и на този фон се усложнява въпросът за историята на човечеството.

 

АА: Само да уточним – в какъв смисъл не е безвъпросно? Човекът е тук, в тоя свят...

 

АР: Да, но се оказва, че мисли не това, което вижда, и вижда не това, което е. Че зад теб работят някакви инстанции, които изработват съдържанието на твоите мисли, та даже придават формите (законите) на твоите мисли. И то именно защото ти прожектират „картинки“, които схващаш като очевидни. Според кантианското описание, което силно повлиява на човечеството, дори фактът, че има причина, не принадлежи на света, а само на индивидуалното мислене. И ние присъстваме в света принципно ограничени. Според това разбиране има вещи в себе си, които никога няма нито да „видим“, нито да обмислим. Защото виждаме само от нас произведена картина. Има, разбира се, и борба срещу този възглед, но самата ситуация рязко усложнява въпроса за човешката история. Ние ли правим, или с нас става? Като особен процес ли съществува историята, или не съществува въобще? В смисъл: има ли закони? Върви ли нанякъде? Тук един след друг се появяват двама гигантски материалисти – Маркс и Фройд, които се опитват да покажат, че човешкото съзнание е естествено произведение, че е един вид „вещ“, вид „нещо“, по-точно продукт. Единият – в социално-класов план, другият – в психологически, психиатричен. След Маркс и Фройд вече не може да се изказва наивното твърдение, че човешките мисли са естествени мисли. Те са произведени по механизми, незабележими за дееца.

 

----------------------

 

А постмодерната лъжа е 100 различни лъжи + 1 истина. Давам пример с убийството на Кенеди: от всички версии, които са изказани, една със сигурност е вярна. Това обаче няма никакво значение именно защото са изказани още 100. И хората – едни повярвали на едно, други на друго, и като цяло живеят с гадното чувство за излъганост и привиждат „отзад“ някаква „сила“, „масони“, „евреи“, „комунисти“, „ЦРУ“ и т.н. фалшиви субектности.

 

АА: Има ли субект тази постмодерна лъжа? Кой го прави?

 

АР: Не, то се самоправи, това му е тънкото. То е ефект на разлятата власт, неконцентрирана във властови центрове. Разбира се, някой винаги се възползва, но това е вторично. Лъжата е резултат от стоте различни разказа. Сто разказа плюс истината – и вече не можеш да му хванеш края, 1001 нощ. Истината се заплита между разказите – и точка. Но хората остават с особено чувство: „Нещо ни лъжат“. Всеки съвременен човек, дори най-големият привърженик на актуалната власт, ще те уверява, че го лъжат, през цялото време го лъжат. Причината е, че са му казали и истината. И няма никакъв изход от това. Срещу предмодерната лъжа можеш да покажеш реалния Дмитрий или гроба на момчето. Срещу модерната можеш да издърпаш микрофона от ръцете на Гьобелс и да прекратиш потока. Постмодерната как да я прекратиш? Уточняваш истината, но всеки път тя се оказва просто 102-ра версия, 103-та...

 

---------------------

 

АА: Ти направи кратка разходка из древната история, за да покажеш големия дефект на историческия материализъм.

 

АР: Да, признавам, че го разказах дилетантски, ако не и скандално дилетантски, но исках да покажа как изглежда едно материалистическо разбиране на историята без преадресиране назад на сегашни структури. Както виждаме, на всеки етап ще открием разрешаване на някакви противоречия и поява на нова социална форма. Историята на човечеството прилича на Хегеловата логика по това, че последователно възникват нови и нови „категории“: език, религия, каста, град, държава, индивид, класа. Но – противно на Аристотел – не трябва да мислим за „цел“, за телеология, за пред-зададено бъдеще. По-скоро обратно: има пружина, която се е скъсала, противоречие, което е избухнало и ни е захвърлило тъкмо Нанякъде. Историята не „цели“, по това тя прилича на биологичната еволюция. Но „трупа“, поражда собствени съдържания, а не само форми, като с това попада под изумителната Кантова формулировка „целесъобразност без цел“. Можем само да си поставяме цели, не можем да ги откриваме. И нямаме никакво основание да твърдим, че има необходимост, която следва в бъдеще. Избягваме този капан...

 

АА: Ретроспективното привнасяне на смисъл.

 

АР: … и „губим“ нещо много важно за мен: не сме в принципно противоречие с Шпенглер–Тойнби. „Цикъл на цивилизацията“ вече не е в конфликт с изящната идея, че „световната история“ сама е „исторически продукт“ (Маркс).
Искам да дам и две илюстрации за материалистическото разбиране на историята, за да се види, че това не е измишльотина, а просто следване на логиката: „отношения с природата“ → „отношения между хората“ плюс разшифровка на „естествените“ форми на съзнание. Първата илюстрация е свързана с началото на капиталистическия взрив. Слава богу, това е добре изучено. Случва се в една страна, която е сравнително селскостопанска, но също и търговска – това е Англия, където се въди уникална мериносова овца, от чиято вълна стават особено хубави платове. Климатът в Англия ограничава възможностите на тази овца по силата на едно разбираемо за всеки човек обстоятелство – през зимата овцете няма какво да ядат. Невъзможно е да се натрупа толкова сено, че стадото тази година да е 200 броя, по-догодина да е 400 и т.н. Тоест тази великолепна мериносова овца е ограничена като ресурс. През есента изколват част от животните, защото няма как да ги изхранят зимъс и на следващата година се започва пак от ниско равнище. Един лорд обаче открива някаква ряпа, която – ситно накълцана и изсушена – дава възможност повече овце да прескочат зимата. Така на третата година овцете стават 800, после над 1000 и така нататък. В резултат – за собствениците на земя става неизгодно да я дават под аренда на земеделци и те предпочитат само да отглеждат овце. Те заграждат земите, започват да въдят овце, а имат нужда от сравнително малко пастири, много по-малко от наличните земеделци. Просто произвеждат предимно тази ряпа – и цикълът се завърта. Това е епохата, за която Томас Мор казва: „Овцете изядоха хората“. Стига се, както виждаш, до гигантски социални последици със световноисторическо значение, избухва миграция от селото към града, възниква пролетариат. Благодарение – разбира се опростявам, огрубявам – на едно-единствено, съвсем пастелно обстоятелство: суши се ряпа. Тоест влизаме в друго отношение с природата, което пък размества нашите отношения.

 

АА: Макар че тази ряпа е била търсена. Ако не беше ряпата, щеше да е кукуруз – все нещо щеше да се намери.

 

АР: Да, и днес науката изнамира по една такава ряпа на всеки 10 минути в най-различни сфери. Тук ни вълнува материалистическото разбиране на историята: нейният ход не е свързан с някакво духовно състояние на нацията, с някакви придобити или изгубени ценности. Разбира се, в резултат започват да възникват или да изчезват определени ценности, започват катаклизми, възниква и осмисляне на новата ситуация – но всичко е вторично спрямо ряпата. И в този смисъл репите движат историята. Но ако се чете тази история с обърната оптика – възниква абсурдният ефект да вярваш, че гледайки тази ряпа преди 2000 години, можеш да провидиш в нея Кромуел и Робърт Оуен. И да предскажеш, че тя ще изгони английските селяни, сякаш е субект на свое развитие, тоест сякаш имаме не просто обективен процес, а демиург с пред-замисъл. А по-строго: че можеш да изчислиш бъдещето през съотношението „минало–настояще“, че можеш, следователно, да мислиш научно за съдбата на човечеството.
Ако попиташ дали огрубяването ми е само стилистика, или внася съдържание в тезата ми, ще отговоря, като продължа с Англия от същото време и като въведа втори пласт, вече не от обективните ни отношения с природата, а от „надстройката“, от отношенията помежду ни. За по-интересно ще започна с въпрос: защо в Османската империя не възниква капитализъм, а в Англия възниква? В повечето си битки – с австрийци, с маджари, с персийци – османците имат превъзходство като жива сила в пъти. Но не защото са по-големи по население – Османската империя не е по-голяма от Австрийската например. Причината е, че османците имат изключително ниски данъци и изобщо не се страхуват да раздават на населението оръжие, там цялото мъжко население е въоръжено. (Подобно е положението преди това във Византия – там оръжие притежават всички мъже, вследствие на което сухопътната войска потенциално е сравнително голяма и доста успешно отбранява страната. Византия надживява Рим с 1000 години.) Ако във Франция по същото време някой би въоръжил мъжкото народонаселение, келтите на втория ден биха нападнали своите собствени франки (които от векове са ги яхнали). И това важи по принцип за Западна Европа – там се въоръжава само ограничена група хора.

 

АА: Как това е свързано с възникването на капитализма?

 

АР: Ще покажа. Единствената страна, която не зависи от сухопътните си войски, е Англия. Те почти нямат сухопътна войска, след като губят Стогодишната война и са изтикани обратно на своите острови. Те имат флота, силата им е флотата. А флотата е много специфично нещо. Това не са селяни, които за кратко да стават моряци и после да се връщат на нивата. Те са професионална войска от моряци (и полупирати). Затова Англия единствена в Западна Европа може да си позволи и нисък стандарт, и сравнително силна армия.

 

АА: Защото е остров.

 

АР: Да. Съвсем просто е. Англия може да си позволи да вкара огромни маси в чудовищна мизерия и все пак да въоръжи достатъчно хора. В резултат получаваме условия за натрупване на капитала, каквито другаде няма. Ако въоръжиш населението, ти ставаш много силен, но се излагаш и на голяма вътрешна опасност. (Наполеон помита цяла Европа просто защото революцията въоръжава народа.) Защо и прусаците да не въоръжат населението? Много просто: въоръжаваш го и приключваш; на следващия данъчен ден то ще ти обсади замъка. Революцията в Русия впрочем се отключва по подобен начин. Те са принудени да държат на фронта милиони хора и когато „човекът с пушка“ престава да понася ситуацията, той се обръща и помита собственото си командване. Искам да кажа, че възникването на капитализма изисква много специфични условия, като едно от тях е възможността хем да държиш масите на ниско ниво, хем да имаш силна войска за външни цели. В Англия тази възможност е налице тъкмо защото там няма нужда от значима сухопътна армия.
И трети английски пример, за да не отиваме само далеч в историята – да вземем събитие, което се случи на самите нас. Защо именно през 1960-те, а не през 1950-те или през 1980-те, и защо точно в Англия четири момчета, „Бийтълс“, започнаха да композират едни песни и като че ли промениха света? Тук на пръв поглед „ряпа“ не се вижда. И може дълго да се обяснява: как има хора с по-консервативни ценности и други с по-предизвикателни, за късите поли и дългите коси... Изобщо може много дълго да се размишлява за главите на хората, но така и няма да видим какво се е случило. Достатъчно е обаче да потърсим материалистическа оптика в случая – и веднага ще установим откъде тръгва всичко.

 

АА: Макар че ти малко елементарно го свеждаш само до „Бийтълс“, а то има предистория, има джаз, има Елвис, има суингове и зози, тесни панталони и тупирани коси...

 

АР: И така нататък, както и ряпата има предистория, и мериносът е абстракция, грубо опростяване. Но можем да видим кои са реалните фактори. Първият и най-важен фактор е изравняването на труда между мъжа и жената. Машинното производство довежда да това, че за огромен брой жени тяхната относително по-слаба физика отпада като недостатък. В условията на оране или коване няма как да изравниш мъжа и жената – мъжът ще оре, а жената няма да може. Мъжът е силен, той сече дърва, а тя не може дори да ги домъкне. И това е обективна основа за неравенство. След ранната индустриална епоха обаче жената изведнъж се изравнява с мъжа. Е, не става съвсем равна, но почти – във всеки случай не е пъти по-зле от него. Тоест жената става стопански субект, може да се самоиздържа – нещо, което продължава да се развива и до ден днешен, вече в доста напреднала фаза. Вторият изключително важен фактор, пак от типа на ряпата, е контрацептивът. Масовият контрацептив в химически и механически вид, хапчета, спирали и прочее довежда до нещо съвършено потресаващо: сексът става удоволствие. Да, той винаги е имал аспект на удоволствие – главно за мъжа. Но в същото време, главно за жената, е бил крайно опасен. В половината литература се разказва как еди-коя си забременяла с всички екстри от това, около същия сюжет се върти едва ли не цялото разказвачество на 18-и и 19-и век. А тук изведнъж се появява възможност за секс за удоволствие, при това с донякъде изравнени шансове между мъжа и жената. И третият фактор е свободното време. Настъпил е разпад на празнично-ритуалната система на селото и на класическия град, работният ден е скъсен, а по-късно и работната седмица. Тъкмо в тази пролука нахлуват „Бийтълс“, пък щом казваш, нека да са и „Ролинг Стоунс“, а ако ми разрешиш – и „Пинк Флойд“, важното е, че структурно мястото вече е готово. Това малко наподобява на любовта на младото момиче, описана от Пушкин – Татяна е вече влюбена, но не знае в кого. Разбира се, трите фактора действат бавно, всичко това става усложнено. Но погледнато от птичи поглед, се вижда ясен краен резултат.

 

АА: Този краен резултат е сексуалната революция, младежката революция, прогонването на мухъла на 19-и век, счупването на прочутия „стъклен таван“ – за тези неща говориш, нали?

 

АР: Да. Новото се е случило, случило се е като възможности и когато някой съедини тези възможности, се образува онова, което ще привидим като необходимост. Раждат се нови епохи, защото възникват нови кръгове на самоопределеност, „зациклили“ процеси, основани върху самите себе си (на инверсирани посредници, които приличат на змии, захапали собствените си опашки). Без обаче самата „голяма история“ да е такъв кръг.

 

--------------------- 

АР: Представи си електроните и протоните на Земята през последните 50 000 години. Какво сме им направили? Какво им се е случило през цялата наша история с всичките ни Хекторовци и Чан-Кайши-та? Нищо! Малко сме ги поразместили. Една нищожна флуктуация, която ще се компенсира при първа възможност. Те са си Вечност, ту едно, ту друго... А и самият живот, с цялото си милиардогодишно величие – почти нищо не им е причинил.

В това се състои донякъде интелектуалната ми драма, защото аз съм само един амбициозен социолог, който като юноша се питаше защо хората при социализма не работят – въпрос, на който не можех да си отговоря. На хората уж им беше ясно, че трябва да работят, но фактите сочеха обратното. В размисъл по този до неприличие скромен въпрос аз стигнах до други питания и както виждаш, накрая се озовах в поза да се чудя дали всичко е вода, или как.

 

АА: Класическото биографично развитие на един философ...

 

АР: Да, такива неща се случват и на къде по-способни хора от мен, примерно на Циолковски. Знаеш ли как всъщност той изобретява ракетата? Там изиграва роля един свръххуманист, Фьодоров, много обичан от съвременните му руснаци човек, и мен ако питаш – луд по цялата глава, но истински философ. Той стига до идеята, че за да се сбъдне доброто, не просто хората трябва да заживеят мирно, да не се убиват и всички останали християнски утопеми – но и всички мъртви да бъдат възкресени и също да заживеят щастливо. По тоя повод се образува проект, около който се струпва група хора, а Фьодоров им дава ценни ръководни указания. И така започват да се развиват различни направления, как да бъдат възкресени всички и да станем окончателно щастливи. Например по-обикновените участници трябва да тренират нещо около гробищата; не е съвсем ясно какво, но да свикват, да се подготвят. Възниква обаче и въпросът: Къде да денем възкръсналите? Какво да ги правим? По най-скромни сметки това са няколко милиарда възкръснали. И решават да ги извозят в Космоса, не се шегувам. Привличат един безумен учител от Калуга, това е Циолковски, който да се заеме с транспортния въпрос. Той се заема и остави друго, ами го решава – измисля ракетата! Не окончателната ракета, но нейната идейна схема с реактивния двигател. Тоест концепцията за ракетата е възникнала в резултат от напълно уместния въпрос „Къде да денем (след като ги възкресим) мъртвите?“.

 

Сходно нещо се случва и на Нютон. Той се е надявал да разгледа по-отблизо кометите, за да разчете посланието на Бога, но установява, че телескопът на Галилей е достигнал предела си на усъвършенстване. Нютон (който поначало се интересува от алхимия) се заема със светлината, с траекториите; измисля и диференциалното смятане. Когато завършва титаничния си труд, той е направил епохална революция в оптиката, механиката и т.н. Независимо от това, честно констатира, че е като малко дете, което си играе с камъчета на брега на океан. Съвременниците му са потресени, че е решил всички фундаментални въпроси, но самият Нютон взима много радикално и просто решение: престава да се занимава с физика и се заема да препрочита Апокалипсиса. Тоест станало му е окончателно ясно, че този път – да разбере какво „пише“ на кометата – няма да го изведе до знание за намеренията на Бог. И се завръща към най-първото, оказало се по-перспективно. 

 

 

 

 Издателство "Жанет 45", корица: Иван Кулеков

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

22 коментар/a

ужас ужасен ужасов на 16.12.2017 в 17:47
Боже, колко мъка има по този свят... Боже!?
Актуалният, днешен човек обръща времето. Той вече не е съсредоточен върху миналото, а се концентрира върху бъдещето. на 16.12.2017 в 17:49
Миналото е оставило незаличими следи в главите на бъдещите апологети на либералното общество. Всъщност те са всеядни?!
ужас, по-ужас, най-ужас, време и всичко! на 16.12.2017 в 17:52
Това нещо невидимата ръка на пазара ли ще го разпространява?
Гуня, като прочел що си лонгурили елинпелиновите Пижо и Пендо. на 16.12.2017 в 20:06
Многословието и празнословието в този текст показва същността на "Божията напаст", сиреч сполетялият ни съществуващ обществен ред, прокламиран като "демокрация", а всъщност власт на ... (който когото и както си иска да оприличи и да добави, вместо трите точки ) с пълно отсъствие на морални, религиозни и социални задръжки, "вестникарство", за чиито представители, важи с пълна сила, казаното от Вазов: "по ни мъ е гнъс, жаба да пипна", разбиране на властта като извор на богатство, за осигуряване срещу глада и мизерията и преминаването на "демокрацията" в тирания, под властта на най-безскруполният от безскруполните (от оприличените по-горе власимащи). Другото е трала-ла-лала за 80-е% дебилни!
Георгиев на 16.12.2017 в 23:57
Хайде стига с тия дървени философии! Какво са допринесли за страната ни, за подобряване на тегобите на обикновените хора тези интелектуаци?! До вчера марксисти и първи в борбата с капитализма, а тука докараха див, смъртоносен капитализъм и самите те станаха първи капиталисти. Това че употребяват сложни думи и правят асоциации с предшестващо битие не означава, че са умни - напротив - точно такива са вредни в случая. Райчев нарече в ефир преди години Левски "конекрадец", моля ви се - за тези личности няма нищо свято, освен собствения им търбух. Цял живот е бил с привилегии, а сега капиталист-приватизатор. Андреев пък е отявлен българомразец и либерал, чиято дъщеря е евродепутат от Герб! Хули в ДВ всичко българско - от традициите та до нациоисторията ни. Доказателство за тези факти са писанията му в ДВ.
Руди на 17.12.2017 в 02:49
Невежество, номенклатурно самодоволно опиянение и гьонсуратлък! От първа ръка! Голф - игрището като символ на края на историята и на прехода, в частност. Публична мастурбация чрез книгопечатане. Гнус!!!
Кучето на павлов на 17.12.2017 в 09:12
Материалът дълъг, мненията отдолу злобни. Или са се ядосали, че трябва да четат, или че не са разбрали нищо от първите редове още, ама най-вероятно са реагирали на имената на събеседващите.
легисти на 17.12.2017 в 11:10
Досега не прочетох и едно адекватно мнение върху тая силно проблемна и сложна материя, представена от Райчев.
Руди на 17.12.2017 в 17:03
Нито е проблемно, нито сложно - едни мошеници унищожиха редица държави и забогатяха, ограбвайки сънародниците си. После нарекоха това "предприемчивост", а днес вече е "иновативност". Обществата, обаче, се развиват не със скоростта на откритията, а с нарастването на способността си да ги схванат и използват. У нас прогрес няма, затова райчевци и кънчовци ни пробутват тоталното пропадане за напредък. И ни наставляват, как точно да го схванем, казвайки че е нормално и така трябва, а най-вече, че трябва именно те да са бенефициентите. На нас ни остава само да свикваме - ми, това е положението, Ленче! Оттук и наглата заявка за етическата оправданост, че и неизбежност на грабежа. Банален айдуклук, но видите ли, наукообразен. Единственото хубаво в цялата работа е, че колкото и да чупят врат и кършат пръсти райчевците, в страната на Цецка, Цветко, Лилето, Данчето, Бойчо, Главчо и Делянчовчетата, като им дойде редът, ще ги "опраскат" по пълна програма, барабар с пръчките, колчетата, топките, дупките и трудчетата им. А извън въпросната страна, брътвежите им не чинят и пукната пара. Те и тук не чинят, ама имат трибуни, където един другиму да си претакат чорбите и да ни откриват топлата вода. Бактън!
Руди на 17.12.2017 в 17:16
Можех да се изразя и с думите на самия Райчев: АР: Представи си електроните и протоните на Земята през последните 50 000 години. Какво сме им направили? Какво им се е случило през цялата наша история с всичките ни Хекторовци и Чан-Кайши-та? Нищо! Малко сме ги поразместили. Една нищожна флуктуация, която ще се компенсира при първа възможност. Те са си Вечност, ту едно, ту друго... А и самият живот, с цялото си милиардогодишно величие – почти нищо не им е причинил. В това се състои донякъде интелектуалната ми драма, защото аз съм само един амбициозен социолог, който като юноша се питаше защо хората при социализма не работят – въпрос, на който не можех да си отговоря. На хората уж им беше ясно, че трябва да работят, но фактите сочеха обратното. В размисъл по този до неприличие скромен въпрос аз стигнах до други питания и както виждаш, накрая се озовах в поза да се чудя дали всичко е вода, или как. Ето така, флуктуирайки протоните и електроните, убеденият и практикуващ, но неработещ социалист Райчев, компенсаторно се превърна в интелектуално - драматичен капиталист, чудещ се дали всичко е вода и как. Красота! Този текст ще е от голяма полза за Камен Донев, в професорската му роля - няма нищо за редактиране.
Язък на 18.12.2017 в 07:59
Тия ветропоказатели си прибират хонорарите за промиването на мозъците на непросветените като тях. За съжаление и "Гласове" им подиграва! Защо тия "Гласове не почнат акция по събиране на средства за издаването на най-българската англичанка Мерсия Макдермонт, която този път написа и биографията на Димитър Благоев. Написа, а няма средства за издаването й. Няма патриоти, едни патриотари, Даже напористата лидерка на БСП се отказва от тази инциатива (тя има други по-големи работи за държавата). Където и да погледнеш-все добри, учени хора, бръкнеш ли навътре - отврат!!!
биогноза на 18.12.2017 в 09:57
Аудиторията на форума, с малки изключения, изобщо не е на нивото на автора. В това е една от опасностите на т.нар. "свобода на словото" - профанското за кой ли път се опитва да измести професорското. Авторът за кой ли път потвърждава максимата, че не е нужно да се учи кой знае каква друга задълбочена социология, освен тази: за същността на прехода от традиционно към модерно. В генеалогията на този, нека да го наречем отрязък (макар че не е такъв, защото поставя модела на критико-конститутивно, а не исторически-дескриптивно мислене) се крият отговорите на всички значими въпроси относно света, обществото и човека такива, каквито ги виждаме днес. Приветствам опита на автора да разшири дебата върху въпросната генеалогия, изкарвайки го извън академичната аудитория, въпреки съжаленията ми относно очаквания и форумно констатиран провал този дебат сериозно да бъде подет в рамките на стилистиката и категориите на автора. Две са несъгласията ми, на които съвсем кратко ще акцентирам: едното е недоразбирането на дълбоките пластове на Ницше - Ницше е нарочен в настоящия дискурс през профанизиращите тълкувания на неговите незадълбочаващи се популяризатори. Ницше не отделя природата от човека, той счита за нахалство изобщо едно такова отделяне (вж. "Веселата наука"); Ницше не приема именно т.нар. реален човек, защото последният се подчинява на принудата всякога да пресреща образа си в готов, смлян вид. В този смисъл свръхчовекът е реалността на човека, издействана като невъзможност, а не несъпротивляващата се подетост на мита за реалния човек като "метафизическо животно". В този контекст второто ми несъгласие е с презумпцията за постмодерното състояние като исторически отрязък - то не е такова, пост-модерното е самата генеалогия на времето и епохите, доколкото никаква символизация не е вече възможна извън интерпретативната линия на термините, подреждани от интерпретативно изговарящия всякога дискретната си история терминатор. Последният не само е извън история-та, респективно - извън което и да е конвенционално време. При това положение и епохата, и обществото, и митът за човека не са никъде извън благодатната напрегнатост между виртуална идея (Аз) и реална представа (света), при което реалното изглежда на терминатора все по-невъзможно, все повече симулакрум, което и виртуалистки превръща света в не повече от фикция откъм намерението за световност.
«…Всъщност тук е тайната на днешния свят: човекът, който иска да живее по-добре…» на 19.12.2017 в 11:02
Е — да, ама няма как да стане! Защото ние не сме пратени на тая планета с такава мисия. Ние сме пратени тук именно с цел да живеем зле. Ние сме наказани! Никого в затвора не го потупват по рамото и не му казват: „ Хайде да проектираш една тактика и една стратегия как да заблудиш надзирателите си и да се измъкнеш навън през непроницаемите стени на твоя затвор!…“ Стоиш си тук до изтичане на срока си и се надяваш, че като излезеш, ще гледат на тебе като на нов човек…
«Ако светът е в мир и ръст, всичко е наред.» на 19.12.2017 в 11:27
Но ако има МИР, не може да има РЪСТ. Самият РЪСТ е вече ВОЙНА!
«…постмодерната лъжа е 100 различни лъжи ПЛЮС 1 истина…» на 19.12.2017 в 11:40
Не, тази формула не е вярна! В постмодерните времена вярна е формулата: ИСТИНАТА, това е СУМАТА от 100 НАЙ-РАЗЛИЧНИ ЛЪЖИ. През 21-вия век ако искаш да разбереш каква е истината, опитай се да чуеш 100 лъжи (с ясното съзнание, че слушаш именно лъжи, а не нещо друго). Тогава плетеницата от лъжи ще очертае бледия силует на скритата ИСТИНА.

Напиши коментар