Жана Стоянович: Вайкащи се неблагодарници, това сме ние българите

<p>Провалихме се... Провали ни хамелеонщината, която ни е толкова присъща... Основното, което си мисля за &bdquo;българщината&rdquo;, на първо място, е завистта. Мисля, че ние, българите, сме много завистливи. И второто нещо, дори не знам дали не е и първо, е вайкането. Страшно обичаме да се оплакваме, страшно обичаме да не сме доволни.</p> <p><strong>Страшно сме плитки откъм благодарност. </strong></p> <p>Не си спомняме какво е било и какво е станало, какво е било лошо, какво е било добро. Нищо, никаква благодарност, плиткоумни сме, такива сме. Вайкащи се неблагодарници, ето това сме ние. И това ужасно не ми харесва.</p> <p>Когато станаха промените след 10 ноември, това беше такова окриление. Аз и друг път съм го казвала: Ние бяхме яхнали облаците! И паднахме точно от облаците.</p> <p><strong>Бавно и сигурно се строполясахме. </strong></p> <p>Какво ми даде криле тогава? Да нямаш страх. Че ще мога да говоря без страх и много други неща, които по време на социализма правехме със страх. Макар че бързам да кажа, че страхът е до такава степен в кръвта ми, че до ден днешен го имам, досега. Това е страхотно поражение на тоталитаризма. Страхът, който се просмука в нас. Да знаеш, че всеки човек до теб е кука, да знаеш, че от всеки трябва да се пазиш, че всеки може да те предаде. Да не говорим за старото време, когато ако ти звъннат на вратата, умираш от ужас, че могат да те приберат, баща ти да го изселят.</p> <p>Сега нямам страх от това да кажа какво мисля. Смея да говоря. Как съм била щастлива и как съм била в облаците. И как бавно и сигурно облакът ме стовари на здравата, българска земя. Не беше леко приземяване. Разочарованието беше от хората, разбира се.</p> <p><strong>И до днес ме е страх от някои от тях, не искам да казвам имената им, страх ме е. </strong></p> <p>А знам, че нищо не могат да ми направят, ще ми накривят капата, обаче ето, страхувам се, не мога.</p> <p>Виж го Яне Янев! Какво е това? Наско (Атанас Семов), познавам го от дете, обичах много баща му, такова прекрасно момче, днес е дясна ръка на Янето. Как е възможно? Нямам обяснение... Такова смислено, дълбоко момче... Колко такива хора, които съм харесвала, не проумявам. Но имам и много близки приятели с леви убеждения. Стефан (Данаилов) на първо място. Дълбоко уважение &nbsp;изпитвам към него, въпреки че не споделям неговите политически възгледи. И той винаги е знаел това. И винаги е бил приятел, та приятел. Никога не му е пречело това различие. Венци (Кисьов и Калина (Попова), с които сме имали и разговори на тази тема. Това са проминентни хора. И са ми толкова близки.</p> <p><strong>За нашите големци в момента мисля само лошо. </strong></p> <p>Но веднага трябва да кажа, че страшно малко знам за тях. Защото аз дълбоко вече не се интересувам от тях. Ужасно се разочаровах. Не отварям новини въобще. На вестниците чета само заглавията, отгоре-отгоре. Не ме интересуват. А и знам, че лъжат. Единственият човек, който буди ма-а-алко доверие е Фандъкова. Не знам защо, сигурно заради цветленцата... Иван като ме караше скоро с колата, видях колко много цветя има и това ми е много приятно.</p> <p>Не съм участвала в политическия живот. Много съм се пазела от това и никак не съм искала. Само веднъж влязох в &bdquo;Съюз на жените&rdquo;, но за много кратко време.</p> <p>Усетих бързо, че работата е много по-меркантилна и нечистоплътна, отколкото си представях. И моментално се махнах. Нямаше и година. И много хора се махнаха. Не знам дали съществува още този съюз. Толкова съм отвратена от тези игри, комбинации, кой да има по-висок пост. Аз бях в управителния съвет. Не мога да ти опиша какво беше блъскане и драпане за този управителен съвет. Отватително. За да ги канят на приеми...</p> <p><strong>Аз бягам от големци смъртоносно. </strong></p> <p>Имала съм огромен късмет и щастие да имам много добри и много верни приятели. Разбира се, и не малко придателства е имало между тях, но леки. Лоши, тежки предателства нямам.</p> <p>Не мога да понасям надменни хора. Не мога да понасям мазници, които правят комплименти. Не мога да понасям много суетните хора. Мразя много амбициозните хора. Аз съм много неамбициозна. Мама беше амбициознна и ме е довеждала до лудост от нерви. Не обичам лицемери. Сноби много мразя.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23409_hnZs1w8ws4F2ludoUPYcisnVfvMARR.jpg" style="height:427px; width:600px" /></p> <p><em>Николай Бинев и Жана Стоянович</em></p> <p>Имам много близки хора. С Домна (Ганева) и Николай (Бинев) сме първи приятели от студентските години, когато Николай беше&nbsp; абсолютно &bdquo;господин Никой&rdquo;. Никой не е подозирал какъв гениалин артист е Николай Бинев! Аз съм го подозирала от първи курс обаче. Обожавала съм го, толкова съм го харесвала. Приятелство страхотно имахме.</p> <p>Илка (Зафирова), която не е с много лек &nbsp;характер, обичам я!&nbsp; Калина (Попова), която също е много различна от мен, обожавам я, като сестра ми е.</p> <p><strong>А знаеш ли от колко години се събираме всеки обяд на 31 декември? </strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23409_Aq1j35YYS3g5SyFYX8dd0RkxyT934X.jpg" style="height:322px; width:600px" /></p> <p><em>Жана Стоянович, Николай Бинев, Леда Тасева, Дидона Явашева, Ани Бакалова</em></p> <p>На първото събиране през 1977 г. бяхме Домна и Николай, Иван Андонов, Леда (Тасева), Иван Кирков, също го няма вече, Таничка Губиделникова, също я няма, Илка, Калинка и Венци, Васко Димитров, Муцата Карел, Наско Бояджиев и Лина, и Веста, и Сашо Палиев, и Галя Бъчварова, на Ути майка му. Ние бяхме в непрекъсната връзка, събирахме се много често и: <em>Хайде, ще отидем у Жанини на 31-ви.</em> И тогава аз направих едни кюфтенца с клечки за зъби, за да не мия чинии. И до днес е така, защото ме мързеше, айде сега ще мия... Всички си отидоха пияни-заляни в пет вечерта и никой от тях не е празнувал след това. И оттогава е винаги така.</p> <p>Две години след това татко почина, на 27 декември 1979 г. И когато почина, аз не исках да събирам хора и мама каза, че е ако не го направя това, ще умре. Беше болна и лежеше в стаята на Иван. Но татко почина три дни преди Нова година, как да се събираме?! Но се събрахме...</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23409_gVApnmHmIDp9kzYympAh2LHHxuDLXQ.jpg" style="height:450px; width:600px" /></p> <p><em>Обяд у Жана на 31 декември 2012 г.&nbsp;</em></p> <p>По-късно започнаха да идват и други приятели - Владо Пенев, Мартина (Вачкова), ти с Рашко, Ути също. А докато Иван беше жив, понеже чичо Сава беше дребничък и слабичък, Иван, брат ми, обличаше децата в неговите униформи и те се явяваха в тези униформи, такъв майтап беше!</p> <p>Ето сега на всеки 31-ви Домна (Ганева) изпраща по едно църковно каледарче на жените, които се събираме. Тя няма пари да яде, но ще купи календарчета за 31-ви, защото знае, че сме тук. И ще се обади. Миката ще се обади от Берлин, Бубата от Париж ще се обади. Винаги е било толкова весело! Смях, песни...</p> <p><strong>И винаги всички си тръгват доволно почерпени и никой не празнува вечерта. </strong></p> <p>Една година Веста си беше тук от Германия и реши да направи сбирка у тях. Падна един страхотен сняг. И аз с кой акъл се навих да отида? Бяхме няколко от &bdquo;оцелелите&rdquo; от обяда, аз, Домна и Николай. 14 минути след полунощ си тръгнах. Това ми е единствената Нова година от 35 г. насам. Като си тръгнат гостите, прибирам чашите и изхвърлям клечките. Към девет и половина - десет си лягам с една книжка, защото никога няма нищо интересно по телевизията. Но като чуя химна, прекръстя се и се помоля на Бог. Молитвата ми, за голям мой срам, няма никога благодарност, само молба за здраве. Нищо друго. За мен и за обичните ми хора. Но нямам благодарност. А би било редно. Но пък, ако започна, сега би приличало малко на сметка, на сделка. И няма да го правя, защото ще ме е срам от дядо Боже.</p> <p><strong>Най-важното за мен в живота е Иван, синът ми.&nbsp;</strong></p> <p>Много са ми важни и другите деца - Петър (Стоянович) и Дими (Стоянович), и майка им Ани (Бакалова). Въобще семейството ми е важно. И доста голям брой приятели. Лили и мъжът й Тошко, Стояна (Мутафова), Лучия, Буба (Цанкова), Миката, сестрата на Леда, Илка, Дидона и Анани (Явашеви), Богдана (Карадочева), Жени (Хайтова), Сашка и колко още забравям в момента... Представи си, много важен и любим човек ми е Владо (Пенев). Ти също. Рашко (Младенов) също, но вече ви отделям, не сте ми едно, както в началото.</p> <p>Помниш ли как се запознахме? Ама как да разкажем сега за леля Трънка, която ни помагаше в домакинската работа? Докато съм жива, няма да я забравя. И винаги умирам от смях, като се сещам за нея, тя е толкова спонтанна, тя е една &bdquo;Барселона&rdquo;. Нали знаеш, като се обади оттам.</p> <p><em>-&nbsp; Къде си ти? - </em>пита я Ани (Бакалова).<br /> <em>&nbsp;- Я съм у Испания, Ани! Па нали Ванчо е тука. </em>(Ванчо е синът на леля Трънка.)<br /> <em>- Ама къде сте, къде сте?<br /> - Чеки да питам!<br /> <br /> <strong>- Юле, &nbsp;къде сме ма, у кой град сме? У Барселона сме, Ани, у Барселона сме! </strong></em></p> <p>Смях!</p> <p>Но имам и и много важни периоди в живота, които са ме белязали. Например, когато живеех с Кръстю (Мирски). Друг важен период е театърът в Бургас. Много важно нещо в живота ми е влизането в театъра. Много важно е и излизането от театъра. Да се взема в ръце, което ми струваше много големи усилия и много мислене.&nbsp;</p> <p><strong>Да се взема в ръце и да не страдам. И успях напълно!</strong></p> <p>В някои отношения сама на себе си се учудвам, колко воля съм проявявала. Просто съм изненадана от себе си. Да се взема в ръце и да бъда на мястото си тук, да не си изпускам нервите и да бъда добра майка. Да постигна добър баланс, това беше много важен етап в живота ми.</p> <p><strong>Един друг много важен етап е здравето ми и преминаването в рака. </strong></p> <p>Диагнозата &bdquo;рак&rdquo; отново ме изправи пред изпитание, да се взема в ръце&nbsp; и да не кажа на никого до деня на операцията. На никого. Само предишния ден казах на Иван, сина ми. Колко беше страшно. Обядвахме и той си изпусна вилицата. Само това беше. Никаква друга реакция.</p> <p>И трябваше да се държа, да се държа, да се държа. И се държах! От рака нататък аз имам вече нов етап в живота си. Сърцето ми се разби, въобще влязох в старостта. Не се чувствах стара дотогава. Аз и сега не се чувствам стара, само когато не мога да ходя, само тогава. Но разбрах с пълна сила, че старостта дойде.</p> <p><strong>Никога не съм се вайкала от старостта. Но това също е голям етап в живота ми. </strong></p> <p>И се справям. Защото никой не знае колко се мъча. Никой. Какви нерви, какво чудо, как ме болят в момента краката. Нервите ми са изпилени до прозрачност, търпя и се хиля. Но не обичам да се оплаквам.</p> <p>И не прощавам трудно. Винаги се мъча да си отговоря защо този човек е направил тази мръсотия. Разбереш ли един път, ти вече си простил до голяма степен. Затова прощавам, но не го забравям. Най-трудно ми е да простя подлостта.</p> <p>Дядо ми едно време казваше така: <em>Вижте какво моите деца, от много неща има да се пазите. Много е страшен глупакът, много е страшен стиснатият човек, скъперникът, много е страшен завистливият човек, пазете се, пазете се, пазете се. Най-много внимавайте и най-много се пазете от&nbsp; простака.</em></p> <p><strong><em>Няма нищо по-страшно от простака!</em> Така казваше дядо ми. Убедена съм в това. </strong></p> <p>Защото простакът е и невеж, и завистлив, и отмъстителен. Простакът е всичко. И това съм го разбрала.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/23409_LyuqQAUzBMogm4oTJ7k3ZpbK7QEvrV.jpg" style="height:450px; width:600px" /></p> <p><em>На гости у Жана - Ани Бакалова, Илка Зафирова, Жана Стоянович и Рашко Младенов</em></p> <p>Никак не харесвам негативистите. Недоверчиви и подозрителни хора много мразя. Бързам да кажа, че аз съм ужасно доверчива и много съм патила от това. И въпреки това предпочитам да съм патила, но никога и у никого да не виждаш хубаво - това е толкова страшно.</p> <p><strong>Животът в розово... Спирам, защото взех да се правя на Едит Пиаф... </strong></p> <p>&nbsp;</p>