Юрий Башмет: Понякога съжалявам, че не станах цигулар

Юрий Башмет: Понякога съжалявам, че не станах цигулар
"Свирил съм на Страдивариуса на Паганини, на моцартовата Тесторе в Залцбург, но след това виолата ми започва да стърже, обижда се. Верно, сръднята й не трае дълго. Бързо ми прощава, буквално след минута. Но в началото винаги издава един дрезгав, нечист звук... Преди концерт не бива да се пие, алкохолът ограничава емоционалната сфера. Макар че познавам велики хора, които си сръбваха и не губеха качество, свиреха страхотно. Като знаменития Хенрик Шеринг, например. След първото изпълнение той влизаше зад кулисите и надигаше плоската манерка, което си носеше в джоба на фрака. Излиза, отпива глътка коняк и обратно на сцената. Връщаше се и изсвирваше всичко право в десятката..."

Юрий Башмет

 

Част 1

За „Виолистът Данилов“, вълшебната гривна, детството в Лвов и книгата на татко

 

-----

 

— Знаете ли, Юрий Абрамович, че от известно време ви спрягат като композитор?

 

— Това сигурно е някаква шега. Странна и глупава.

 

— Съвсем не. Една журналистка от националната телевизия съобщи в новините, че се е обадила на композитора Башмет и дори е получила коментар от него – сиреч от вас.

 

— Какво да ви кажа? Мога само да цитирам Михаил Жванецки: „По-внимателно, другари...“. Има, разбира се, и друг вариант: човек да се утеши, че не само Башмет е композитор, но и Рихтер е цигулар. Навремето не пускали Святослав Теофилович на гастроли извън СССР, като отказвали да му издадат задължителната по онова време виза, без която не можел да напусне страната. Впоследствие въпросът бил решен благополучно и министърката на културата Фурцева, както се твърди, лично заявила на великия пианист: „Е, добре, хващайте си цигулчицата и заминавайте“.

 

Аз също имах подобен анекдотичен случай. Една вечер късно се прибирах вкъщи след концерт и ме спря катаджия. Явно провеждаха някаква акция и тормозеха всички подред. Офицерът ме накара да отворя багажника. Аз се подчиних.

 

Катаджията видя чантата с инструмента и попита: „А това какво е?“. Реших да не усложнявам излишно ситуацията с обяснения за виолата и кратко отвърнах: „Цигулка“. Постовият се умисли, а после рече: „Аха, ясно, значи сте пианист“.

 

Замислих се, че от време на време посвирвам и на роял, та не му възразих. След което ме пусна да вървя, накъдето ми видят очите.

 

Така че не ми е за сефте: композитор, пианист, стига, както се казва, да не ме хвърлят в пещта.

 

— За хората над 50 години Башмет е и човекът, за когото Владимир Орлов пише „Виолистът Данилов“.

 

— Романът, разбира се, не е за мен. Но всички мислеха обратното и когато се появи „Данилов“ в началото на 80-те, това страшно ми пречеше.

 

Според мен книгата е по-скоро пародия на „Майстора и Маргарита“. Аз винаги съм харесвал произведението на Булгаков, то е съвършено изумително. Докато във „Виолистът“ са интересни най-вече професионалните отклонения. Винаги съм искал да разбера откъде идват дълбоките познания на Орлов. Не се познавахме и аз реших да го поканя в предаването „Гарата на мечтите“, което водех дълги години по канал „Култура“. Изданието беше посветено на развенчаването на този мит, който наистина започваше да ми създава проблеми.

 

 

— Защо?

 

— Исках да съм Башмет, а не Данилов! Отне ми твърде много време и усилия да пробия с моята виола и да се наложа. Въпреки че от бюрократична гледна точка инструментът не се смяташе за солов. Нищо че и преди е имало забележителни изпълнители. Като моя гениален учител Фьодор Дружинин, например. Не минава и ден, без да си спомня за него. Той първи в Съветския съюз изпълни концерта на Барток. И последния опус на Дмитрий Шостакович - сонатата за виола и роял - посветен на Фьодор Серафимович.

 

Но такива виолисти-солисти бяха по-скоро изключение от правилото. Затова ми беше важно да остана себе си, а не да се разтворя в някакъв измислен литературен образ. Макар че прочетох романа с интерес. Особено ме трогна моментът, когато героят се чуди дали да използва свръхестествена космическа сила. Ако завърти гривната, Данилов ще може да свири гениално и всички ще ахкат до припадък. Но може и да не го направи и, оставайки човек, да се опита сам да достигне тази висота. Мечта!

 

— А вие щяхте ли да завъртите гривната?

 

— Аз нямам такава, но знаете ли, няколко пъти съм свирил концертите си така, сякаш е била на ръката ми.

Но повтарям, това се е случвало може би три пъти за стотици и даже хиляди мои изпълнения.

 

— Къде се случи?

 

— Първия път беше във френския град Туре. Свирех произведения на Хиндемит, Бритън и Шостакович. Сложна програма! Със съвременните композитори често е така.

 

В един момент се почувствах така, сякаш се гледам отстрани и се слушам от зрителската зала. Удивително състояние! В мозъка ми пулсираше: не се отклонявай, не бягай, следвай музиката. Буквално сякаш някой ме направялваше отгоре.

 

Същото ми се случи и след месец. Практически всичко се повтори на 99,9%. После пробвах още веднъж, но градусът започна да спада и тогава разбрах: това не е пътека за постоянни разходки.

 

— Едни и същи ли произведения изпълнявахте?

 

— На втория концерт – да...

 

Смятам, че по време на всяко изпълнение трябва да се прокрадне макар и секундно озарение, нещо извън репетициите. Ако импровизацията се случи на сцена, публиката става съучастник. Изпитвал съм го лично с „Чакона“ на Бах, с „Арпеджионе“ на Шуберт. А сонатата на Шостакович сякаш сама те приканва към това.

 

Често се случват такива кратки експлозии, но цял един концерт – от началото до края...Такова чудо се помни за цял живот. Само заради него си струва да живееш. В подобни мигове се размиват земните граници, сякаш престават да съществуват. Нещо повече: заличава се границата между живота и смъртта...Към това щастие трябва да се стремим, но то не може да продължава вечно.

 

— Значи това състояние не може да се запомни и повтори на бис?

 

— Казах ви, че съм опитвал, но всеки път градусът пада...Творчеството не бива да се превръща в занаятчийство.

 

 

— Доколкото знам, сте станали виолист по неволя?

 

— За да не стана бандит и хулиган, мама реши да ме запише в музикално училище, но там нямало места в класа по цигулка. Затова и предложили виола. Нямах си и понятие как звучи този инструмент. Увличах се по китарата, свирех в бит-група, но приятелят ми, който беше по-голям от мен, ми каза: „Представяш ли си, ако трябва да учиш капричиото на Паганини за цигулка, например. Ще ти отнема по пет-шест часа минимум на ден. А така ще посвириш някой и друг час и останалото време – за китарата. Паганини не е писал за виола!“. В интерес на истината, великият италианец има една соната за виола, но ние тогава още не знаехме.

 

В крайна сметка послушах приятеля си и направих избор. По онова време много повече се интересувах от творчеството на „Бийтълс“, даже имах китара като на Джордж Харисън.

 

От друга страна се питам, какъв ли цигулар щях да стана... Макар че преди осем години издадохме албум с японска, корейска и китайска музика, където свиря на цигулка „Носталгия“ на Тору Такемицу, добър композитор и мой приятел, който, за жалост, вече не е сред живите. Произведението е писано за цигулка и когато реших за първи път да го изпълня, си казах: защо да го пригаждам за виола, след като мога да го изсвиря на инструмента, за който е предназначено?  Така и постъпих. Такемицу го хареса. Той, между впрочем, беше близък с Тарковски.

 

Така че, ако се върнем на въпроса ви, взех виолата в ръце съвсем случайно. Допреди музиката мама беше изпробвала всичко, като се почне със спорта. Братовчед ми Володя псещаваше школата по фехтовка. И аз се записах, даже получих разряд по сабя. А по хладното оръжие се увлякох заради „Тримата мускетари“. Помня как с приятелите ми забивахме ножове в дърветата, учехме се. Шпаги тогава нямахме...

 

Аз бях най-добрият. Бях шампион по хвърляне не надолу, което е по-лесно, а нагоре. Най-евтиният сгъваем нож струваше двайсет рубли. Но отказваха да ни го продадат и ние молехме минувачите. Чичковците обикновено се съгласяваха ...

 

Освен това майсторски карах велосипед назад. Вярно, че в началото падах, но после се научих. А другите не умееха. Трябваше все с нещо да затворя устата на уличните авери, които автоматично причисляваха всяко момче с цигулка в ръка в списъка на мамините синчета.

 

Малкият Юра с брат си Женя

 

— Това в Лвов ли ставаше?

 

— Да, там израснах. Ножът трябваше да е с дълго острие, но лек. Чак след години научих, че каубоите във „Великолепната седморка“ са мятали ножове с живачна тежест. Така че, както и да го хвърлиш, той се забива откъм правилния край.

 

На нас ни беше по-трудно...

 

— А дето е ножът, там е и хулиганството.

 

— Моето беше безобидно, дребна работа. Иначе се държах в рамките на приличието. Вкъщи не можеше да се псува, мама би припаднала, ако чуе подобно нещо. Тя е лингвист по образование, филолог. Завършила е Ленинградския университет, в Лвов отначало се занимаваше с домакинството, гледаше ни с брат ми Женя, а после започна да преподава в консерваторията. Всички я обожаваха, а тя се гордееше с мен и не исках да я огорчавам. Мама физически не понасяше грубостите.

 

Татко беше комунист, работеше като зам.-директор на проектантския институт към Лвовските железници, даже имаше допуск до секретно ниво, но така и не можа да стане първи ръководител заради прословутата пета графа в анкетата - еврейския произход.

 

— Той съзнаваше ли го?

 

— Разбира се. Татко беше приятел с прекия си началник, по фамилия Кузнецов. Заедно празнуваха рождените си дни, националните и семейни празници. Истинска мъжка дружба. Когато директорът Кузнецов се разболя, а малко след това и почина, колективът на института предложи татко за мястото му. Всички смятаха, че Абрам Башмет го заслужава. Но там, горе, по върховете, не мислеха така. При нас дойде един татков познат, служител в отдел кадри на железницата, и каза: „Аркашенка, всичко разбирам, но и ти ме разбери. Ето документите, виж, ако искаш... За това, че ти ги показвам, могат да ме пратят в затвора, но за мен е важно да ти обясня: по никакъв начин не можеш да заемеш тази длъжност. Не е разрешено...“

 

Сигурно кадровиците са си казвали: Лвовската ж.п. линия има директна връзка със Запада, затова не бива да се допускат евреи. И не назначиха татко. В резултат на което загубиха един много добър, фанатично предан работник. Преди татко излизаше на работа в осем сутринта и се връщаше в осем вечерта, но след този случай започна да излиза в десет и в пет следобед вече си беше у дома.

 

— А откъде се взе това „Аркашенка“?

 

— По документи татко беше Абрам, но всички, дори дядо и майка го наричаха Аркадий. Не знам защо. И мен в училищния дневник ме записаха Юрий Аркадиевич.

 

Абрамович станах, чак когато си извадих паспорт...

 

Честно казано, в Западна Украйна нямаше прояви на битов антисемитизъм. Лвовчани люто ненавиждаха Киев и югоизточните републики – Донецк и Луганск, „продали се“ на москалите. После идваше ред на самата Москва и руските окупатори, а евреите заемаха почетното трето място. Нас по-малко ни закачаха.

 

В Лвов

 

— Отдавна ли не сте били в Лвов?

 

— Много отдавна…

 

Не мога да отида след Крим, тоест след 2014. А там са всичките ми скъпи покойници – и татко, и мама, и дядо, и баба, и брат ми Женя. Имам един приятел от детинство, той ги наглежда, ходи на гробището, но е друго. Няколко пъти се канех да летя дотам, но получих предупреждение да не съм посмял, иначе току-виж съм получил някоя тухла по главата.

 

— До такава степен?

 

— Аз нямам регистрация в социалните мрежи, „поздравите“ ми ги предаваха чрез сина и дъщерята. Може и да е било фалшива заплаха, но не искам да проверявам. Някои мои приятели препогребаха близките си, като докараха тленните им останки в Русия. Ние имаме много известни лвовчани: Миша Фридман, Леня Ярмолник, Роман Виктюк, Григорий Явлински. Да не ги изброявам всичките...

 

Беше много смешно, когато преди години хора от цял свят ми съчувстваха за отнемането на званието почетен професор на Лвовската музикална академия. В Европа и в Америка ме питаха дали го преживявам тежко. Комичното в ситуацията е, че благодарение на тези запитвания си спомних, че въобще имам такова звание.

 

Навремето ми го присъдиха толкова тихомълком, че даже не забелязах. Нямаше тържествена церемония, просто ми предадоха диплома в Москва при първия удобен случай и аз благополучно го забравих, докато не устроиха шумната акция в Лвов по отнемането му. Да им прости Господ... Макар че и ръкоплясканията около връщането на Крим ми изглеждат нелепи. Никога не съм го делил, стигаше ми, че го има. С мама често ходехме на Черно море, тя свято вярваше, че е добре детето да ходи по камъните. „За да не стане дюстабан“.

 

Това изречение съм го запомнил за цял живот...

 

Крим винаги е бил мой. А Украйна – не. Аз съм роден в Русия, в Ростов на Дон. Петгодишен заминах със семейството си в Лвов, а на 18 постъпих в консерваторията и оттогава съм московчанин.

 

Башмет на млади години

 

— И лвовчанин ли не се чувствате ?

 

— Трудно ми е да го формулирам...По музикално възпитание, по поведението на местната интелигенция, което се опитвах да възприема, в мен има нещо лвовско. Този град е невероятен кръстопът на култури.

 

Може би трябва да прочетете книгата на татко, за да ме разберете.

 

— Мемоари ли?

 

— Това е поредният анекдот, един от многото в моя живот. Да пише го посъветва Никита Сергеевич Михалков. По телефона...

 

Работата стана така. Ние с Никита сме съседи в Николина Гора. Един ден се събрахме, изпекохме си шашлици и тъкмо се канехме да седнем на масата, когато звънна татко. Той отдавна живееше сам, без мама. Тя почина млада, на 59 години, а татко си отиде месец преди да навърши 85. Понякога той, разбира се, скучаеше. Ходеше на всички концерти на Лвовската филхармония – благодарение на мен се сдоби с почетен безсрочен абонамент. Ходеше, слушаше, а после звънеше да сподели впечатления.

 

И този път татко започна да ми разказва подробно за някакъв баянист, който свирил Бах. Разговорът се проточи десет минути, а шашлиците изстиваха. От друга страна разбирах, че няма с кого да общува в Лвов, а много му се говори.

 

Търпеливо го слушах, а после казах: „Татко, ще ти се обадя утре, в момента имам много гости“.  Но той продължаваше монолога си и в този момент слушалката взе Никита Сергеевич, когото татко много уважаваше. Михалков навремето му беше подарил пълната колекция на филмите си с автограф, ние купихме видеоплеър и татко въртеше филмите постоянно, знаеше ги почти наизуст.

 

Та Никита грабва, значи, телефона и казва: „Абрам Борисович, хрумна ми една идея. Вие нали сте пенсионер и имате много свободно време? Сигурно събирате разни документи за прочутия си син – афиши, програмки, вестникарски изрезки. Защо не вземете да напишете една книжка за Юра!“.

 

И татко моментално захапа! Извика за помощник една жена – музиковед, която успя грамотно да оформи и обобщи записите му, обяснявайки от каква културна почва съм израсъл.

 

Така стана, че татковата книга излезе почти едновременно с моята „Влакът на мечтите“, над която работих дълго с Лев Николаев, дългогодишният водещ на рубриката „Цивилизация“ по Първи канал.  

 

Татковата книга на места повтаряше някои епизоди от моята, но като цяло беше съвсем различна. Както се и очакваше, „Гарата на мечтите“ се разпродаде веднага, после я преиздадоха няколко пъти, а татковата книга не се търсеше особено в Москва. Той донесе няколкототин екземпляра, но тогава не се сетих и не съобразих да ги бях изкупил всичките и да ги прибера, за да не стоят на купчини.

 

На среща с Путин послучай 50-годишнината на артиста, 2003 г. Снимка: Алексей Панов, ТАСС

 

— Това сигурно е натъжило баща ви?

 

— Мисля, че да. В крайна сметка върна обратно почти целия тираж и започна да раздава книгите на познати, а няколко екземпляра продаде чрез лвовските книжарници.

 

И в един момент аз с ужас установих, че не разполагам с нито един екземпляр!

 

През пролетта на 2014 г. заминахме за концерт в Крим и в Керч към мен пристъпи една жена с книгата на татко. Показа ми и тяхна снимка заедно. Представяте ли си? Но това не е краят на историята. Няколко години по-късно получих колет от Керч и в него беше татковата книга. Жената ми пишеше, че в нейния град от 23 години не е имало симфоничен концерт и нашето идване било голям подарък за нея. Затова искала да ми благодари...За мен, казваше, това може и да е спомен, но за вас, Юрий Абрамович, със сигурност е нещо много по-ценно.

 

Зимата на 2019 г. дирижирах оркестъра в Лугано и там се запознах с един виолист, родом от Лвов, на когото татко също му бе подарил книгата си с автограф.

 

Ето такива удивителни истории се случват...

 

 

Част 2

За дръпнатите очи, загубите, находките, Наполеон и професионалните заболявания

-----

 

— Не довършихте разказа си за това как сте поканили Владимир Орлов в предаването „Гарата на мечтите“, за да развенчае мита за Данилов.

 

— Владимир Викторович се появи в ефир с приятеля си виолист Михаил Грот, с когото бяха писали романа. Висок, строен мъж, с мустаци и брадичка. Във външността му имаше нещо мистично. Той свиреше в оркестъра на Болшой театър. Тогава ми светна откъде идват професионалните нюанси в книгата.

 

Попитах: „Как ви хрумна идеята?“. Орлов разказа, че отдавна не бил писал нищо, бил в творческа криза. После жена му се разболяла сериозно, Владимир Викторович я откарал в болница и на тръгване я попитал: „Утре пак ще дойда, какво искаш да ти донеса?“ А тя отвърнала: „Първата страница на новия ти роман“.

 

Беднягата се измъчил до сутринта, но нищо не му идвало в главата. Започнал да пише напосоки, после в ума му проблеснала фамилията, в паметта му изплувал неговия приятел-виолист и постепенно нещата потръгнали. 

 

На следващия ден жена му казала: „Забележително. Чакам продължението“. Така че всичко тръгнало от нея.

 

— Браво на нея.

 

— Мъдра жена! Тя оздравя, после се запознах с нея, виждахме се няколко пъти.

 

Това е историята за създаването на романа.

 

В края на записа, Орлов внезапно рече: „Имам изненада за вас“. Оказа се, че „Виолистът Данилов“ е бил преиздаден за 36-ти път. Включително на японски. И тъй като в Япония имам много почитатели, местният издател помолил за разрешение да публикува на корицата моя портрет...И Владимир Викторович се съгласил.

 

Пресконференция преди концерт с "Московските солисти", 2008 г. Снимка: ТАСС

 

Подарява ми книгата. Гледам: прилича си, само дето очите му са малко дръпнати. Така Данилов беше пояпончен. А и аз, барабар с него...

 

После историята с романа поутихна и ето че след години ми звъни моят приятел Саша Чайковски и ми казва: „Написах опера по „Виолистът Данилов“ и я посветих на теб. Заповядай на премиерата в Камерния театър „Борис Покровски“.

 

Отидох, разбира се, после ходих още пет-шест пъти, тъй като ме включиха в сценария: на героя му крадат виолата, той е отчаян – изведнъж блесва лъч светлина, появявам се аз и започвам да свиря...

 

— А вие, да чукна на дърво, май не сте имали такива приключения с виолата?

 

— Имах един ужасен случай.

 

Куфарът, в който превозвам инструмента, понякога е много тежък. Ако гастролите са продължителни и програмите – различни, направо не може да се вдигне. Самата виола не тежи почти нищо, тя е лека – старо дърво, само че нотите, струните, документите тежат около десет кила, ако не и повече.

 

И целият този товар трябва да се влачи на гръб или на ръце. Ако съм с оркестър, често ми помагат. В случая репетирахме в Париж с Витя Третяков. Инструмента носеше френският ми мениджър Ролло Ковак, също бивш музикант, цигулар и педагог. Той и досега редовно идва в мастер-класовете в нашите образователни центрове, които отворихме в 13 руски региона...Но да оставим лирическите отклонения, това е тема за отделен разговор...

 

Връщаме се в Париж. Денят беше тежък, не бяхме обядвали и вечерта силно огладняхме, качихме се на такси и тръгнахме към ресторанта.

 

В заведението беше пълно с народ. Помислих си: трябва да сложим виолата така, че хората да не се спъват в нея. Викам: „Ролло, къде е инструментът?“ И на него изведнъж му затрепера брадичката: Ковак веднага разбра, че е забравил калъфа в таксито. Изскочихме от ресторанта, а площадът отпред голям и от него тръгват няколко улици. Всички се разбягахме в различни посоки, даже Витя Третяков, този трогателен и разбран човек. Надявахме се таксито да не е заминало или да е спряло на светофар. Минаха около 20 секунди, максимум – половин минута. Естествено, никого не намерихме, колата беше изчезнала без следа. А пък и никой не беше запомнил номера.

 

Върнахме се в ресторанта. Беше страшна трагедия. Катастрофа! Напихме се от мъка, аз буквално се разревах. Обадих се на колегите ми французи и измолих виола за утрешния концерт.

 

Свързах се с моя ученик Рома Балашов. Той беше в Москва. Попитах го дали има френска виза. Роман отговори утвърдително. Казвам му: „Спешно идвай с виолата“.

 

Не можех да се примиря със загубата. Все питах Ковак: няма ли единна диспечерска служба, през която да питаме шофьорите? А той ми отвърна: „Представа си нямаш колко много такси-компании има тук. Само в Париж са над петстотин, нищо не е централизирано“.

 

Въобще, никакви надежди. След два часа и половина Рома щеше да излети от Москва.

 

И изведнъж към Ролло се приближи сервитьорът и му прошепна нещо на ухо. Онзи направо подскочи и се развика: „Юра, имаш ли 50 франка?“ Дадох му ги, Ковак изтича на улицата и се върна с... виолата. Оказа се, че таксиджията – възрастен французин, качвайки поредния клиент, забелязал странния куфар в багажника. Започнал да премисля кой може да го е забравил. Съобразил, че сигурно са ония, дето говореха нещо за опера и симфония. Той не знаеше руски, но думите са международни. Когато му свършила смяната, таксиджията докарал куфара в ресторанта, в който ни оставил. Правилно предположил, че едва ли ще си тръгнем толкова скоро... А 50-те франка бяха скромното му възнаграждение за извънредния курс след работа.

 

Бих му платил и десет пъти повече! Така виолата се върна при мен по вълшебен начин.

 

 

Но това е второто чудо. Първия път самият аз забравих инструмента на покрива на „Запорожеца“. Оставих го уж за секунда, разсеях се, седнах зад волана и потеглих. Куфарът остана отгоре и полетя по пътя като ракета... Сега калъфите са здрави, но по онова време бяха от картон...

 

Отивах да ме снимат за първата ми брошура за "Союзконцерт". Фотографът живееше на Ленински проспект. Пристигам у тях, а той ми вика: „Вилата ни е наблизо, там има брезички, красиво е... Дай да те снимам сред природата. Щом си с кола, ще вземем и жената. И чувал картофи. Нали нямаш нищо против?

 

— Професионалист!

 

— Аз се съгласих. Но жената на фотографа се оказа възедра дама. С невероятни габарити! За да ги кача в колата, трябваше да махна предната седалка, където винаги слагах инструмента. Сложих виолата на покрива, всички седнаха и аз се отплеснах.

 

Излизам през арката на вътрешния двор, а минувачите ме гледат някак странно. Нищо, викам си. Завивам по Ленински проспект, давам газ и виждам един милиционер, който нещо ръкомаха към мен. Чак след това съобразих, че се е опитвал да ми каже за калъфа на покрива.

 

Само че в онзи момент не разбрах жестовете му и дадох газ, тъй като не бях нарушил правилата. Помня точно, че скоростта беше под 80 км/ч. И изведнъж отзад чувам глух звук: ту-дум, ту-дум. Жената на фотографа каза: „Според мен нещо падна“. А аз като последен глупак се взирам в уредите на таблото – в Запорожеца те бяха общо три – всичко изглеждаше наред: бензин има, маслото не е изтекло.

 

После се обръщам, както си карам, и с ужас виждам как моят калъф се търкаля по асфалта сред облак прах...

 

Пред нас светна зелено и лавината от коли потегли. Моментално дадох на заден, както си бях на скорост, кривуличейки. Естествено, не успях, тъй като колите насреща се движеха много бързо. Вече виждах как след няколко мига виолата ми ще бъде размазана на асфалта, но нищо не можех да направя.

 

По тротоара минаваше някаква двойка. Момчето разбра каква е ситуацията, изскочи на платното, сграбчи калъфа и го пусна на тротоара. Съвсем небрежно, ей така, отвисоко. Той не знаеше какво има вътре. Паднало нещо, вдигнал го. После се върна при момичето и двамата продължиха по пътя.

 

Аз внимателно подхванах калъфа, със затаен дъх. Не можех да го отворя на улицата, ръцете ми трепереха от ужас... Помислих си, че вътре сигурно всичко е станало на каша и трески. След цялото това тътрузене.

 

Но инструментът не само не беше пострадал, дори не се беше разстроил. Нищо! Нито една драскотина.

 

Даже имах чувството, че след това виолата ми звучеше по-свежо.

 

— От преживения стрес.

 

— Вие се смеете, но си беше страшно. Защото калъфът беше най-обикновен, мек, от картон. А може тъкмо това да го е спасило.

 

Скъпоценният "Страдивариус"

 

— Верно ли, че сте купили инструмента за 1500 рубли?

 

— Да, на цената на половин „Запорожец“ по онова време. Даже по-малко. „Ушатият“ ЗАЗ-968 струваше 3600 рубли.

 

— Това първата ви кола ли беше?

 

— Взех това, за което ми стигаха парите. После реших да си купя „Жигули“ от тези за износ, почти месец обикалях из Германия, събирах необходимата сума, върнах се у дома, а там ми викат: „А не искаш ли Волга?“. Оказа се, че заработеното ми стига. 

 

И се подредихме: Алекс Слободяник - на седемметров "Форд", Вова Спиваков - на стегнат и елегантен „Шевролет“ в цвят металик, и аз, значи, на „Волга“. Вярно, не задълго. Взех пари назаем и в Париж си купих „Буик Стайл Лайт Лимитед“. Страхотен автомобил! Бързо върнах дълговете, а колата задържах. Имаше сума ти екстри – автоматично откопчаване на предпазните колани и сваляне на стъклата, подгряване на седалките и огледалата... За ония времена – невероятна гъзария!

 

— Отрано ли започнахте да печелите?

 

— Не веднага. За първата виола, например, взех пари назаем от татко и дядо. Не ми достигаха близо две трети от сумата.

 

Пристигнах в Москва с парите, спечелени от свирене на китара в Лвов. С момчетата често поемахме халтурки. Балове, сватби, рождени дни...

 

В града ни знаеха и получавахме много предложения. Пеехме основно на английски, но можехме и на руски или украински, ако ни помолеха. И досега помня украинския, за два дни го проговарям без акцент.

 

— Някой беше споменал, че дядо ви знаел седем езика.

 

— Така твърди майка ми. Аз никога не съм виждал дядо, той изчезнал по класическия начин през 1937 г. Много преди да се родя. Само снимката му остана. Външно прилича на Свердлов. Поне аз така съм го запомнил.

 

Парите за виолата ми зае другият ми дядо, по бащина линия.

 

Инструмента намери професор Борисовски, завеждащият катедрата в Московската консерватория. Вадим Василиевич беше разучил сума произведения за виола и самият той свиреше на една фантастична Гаспаро да Сало. А на мен ми намери Паоло Тесторе.

 

Борисовски все повтаряше: "Трябва ти хубав инструмент". Преди това виолата принадлежала на някакъв одески евреин, принуден да разпродаде ценностите си, преди да замине в емиграция. Не даваха нищо да се изнася от страната – ни злато, ни бижута, нито антиквариат.

 

Помня, че в края на 1971 г. се връщах в общежитието на Мала Грузинска, където живеех тогава, и дежурната ми предаде записка: „Спешно се обадете на В.В. Борисовски“.

 

Вадим Василиевич беше кратък: "Пристигай, твоята италианка те чака“.

 

— Колко струва Тесторе-то ви днес?

 

— Моят приятел, знаменитият цигулар Шломо Минц, в отговор на подобен въпрос за цената на неговия инструмент, казваше: „Когато някой го купи, ще разберем колко струва“.

 

Превъзходният парижки майстор Етиен Ватло, който за съжаление почина през 2013 г., обожаваше моята Тесторе. И мен ме обичаше, погаждахме се добре. В ателието му висяха портрети на музиканти с инструменти, сред които и моята снимка. Той казваше: „Имаш страхотна виола! Може и да не е най-съвършената, както и ти да не си най-съвършеният, но когато сте заедно, помежду ви се получава магия. Никога не си сменяй инструмента“.

 

— А вие искали ли сте?

 

— Правил съм опити.

 

Свирил съм на Страдивариуса на Паганини, на моцартовата Тесторе в Залцбург, но след това виолата ми започва да стърже, обижда се.

 

Верно, сръднята й не трае дълго. Бързо прощава, буквално след минута. Но в началото винаги издава един дрезгав, нечист звук.

 

— Мистика?

 

— Ако трябва да се изразя научно, по-скоро перестройка. Свииш на чужд инструмент, после взимаш твоя и в първата секунда ръката ти поляга другояче. Физиология! Макар наистина да си мисля, че виолата се обижда. По едно време имах калъф за два инструмента, в който носех и цигулката Страдивариус от Държавната колекция, принадлежала на Александър I. Изпълнявах програми, които изискваха наличието и на двата инструмента. Затова носех такъв калъф. След цигулката взимах виолата, а тя някак си скрибуца! Та се налагаше да й се подмазвам, да я галя, да я успокоявам...

 

— Кой ви посъветва да използвате външната си прилика с Паганини и да си пуснете дълга коса?

 

— Не съм търсил да предизвикам подобни асоциации. Вече ви споменах, че на младини харесвах Бийтълс и като дойдох от Лвов, имах коса до раменете. Така се разкарвах из Москва, въпреки че близките ме съветваха да се подстрижа. После Святослав Рихтер ми каза: „Не обичам дъгокоси мъже, но на вас, Юра, ви отива. Само недейте да я отмятате рязко“. И аз се успокоих, вече ми беше все тая какво мислят и говорят другите за мен.

 

— Вярно ли, че Святослав Теофилович ви е наричал Наполеон?

 

— Така е. И тигър, и звяр. В зависимост от ситуацията. Но аз го приемах спокойно. И за сравнението с Паганини не придирях. Някой го беше написал в пресата, и така тръгна...

 

А знаете ли, че Бетховен, съчинявайки Третата симфония, я посветил на великия си съвременник-реформатор във Франция, но още не успял да я допише, когато онзи се провъзгласил за император. Авторът зачеркнал посвещението и нарекъл симфонията Героическа. На слушателя, общо взето, му е все тая, стига музиката да е гениална. А за величието на Бетховен и Наполеон нека спорят историците, да изясняват кой е по-велик.

 

Впрочем, в музея на Лвов се съхраняват орденът и парите, въведени от Наполеон. Те не са френски, а общоевропейски. Той нарекъл паричната единица евро. Императорът искал да обедини Европа, вярно, по свой си начин – като я завоюва...

 

— Като стана дума за музеи...Знам, че когато изнасяте концерти с „Московските солисти“, целият оркестър свири на Страдивариуси, Амати и Гуарнери.

 

— Да, за такива случаи специално взимаме цигулките и виолите от Държавната колекция на уникални музикални инструменти. Понякога дори пътуваме с тях на гастроли. Разбира се, придружени от въоръжена охрана, която има право да стреля.

 

Предоставят ни специален вагон, обикновено първият или последният в композицията, а в коридорите стоят хора с пистолети. Как иначе? Такова съкровище трябва да се пази.

 

Когато се разпадна СССР, от колекцията се изгубиха няколко Страдивариуса. Три от бившите съюзни републики (не искам да им назовавам имената) нагло заявиха: те не принадлежат на Русия, а на Съветския съюз, защо трябва да ги връщаме на Москва?

 

— Явно някой е изнесъл инструментите в емиграция.

 

— Ужасно! Един дявол знае кой ги е изнесъл! И не само цигулките, но и други ценности и произведения на изкуството – от живописни платна до яйцата Фаберже.

 

Когато Михаил Швидкой беше министър, имено той инициира връщането на трофейните картини в Германия, но интересното е, че по негово време в Русия се върнаха много музикални инструменти.

 

 

— Срещу разписка ли ви ги издават от колекцията?

 

— Естествено. Никой няма право да ги разнася из Москва, репетициите се провеждат в сградата на Държавната колекция. Все пак е нужно време, поне три-четири дни, за да свикнем. Уникалните инструменти не нощуват в домовете на музикантите, не се изнасят излишно навън.

 

А по съветско време помните ли как беше? Когато млади, талантливи изпълнители се готвеха за конкурса Чайковски, да речем, им издаваха инструментите и ги настаняваха в почивния дом на Хорошевско шосе. Там са живели и Витя Третяков, и Вова Спиваков. Идваха педагози, занимаваха се с тях, репетираха. Така работеше системата.

 

Инструментите от Държавната колекция имат уникални съдби. Веднъж свирих на цигулка, донесена от Германия след войната. Историята й е следната: през май 1945 г., вече след Победата, в Берлин се срещат двама офицери – руски и американски. Както си му е редът, здраво се напиват. В хода на разговора станало ясно, че дядото на съветския майор е музикант, а бабата на събеседника му – художничка.

 

И двамата победители решили да си разменят трофеите, взети от победените немци. Нашият дал заграбената от Дрезденската галерия картина, а американецът – стара, видимо ценна, цигулка.

 

После се разделили. За картината не знам, може и да е била на Ботичели, но цигулката се оказала Страдивариус. Нашият съзнателен офицер обаче не я дал на дядо си, а чинно я занесъл в Държавната колекция. Впоследствие на нея десет години свири Давид Фьодорович Ойстрах. И направи феноменални записи. После попадна в мои ръце. Фантастичен инструмент! На нея съм изпълнявал втората част от двойния концерт на Бах.

 

И това е само една история, а колко още има. По време на Ленинградската блокада, например, са разменяли Страдивариус за къшей хляб.

 

Там е и Страдивариусът на княз Юсупов. Бягайки по време на революцията, той, незнайно защо, зарязал цигулката, която много обичал. Въпреки че изнесъл, каквото могъл. Дълго време никой не знаел за инструмента, но при реставрацията на двореца намерили тайна врата, отворили я и попаднали в празна стая, а върху масата лежал калъф с цигулка. Това е един от най-добрите екземпляри на Страдивариус в света. Явно великият майстор също е правел едни цигулки по-добри, други – недотам. Но никога не е падал под определено ниво...

 

Колекцията е създадена по разпореждане на наркома Луначарски. През ноември става на 100 години.

 

— Какъв е най-дългият период, в който не сте докосвали инструмента?

 

— Миналото лято не съм се докосвал до виолата в продължение на седмица и половина. Заключих я в сейфа. За първи път в живота си дадох толкова дълга пауза и заминах да се лекувам. Но всяка сутрин ръката ми  неволно посягаше към калъфа. И като не напипвах виолата, ми избиваше пот, за няколко секунди си мислех, че пак съм я загубил.

 

Обикновено всичко зависи от натовареността на графика. Ако ни предстои премиера, трябва постоянно да свирим. По време на турнетата също имаме много концерти, така че всеки ден съм на сцена.

 

Да, човек трябва и да почива, макар че дългите паузи са вредни за здравето: нарушава се кръвообращението, мускулната активност.

 

— Цигуларите и виолистите сигурно страдат от професионални болести?

 

— Основният проблем е изкривяването на гръбнака.

 

Лявото рамо е постоянно повдигнато, главата също е обърната в тази посока, така че четвъртият, петият и шетият прешлени на гръбнака се изкривяват. Плюс вдигнатата ръка, оттичането на кръвта, изтръпването...Отделно в лявото ухо те бие страшно силен звук. Някои колеги оглушават с времето...

 

Разбира се, има легендарни старчета, с някои от които дори успях да свиря. Но при повечето цигулари възрастта си личи. Мускулите на Исак Щерн отслабнаха с годините. Менухин също имаше проблеми. Докато Ойстрах, например, с възрастта ставаше все по-добър. Вярно, че не живя дълго – отиде си на 66 години.

 

Пианистите пък имат други болежки, нали постоянно седят. Слабото място на диригентите са краката. Аз от две години репетирам само седнал – трудно ми е да стоя дълго.

 

 

— Вие, впрочем, подарихте бутилка на Валерий Гергиев, благодарение на когото започнахте да дирижирате през 1985 година?

 

— Толкова пъти сме си подарявили един на друг, че вече не знам чий ред е...

 

Действително, аз дълго време ненавиждах диригентите като племе. Те често не знаеха партитурата на акомпанимента. А пък аз бях солист. След като 200 пъти съм свирил концерта на Барток, да речем, знаех съвсем точно: ето тук влиза обоят, после съм аз... Докато диригентите не следяха за тези неща. Повече ги вълнуваше оркестърът, а за солиста не им пукаше. Голяма работа, и така ще го изакомпанираме. Беше им на втори план. Но това не се отнася за Валерий. Стига да има време, той работи скрупольозно, до последната нота.

 

Макар че Гергиев развива огромна дейност, неговото даже не е предприятие, а цял, как да кажа...концерн.

 

С Валерий Гергиев

 

Част 3

 

За чувството за мярка, рисунките по пясъка, алкохола, пожара и медальона

----

 

— Навлизането на чалгата в класиката съвременна тенденция ли е?

 

— А вие какво наричате чалга? Важен е вкусът.

 

— Ванеса Мей, например.

 

— Тя не свири чак толкова лошо, не фалшиви, друг е въпросът, че електрическата цигулка за мен е под въпрос... Аз също имам няколко електрически виоли и даже една цигулка, но минах този етап преди 20 години. В началото свирех на електрически инструменти, но после се отказах. Стори ми се евтин номер. Електрониката много развращава, там всичко е по-просто, тънкостите и хватките се разкрасяват и после е трудно да свириш на нормален инструмент. За съжаление, това се забелязва и при феноменален цигулар като Найджъл Кенеди. Познавам ранните му записи, той изпълняваше изумително Елгар на нормална цигулка. Много талантлив човек! Джими Хендрикс на цигулката! Но Найджъл прибягва твърде често до електрото и започнаха проблемите със звукоизвличането. Неотдавна го слушах да свири Бетховен.

 

— Професията ви е такава, че трябва да се харесате на публиката и за това явно си има различни трикове.

 

— Сериозен въпрос.

 

Всеки изпълнител си има свое особено, характерно качество. Важното е да го развиеш по най-добрия начин, но това трябва да става внимателно, за да не се превърне дарбата в щампа.

 

Смятам, че основното в нашата професия е безкрайното внимание към вкуса и стила. Често то се губи. Мнозина губят чувството за мярка, а имат големи амбиции, и са готови на всичко, за да спечелят по-голяма популярност сред широката публика. Това е временен успех. А има оригинални музиканти, като Миша Плетньов или гениалния Гриша Соколов, например.

 

— Но успехът и на двамата сред зрителите не е сравним с този на Денис Мацуев.

 

— Тук опираме до въпроса за степента на свобода и компромиса...С Денис сме близки, познавам го от много години и съм го слушал в разни ипостаси. Присъствах на фестивала във Вербие, където Мацуев изнесе самостоятелен концерт. Беше потресаващо.

 

Денис е много широкоспектърен като диапазон и натюрел, той е енерегичен, бърз... Докато Миша, Михаил Василиевич Плетньов е надарен по друг начин, той е интелектуалец в музиката. Има свой начин на мислене. И, разбира се, своя публика. Трудно е да ги сравнява човек, нали разбирате. Не можеш да кажеш кой е първи и кой – втори. Ами какво да кажем за Марта Аргерих или Женя Кисин? Има много потресаващи пианисти, които са съвсем различни един от друг. Но това не значи, че единият е по-добър от другия. В един добър ресторант всички ястия са вкусни, но всеки клиент предпочита своето...

 

— Опитах се да преброя всички фестивали,  в които сте участвал, но така и не успях. Сигурно са десетки?

 

— Нещо такова.

 

— Защо толкова много? Ненаситност?

 

— За какво? Във финансово отношение това далеч не е най-доходоносната форма. С концерти мога да печеля много повече. Сто пъти повече.

 

— Не става дума за парите, а за желанието да обхванеш необятното.

 

— Публика има навсякъде. Но в случая с фестивалите не аз отивам при нея, а тя при мен. Това е огромен плюс: възможност да не стягаш куфарите всяка вечер и да бягаш за следващия самолет...

 

Седя на едно място и работя спокойно, обмислям си програмата. В този смисъл всеки фестивал, без значение какъв, за мен е като подарък.

 

Със световноизвестния пианист Денис Мацуев

 

— А на кой етап приключва творчеството и започва ширпотребата? Казвали сте, че изнасяте по 150 концерта годишно. Не е ли множко?

 

— Помня едно пътуване до Вашингтон, където свирих концерта на Шнитке, написан специално за мен от Алфред Гариевич. Дирижираше Ростропович. След концерта седнахме и започнахме да проверяваме кога са следващите дати, на които ангажиментите ни съвпадат, за да изсвирим заедно „Дон Кихот“ от Рихард Щраус. Тогава Мстислав отвори своя талмуд и стана ясно, че има над 200 концерта.

 

А пък аз наивно си въобразявах, че много свиря... После намерихме „прозорец“ и обиколихме пет европейски столици – Лондон, Париж, Амстердам.. .Това беше последното турне на Ростропович като солист с оркестъра. Тогава той свири като бог. В началото – добре, а после все по-добре и по-добре....

 

Самият Слава беше Дон Кихот.

 

Дотогава много пъти бяхме свирили по целия свят. Ростропович е по-възрастен от мен с, може би, 20 години, но беше в отлична форма. Беше му много обидно да чете как вече не искали да го видят на Запад, не го канели на гастроли и той, видите ли, решил „да издои руската крава“ за сметка на бившата си популярност. Помня тези публикации. Абсолютно несправедливи.

 

— Възрастта не можеш за измамиш. Известно е, че старият Паганини също не е пълнел залите.

 

— Бях на концерта на Давид Ойстрах в Голямата зала на консерваторията, когато двата балкона останаха празни и се наложи да ги затворят. Зрители имаше само на партера... Но Давид Фьодорович до края на живота си свиреше с най-високо майсторство. Може би проблемът дойде оттам, че той живееше в Москва и народът си казваше: нищо, че не отидох днес, ще отида утре. Той си е тукашен, няма къде да избяга.

 

Питахте ме дали няма да вляза в рутината, ако концертирам прекалено много? Това няма как да стане с човек, който постоянно търси и се отнася творчески към работата си. Рутина е когато работиш на автопилот, без да влагаш душа.

 

Ростропович никога не е свирил така. Аз също.

 

Сцената винаги е изпитание. Не знам какво сравнение да използвам... Не може да заучиш нещо и после само тъпо да го преповтаряш. Това е като рисунка на пясък. Вълната идва и я отмива.

 

Всеки път започваш отначало. И опитът не ти помага особено. Търсенията са по време на репетициите. На сцената излизаш с друг градус. Там е публиката, която изисква особено състояние.

 

 

— Често ли сте недоволен от себе си?

 

— Постоянно. Винаги! Но аз честно се трудя, затова имам право да си прощавам. Макар че съмненията остават. Това състояние ми е много познато.

 

— Случвало ли ви се е да отменяте концерти?

 

— Да, но не толкова често, колкото други мои колеги.

 

Основно по здравословни причини. Въпреки че на конкурса в Мюнхен, който ми отвори пътя към голямата сцена, свирих с 40 градуса температура. С пристигането в Германия вече бях болен, във влака пипнах някакъв вирус. Почти не си спомням как стигнах до хотела. Пълна мъгла! Лежах в евтината стая и постоянно спях. Натъпкан с хапчета, в невменяемо състояние. Даже на жребия не отидох, не можах да стана от леглото. Яви се Юра Ганделсман, също виолист. Казал им – така и така, приятелят ми се разболя, аз съм тук вместо него.

 

Всички ме бяха отписали, понеже, докато останалите репетираха, аз се търкалях в леглото. После се поосвестих и, олюлявайки се от слабост, тръгнах за конкурса. Всички бяха ошашавени и ме гледаха с изумление.

 

Явих се под номер 13, поразително е как не изгубих форма за дните, в които боледувах. Разсвирих се за 10-15 минути и – напред. Минах първия тур, после стана по-леко, веднага дръпнах пред останалите участници в конкурса. И в крайна сметка – Гран при...

 

Но в младостта всичко се понася по-леко, включително болежките. На 60 е трудно да правиш това, което е по силите на 20-30 годишните. И сърцето ти трябва да издържи, и мишците.

 

— За вас се знае, че не избягвате алкохола, Юрий Абрамович.

 

— Не и в деня на концерта. Тогава категорично не. Виж после – може. Но с мярка...

 

Преди концерт не бива да се пие, алкохолът ограничава емоционалната сфера. Макар че познавам велики хора, които си сръбваха и не губеха качество, свиреха страхотно. Като знаменития Хенрик Шеринг, например. След първото изпълнение той влизаше зад кулисите и надигаше плоската манерка, което си носеше в джоба на фрака. Излиза, отпива глътка коняк и обратно на сцената. Връщаше се и изсвирваше всичко право в десятката...

 

Всеки със своето здраве, издръжливост, нервна система. На мен алкохолът ми пречи на сцената. Веднъж си го позволих и повече не съм предизвиквал съдбата.

 

— Кога беше това?

 

— Много отдавна. С Рихтер. Преди концерта в Голямата зала на Консерваторията. Него ден Святослав Теофилович отказваше да участва в концерта, просто не искаше да свири. Понякога беше капризен като дете. Тогава пак така лежеше мълчешком на дивана в тъмната и празна квартира на Малая Бронная. Ниночка Лвовна му беше приготвила смокинг, риза, обувки, всичко необходимо, написала ми бележка и излязла по работа. Пристигам аз и му казвам: „Маестро, концертът започва след десет минути. Залата е пълна, всички вас чакат“.

 

Рихтер помълча известно време и каза: „Добре, де. Да пийнем по коняк и тръгваме“. Съгласих се. Какво да го правя? Изпихме по чашка. Святослав Теофилович предложи: „Да пийнем по още една?“ А аз му викам: „Хайде да е по половинка“.

 

Но чашките бяха бая големи. Удари ме право в главата, изпаднах в съвсем различно настроение.

 

Рихтер се преоблече, набързо се добрахме до консерваторията, влязохме през задния вход откъм улица Кисловска. Всички ни чакаха с нетърпение. Концертът закъсняваше с 15 минути. Рихтер напираше да излезе право на сцената, едва смогнах да му дам инструмента.

 

Със Святослав Рихтер по време на "Декабристките вечери", 1982 г.

 

Излязохме, и се понесохме... Не е за разправяне! Никакъв нерв, въпреки че солов концерт в Голямата зала с Рихтер си е кос коджа ми ти повод за вълнение. Вместо това – пълно отпускане. Свирихме Бритън, Хиндемит, Шостакович. Всичко вървеше много добре, докато не стигнахме до първата кулминация. И в мен сякаш се включи някакъв предпазител, не ми дава да се развихря... Като при колите с неразработени двигатели, на които едно време слагаха ограничител за скоростта. „Волгите“, да речем... Докато не измине две хиляди километра, не може да вдига над 80 км/ч.

 

Та и аз така. В кулминацията на произведението сме, уж всичко върша правилно, а го няма най-важното, липсва драйв. Вече към втората половина махмурлукът ме пусна. И сонатата на Шотакович я изсвирих значително по-добре. Зрителите, разбира се, нищо не забелязаха, приеха ни възторжено, дълго ни аплодираха, устроиха ни овации.

 

На Рихтер обаче му се сторило, че в Европа, където бяхме гастролирали преди това, приемът бил по-възторжен. И по едно време ми шепне: „Я дайте напук да им извирим още веднъж Шостакович“. А произведението е 37 минути.

 

Аз мечтаех само за едно: да свърша по-скоро, че бях капнал.

 

Но как да кажа на маестрото „не“? Плахо му предложих: „Може би само една част?“ Рихтер отвърна: „Не, цялата соната“. Ужас! И излязохме.

 

Неколцина зрители в залата, като разбраха какво се задава, още на първите акорди станаха и се отправиха към изхода. Добре, че Рихтер не ги забеляза, защото реакцията му е непредсказуема, той имаше буен темперамент.

 

В крайна сметка изсвирихме сонатата на бис до последната нота. Беше паметно!

 

— И оттогава не сте ли пили преди концерт?

 

— Не. Никога. Понякога мога да си позволя чаша бира преди обед, но следобяд – задължително сън и, разбира се, никакъв алкохол.

 

— Наскоро отменихте концерт заради пожар в къщата, в която живее дъщеря ви Ксения? 

 

— Предната вечер рязко вдигнах кръвно. Същия ден бяхме репетирали с известния австрийски цигулар и диригент Томас Цетмайр. С него се познаваме от години и отдавна чаках възможност да свирим заедно. И ето че най-накрая тя се появи. Репетицията мина чудесно, а на концерта аз... не излязох. Не можах.

 

Юрий Башмет с дъщеря си Ксюша

 

— Как научихте за пожара?

 

— От телевизора. Вечерта дълго не можах да заспя. Преживявах заради отмененото изпълнение. Легнах си, включих телевизора и започнах да щракам каналите, да видя къде какво дават. Без звук. Попадам на „Россия 24“. Зачетох се в надписите. „Тръмп направи изявление“. После: „Пожар на Никитския булевард“. Отначало не дочетох докрай. Реших, че гори нещо на Малая или Болшая Никитска. Не си спомням колко беше часът. Някъде около два през нощта. След 15 минути съобщението пак се появи. Този път се загледахи видях, че пожарът е на булеварда.

 

— Подскочихте ли?

 

— Веднага. Помислих си: „Ако Ксюша спи, няма да я будя, ще й напиша SMS". Пратих го и тя тутакси ми звънна и каза: „Да, това е точно нашата къща“. Така разбрах.

 

Дъщеря ми с внука в този момент вече бяха при баба им. Тя живее наблизо. Първото, което я посъветвах, беше: „Ксюша, не се притеснявай. Каквото се е случило - случило, не можеш да го поправиш“.

 

Дъщерята ми разказа, че същата вечер й дошла приятелка на гости, двете седели и си говорели. Грант, внукът ми, вече спял. После изведнъж угаснал токът, замирисало на изгоряло. Спешно се изнесли, побегнали буквално боси, не успели да се обуят. Ксения веднага се обадила на пожарната, но огънят се разпространил бързо.

 

После тръгнаха публикации в жълтата преса. Какво ли не писаха! Включително, че изгоряла цигулката Страдивариус. Казах на дъщеря ми: „Нека си лъжат, не коментирай, гледай си работата“. Трябваше да вадим нови документи, да мислим къде ще живеят.

 

Сега, слава богу, любителите на сензации се поуспокоиха, особено като разбраха, че няма да излезе заек от този храст. Не мисля, че си струва да задълбаваме в тази тема и да наливаме масло в угасналия огън...

 

По-добре да ви разкажа как веднъж ми се присъни музика. Случвало ми се беше и по-рано, но обикновено на сутринта нищо не си спомнях. Докато този път не ме домързя, станах, седнах на рояла и я изсвирих. И после дълго, може би година, в компания с колеги просвирвах мелодията. Марта Аргерич даже ми поиска нотите, каза, че щяла да я изпълнява на концертите си на бис. Но нямах финал. Нищо не можех да направя. Докато на един фестивал във френския град Евиан не показах мелодията на Ростропович.

 

Той внимателно я изслуша, с характерния си жест се плесна с три пръста по плешивината и рече: „Браво бе, старче! Ами че ти си съчинил „Реквиема“ на Моцарт“.

 

Колко пъти съм го свирил, а само Ростропович улови приликата! Само една нота променяше ритъма си и после тръгваше въведението...

 

— И какво, не дописахте ли финала? На Моцарт.

 

— Е, все пак не съм композитор. Въпреки твърдението на журналистката, която цитирахте в началото на разговора ни.

 

А виж, Ксюша, като дете, съчиняваше, и то съвсем не зле. На шест години написа пиеската „Дъждец“. Не знам дали помни. Ние с Рихтер бяхме във възторг.

 

— Как станахте толкова близки със Святослав Теофилович?

 

— Пред него ме препоръча Олег Каган, с когото вече свирехме заедно и бяхме приятели. Но не се сближихме веднага. Докато Рихтер не ме чу как свиря, не ми предложи да свирим заедно. За първи път свирих пред него на... панихидата на прочутия акордьор на рояли Георги Богин. Поклонението беше във фоайето на Голямата зала на Консерваторията. Аз вече бях солист на филхармонията. Първият в историята, преди това нямаше виолисти на такава позиция.

 

Един ден ми се обадиха и ме помолиха да изсвиря траурна пиеса на панихидата. И аз приех. Въпреки че този мизансцен над гроба е ужасен сам по себе си. Свърших и застанах зад колоната. Изведнъж някой отзад извика: „Юра?“ Обръщам се – Рихтер. Похвали ме и каза: „Звъннете, моля ви, довечера на Нина Лвовна“.

 

И така започнахме да концертираме заедно. Изпълнявахме сонатата на Шостакович, камерна музика. Даже свирихме „Приказните картини“ на Шуман по време на „Декабристките вечери“ в Пушкинския музей. Наскоро по „Култура“ гледах записа от това изпълнение и ми хареса. Страхотно! Особено средните части са много добри. И финалът...  

 

Святослав Рихтер, 1973 г.

 

Святослав Теофилович беше удивителен и неповторим във всичко. Веднъж ми постави за задача да изчета целия Емил Зола. И досега не разбирам защо именно него.

 

Рихтер е човек на превъзмогването. Може бос да обиколи три пъти Москва по околовръстното или да стигне пеша до Звенигород.

 

Веднъж устрои състезание кой ще изяде повече пелмени. Честно да си призная, аз не издържах и отпаднах първи. Андрюша Гаврилов едва не умря от преяждане, но накрая пак победи Рихтер. 

 

Колко години ви отне, докато стигнете до Голямата зала на Московската консерватория?

 

— Със солова програма ли? Дълго. За първи път свирих там след завършването на втори курс, но не сам, а със симфоничния оркестър под диригентството на Вероника Дударова. Помня, че с хонорара от 30 рубли си купих страхотни дънки от един австрийски студент в общежитието...

 

Но със солово изпълнение дълго време не ме допускаха до Голямата зала. Даваха ми само Малката, но в един момент публиката стана толкова многобройна, че мнозина не успяваха да влязат на концертите. Пък и аз се амбицирах. Понеже в Голямата зала никога не бяха допускали солови концерти на виолисти. Това е исторически факт. А пък аз вече имах опит в Ла Скара, Концертгебау, Мюзикферайн, Барбикан, Куин Елизабет Хол и Карнеги. Навсякъде – със самостоятелни концерти, докато родната Голяма зала ми убягваше. Разбрах, че е време да пробия и да съборя стената. Направих го не само заради себе си.

 

Спомням си, че веднъж в Министерството на културата ме попитаха какво мисля за идеята известният американски виолист Роберто Диас да изнесе самостоятелен концерт в Голямата зала. Казах, че ще се радвам. И тайно си помислих: най-сетне ще се появи човек, с когото да започнат да ме сравняват...

 

Понякога съжалявам, че не станах пианист или цигулар. При цялото ми желание, няма как да изсвиря на виола Брамс или Рахманинов, „Реквиема“ на Моцарт или „Патетичната“ на Чайковски. А това ми беше детска мечта, която, уви, не мога да сбъдна.

 

Изпълнявал съм всичко, написано за моя инструмент. В това число съчиненото специално за мен. Но не ми стига. Иска ми се нещо ново. Затова чакам нови произведения, постоянно чакам.

 

Донякъде удовлетворих тази своя потребност, благодарение на дирижирането. Така се случи със симфониите на Шуберт. Много интересен опит.

 

Макар че, разбира се, не е същото. Не може да се сравни със свиренето на инструмент...

 

Но какво да се прави, като Бетховен има десет сонати за цигулка, 32 – за фортепиано и само една за виола, при това доста странна...

 

— Първата си награда май получихте на Олимпиадата през 1980 г. в Москва? Медал „За трудова доблест“.

 

— Да, май. Тогава с Рихтер изнесохме самостоятелен концерт. Честно да ви кажа, аз имам проблем с наградите, не ги помня всичките и даже не знам къде са. По причина на моето безхаберие и безотговорност. Знам, че това не е хубаво, но така се получава. Имам френски, италиански, литовски ордени. Леонид Кучма ми връчи орден „За заслуги“ към Украйна. Мисля, че беше трета степен.

 

Може би трябва да си събера наградите и да ги изложа на видно място. Имам също мантии на почетен професор и доктор на науките, кавказки бурки, папахи, кинжали... Дори сабя – като замахнеш и се отварят три остриета, като ветрило. Веднъж ми подариха кон, но слава богу, не го докарах в Москва, оставих си го там, в родината му. Нека да си пасе и да скача. Ако не се отнасях с такава ирония към себе си, сигурно щях да отворя музей на свое име. Или поне мемориален кът.

 

— Помня, че по едно време носехте непрекъснато медальон със знака на Водолея. А сега гледам, че сте го сменили със Свети Георгий.

 

— Колекционирах медальони, носех ги от разни страни. Срещаха се много интересни екземпляри.

 

 

А Георгий ми е подарък от католикос Илия, грузинският патриарх.

 

Последното ми пътуване до Тбилиси за малко не завърши със скандал. Искаха да ме глобят със 70 хиляди евро и да ме пратят в затвора за нарушение на закона за окупираните територии. Година по-рано концертирах с оркестъра в Абхазия, без да известя официалните власти в Тбилиси. Не си дадох сметка за политическия контекст на ситуацията. Осем години не бях ходил в Грузия. Още от времето на Саакашвили. Най-после се наканих и тя взе, че стана една...

 

По време на концерта отвън се събра малка демонстрация, даже се стигна до сбиване, та трябваше да викаме полиция... При това трябва да призня, че в Тбилиси винаги съм бил посрещан с голяма любов. Там имам един куп приятели – забележителни, талантливи. И при това пътуване три дни се къпах в гостоприемство, свирих безплатно в полза на музикалното училище, на концерта изпълних „Светотен“ на Гия Канчели, който, за жалост, си отиде буквално преди дни...

 

Препълнената зала слушаше в абсолютна тишина. И изведнъж се чуха крясъци от високоговорителя. Споменаваше се моето име. Оказа се, че това били призиви да бъда привлечен към отговорност...

 

Криво-ляво завършихме програмата, но ме изведоха с полицейски кордон. Вечерята в ресторанта бе отменена. Сами разбирате какво беше настроението. Късно вечерта ми се обадиха от резиденцията на партриарх Илия. Той ме покани за среща и аз отидох със сина ми Саша. Прекарахме чудесно. Пихме червено вино, слушахме музика, разговаряхме. В края на срещата католикосът ми закачи този медальон и каза: „Очакваме ви, обичаме ви. Идвайте по-често. Не се притеснявайте“. А аз му викам: „Ами ако пак искат да ме вкарат в затвора?“. А Илия отвърна: „Тогава до 15 минути ще ви обявя за мой гост. Никой няма да ви закача. И свети Георгий ще ви закриля. Вие сте Юрий, а то е производно от Георгий...“.

 

Оттогава не свалям медальона. Само нощем. На сутринта пак го слагам и така цял ден. По време на концерти Георгий винаги е с мен. Вече пет години.

 

— Помага ли?

 

— Надявам се. Най-малкото не искам нищо да променям. Нито медальона, нито живота си.

 

Често си казвам "Take it easy". И действително, защо трябва да разбутваш нещо, което и така върви добре? Човек трябва да гледа по-простичко на света...

 

Превод: "Гласове"

 

Източник: https://tass.ru/top-officials/6958578

 

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Един българин.

    12 Окт 2019 19:19ч.

    "Впоследствие въпросът бил решен благополучно и министърът на културата Фурцев, както се твърди, лично заявил на великия пианист: „Е, добре, хващайте си цигулчицата и заминавайте“. Министър на културата по това време е била Екатерина Фурцева.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • MrBean

    12 Окт 2019 22:40ч.

    Благодаря,заради интервюта харесвам Гласовете.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Gideon

    06 Дек 2019 9:55ч.

    Днес съм най-щастливият човек в света благодарение на д-р Огундейл. Той използва духовните си сили, за да възстанови разрушения ми дом и да направи мира между мен и съпруга ми по-силен от всякога в рамките на 24 часа, защото съпругът ми ме напусна повече от 7 години. Имате ли проблем с отношенията? Имате ли проблеми в брака? Имате ли здравословни проблеми? Какъвто и да е проблемът, Dr.Ogundele има решение. Аз съм жив свидетел. Можете да се свържете с него чрез [email protected] или WhatsApp и Viber Chat: +27638836445.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи