Ура, съдебната реформа най-сетне успя: многострадалният Цв. Цв. отърва кауша! Българските фирми стачкуват срещу скъпия ток, премиерът протестира срещу себе си, очаква се да подаде оставка до себе си и да си я приеме. Красен Станчев от Института за пазарна икономика се отказа от 200 кинта българска пенсия, но прие над 600 хиляди лв. непазарен бакшиш от американския данъкоплатец. Немците ще удвояват „Северен поток“, без да ги е еня за енергийни пакети. Европарламентът с гласовете на българските десни безмозъчно бламира Джон Кери с мисията му в Сочи; самият той си счупи крака и се скри от хоризонта. А българите в туй време са всепогълнати от метафизически спор за светодиодните ахатови очи на Самуила и за Караибрахима: отново хвърчат обвинения в безродничество, елитарен естетизъм. Again, what’s wrong with Bulgaria? (Още веднъж – какво й е на България?) „Каква им е на днешните българи Хекуба?“, какъв им е Самуил? Ало, в кой свят живеем?
Под светещия взор на Караибрахима

 

 

Философията като терапия 

 

Маркс постанови в „Тезисите за Фойербах“, че „задачата на философията е светът да бъде изменен“ (т.е. на революционната, диалектическа философия). Витгенщайн писа в „Логико-философския трактат”, че „философията оставя света такъв, какъвто е”. Аналитичната философия се смята „едномерна” и плоско позитивистка – апология на статуквото. Но запознатите с историята помнят, че от друга страна, немските философи „позитивисти” осъдиха нацизма: Шлик, Карнап и Попер потърсиха убежище в емиграция, докато много от философите „антипозитивисти” като Хайдегер станаха членове на НСДАП и след войната бяха лустрирани. 

 

Но истина е, че задачата на философията за Витгенщайн е терапевтична: да посочи на мухата изхода от буркана, да избави разума от заблудите, родени от структурата на езика, т.е. културата и „обществената принуда”. Целта е да се постигне яснота на духа, въздържане от рисковани съждения и далечни обобщения: „това, за което може да се говори, за него може да се говори”, за другото „трябва да се мълчи”. Това, „за което може да се говори“, е предметът на „протоколните пропозиции” – проверимите в опита твърдения. Попър добави и „принципа на опровержимостта” – теориите, чиито следствия не могат да бъдат опровергани от опита, не са теории, а митове. „Метафизиците” са „музиканти, неспособни за музика”, писа Карнап. 

 

Значи задачата е да се парафразира или „преведе“ метафизическата „музика“ за светодиодните очи на Самуила и за Караибрахима на разбираемия език на проверимите твърдения, да се покаже реалният й смисъл. Или по хегелиански, да се освободят мислите от превърнатите форми, в които ни се явяват. Детето пита татко си: „колко изоставени деца има в града?“. Таткото мънка – „ми не знам, трябва да направим справка...“. Вместо да каже просто: „не бой се, ти никога няма да си сред тях“. Зер това е реалният смисъл на детския въпрос. Какъв е реалният смисъл на страстите Самуилови и Караибрахимови? При първо приближение екстатичното харесване на паметника и филма са еквивалентът на пиенето и пеенето на буйни песни в Ботевата механа. Те са 

 

Българският „джихад срещу McWorld”. 

 

Българите жадуват за национално достойнство, но не могат да се изоглавят из наденатия на шиите им чалга ярем. Чалгата е и естетическата съпротива на българина срещу модерното, западнотоизраз на разочарованието му от несправедливостта на запада, инатът на ганьовщината след завръщането от Европата. Чалгата е и неговият страх и шок от бъдещето, неговите комплекси и срам от себе си. Основната категория на чалгата е срамът, маскиран като клоунски бабаитлък. Но при Самуил и „Време разделно“ бабаитлъкът е в мазохистична фаза. Империите ни газят, ние не им се даваме. Поне в мечтите си, ако и наяве да си избираме (или ги оставяме да се самоизберат) дебилни и зависими с досиета премиери и президенти с гумени гръбнаци. 

 

Българският виктимологически пантеон сега е допълнен и актуален като никога – българинът е жертва на прехода, политиците, мутрите, циганите, ДПС, евреите, ЕС и НАТО (или пък на козните на Кремъл). Като в старата шега, че „българите протестирали срещу комунизма, като написали „Фашизмът“, сега българите протестират срещу ЕС, НАТО и западните корпорации, като гласуват за „Време разделно“. Русите пък протестират срещу ЕС и НАТО, като шестват по улиците с портретите на загиналите в Отечествената война предци. 

 

Мазохизмът – с древен гностически произход – е изобщо характерен стожер на българската култура. Хедонизмът не е наш – той е от гнилия Запад или гнилия Ориент, но това не пречи да му се отдаваме в свободното си от мазохистки ритуали време – и в най-гнилата му ориенталска оргиастична форма. 

 

Причина за прекомерното ни увлечение по „фолклора“ е срамът от увлечението ни по чалгата: хоротеката – антидот срещу кючекотеката. Бутафорната „фолклорна“ маска – blackfacе на дълбоката ни етнонационална криза, конструиране на въображаема културна „горница“ за изкупление на пуснатата от коневръза „долница“. Увлечението по чалга история създава въображаем свят на минало величие, компенсация за мизерията в жалкия реален свят. Аналогично 

 

харесването на „Време разделно“ компенсира увлечението ни по турски сериали. 

 

Естествено, никой не гледа „Време разделно“ у дома за развлечение. Всъщност 75% от българите биха приели като откровение сега един филм за американските бомбардировки над София, но на кинаджиите не им стиска да го направят – затова доволстваме с Караибрахим. 

 

Харесването на „Време разделно“ и другите филми от онова време изразява и носталгията на българина по социализма. И тя има рационална основа. И в киното, и в много други области 60-те и 70-те години, при цялата си скромност и субективна незадоволителност тогава, ще си остават недостижим връх за нас за много десетилетия напред. За съжаление филмът на Л. Стайков напомня повече лошото – за най-големия абсурд, на който станахме свидетели при късния Т. Живков. Възродителният процес от 1984 г. и до „голямата екскурзия“ от 1989 г., ако и да би бил нещо обичайно за балканските нрави в по-старо време, беше абсурд в това време, след Хелзинки и с модерните медии. Беше престъпление, а от гледна точка на един рационален до цинизъм български националист – и по-лошо от престъпление, беше грешка, в която още живеем. 

 

Филмът „Време разделно“ беше придворна апология на възродителния процес, целенасочено търсеше да създаде настроение, сродно на това в съседна Сърбия, тогава жадно гълтаща романите на писателя Добрица Чосич и речите на младия Милошевич. Романът на А. Дончев от 60-те години, разбира се, беше твърде различен от филма и не можем да му вменяваме същата историческа вина. Той беше увлекателно четиво за юноши, харесвах го в девети клас, когато го учихме; опитах да го чета сега от сайта „Читанка“ – видя ми се абсолютно нечитаем – фалш и камара клишета. 

 

Опитвал съм и други, по-късни творби от същия автор, същата работа. А. Дончев и късният Н. Хайтов (не този от 60-те и 70-те години), който все се зъбеше за „ислямската дъга“, са лоши съветници на днешния българин, печални певци на един победен, изчезващ народ. С такива съветници и душеприказчици сърбите подпалиха братоубийствена война и си развалиха дома. 

 

„Време разделно“ е най-успешното ни приближаване до идеята за фашистки филм 

 

– посланието му е hate speech. Днес то е живо като никога в постоянните медийни призиви срещу „циганската опасност“, в българския „антицигански протест“. Американският антинегърски протест, разбира се, се нарича „Ку Клукс Клан“. 

 

Йовков бил най-високо ценен в Райха от нашите писатели, но при него изобилстват положителни образи на мюсюлмани като Сали Яшар. Липсва и преекспонирането на „традиционните“ фолклорни ценности извън исторически контекст, което във филма „Време разделно“ е направено с балкантуристка естетика с всичките му гайди, сребърни хлопки, развяващи се по вятъра халища и шаяци. 

 

„Фолклорът“ е скръбно изобретение на романтиците от XIX в., идеализирали средновековното село срещу злото на съвременния им капиталистически град, бързо взето на въоръжение от „почвеническите“ реакционни, империалистически политически движения – и превърнало се в едно от най-ефективните им оръжия за масово баламосване. Манията по „вишиванки“-те (ризите с шевици) в Украйна например заедно с чалга историята, чалга лингвистиката и расистката русофобия вървят за ръка с цивилизационния колапс и военните престъпления на киевския режим. 

 

И в България каузата на цивилизоваността не печели от прекаленото акцентиране на „фолклора“: то е лицемерно – истинската интонационна среда на младите съвременни българи не е „фолклорната“. Стилизираните и често измислени „фолк“ танци и „народна“ носия не са етнически идентификатор на съвременния човек. Такъв идентификатор са езикът и съвременната, жива, и то предимно градска и по необходимост – поне отчасти и космополитна, култура. 

 

„Народното“ („родното“), стилизацията убива рационалното, критичното. Един народ, една кръв, един Бойко, един ГЕРБ. „Съселът“ не е наш, ако ще цял живот да го преизбират за шеф на ПЕС. Ирина Бокова не е наша, ако ще да стане генсек на ООН – впрочем най-добрият ни шанс светът да види и запомни и нещо свястно от България. 

 

Тягата ни към потурите, салтамарката, гайдата и „възрожденската“ къща

 

Атрибутите на тоя „фолклор“ са почти всички бутафорни. Така и не се разбра кой набеди османските шаячени потури, салтамарка и вълнен пояс със силях за български етнически шиболети. Кавалът и гъдулката (кеменче или „византийска лира“) – също. „Булгарина“ впрочем в турско време се наричала вид гусла. Гайдата е разпространена у всички индоевропейски народи от Индия до Ирландия, близостта на думата „гайда“ и нем. Geige вероятно издава общ индоевропейски корен. 

 

Когато за пръв път кацнах на летище „Клотен” в Цюрих бях изненадан от провесените по стените швейцарски халища, карирани одеяла и хлопки или кукерски звънци на широки ремъци – досущ родопски, и после видях подобни шотландски тъкани. Имитиращото козе блеене пеене на планинците у нас, в Алпите и на о. Сардиния, както чухме във филма „Баща господар“ на братя Тавиани, също е твърде сходно. 

 

Бутафориката на национализмите от всички страни е удивително еднаква. Повечето от сегашните ни бутафорни фолк ценности са рециклиран социалистически прокат от витрината на сувенирния магазин на СБХ, но има и по-стари интерпретации, от немския експресионизъм от 20-те години. Няма нищо лошо в интереса към стилизираната старина, разбира се, но той не бива да се използва за раздухване на омраза и не бива да закрива от погледа ни истинските етнологически изследвания. 

 

Натрапчивото търсене на предсъществуваща материална „самобитност“, която да се предава с „кръвта“, е културфашизъм. Няма такава самобитност. Съседните народи имат сходни гени и почти еднаква материална култура, дори да говорят коренно различни езици и да имат враждебни религии и идеологии. Въпреки това етническата самобитност е мощен фактор. Живеейки двайсет години на Запад, всеки час си давам сметка колко неизтребимо е българското у мене: продължавам да говоря английски с български акцент, да мисля по български, България е постоянно пред умствения ми взор. Самобитно българското е това, което живите българи по света всекидневно правят по малко по-различен начин от съседите, от другите, и това е на първо място езикът. Един готвач беше казал, че българската кухня е това, което българските домакини и готвачи в момента готвят. 

 

Как да се брандира България по света? Като съвременна европейска страна. Не с групови снимки на бутафорни (едва говорещи български) българчета със салтамарки, размахващи кремъклии пищови и пеещи архаични кръвнишки Чинтулови песни. Българите са урбанизиран, грамотен, „грацилизиран“ народ, който не мрази съседите си и гледа приветливо и с интерес на света. България е източноевропейска, черноморска, славянска и зелена (а не ориенталска, средиземноморска, неславянска и пустинна) страна с богата и горда история, но и с богато настояще и бъдеще. Вече съм аргументирал подробно защо истинският български национален празник е 24 май, както истинският руски народен празник е 9 май – тук го добавям само за протокола. 

 

Розата според мене няма конкурент като символ и е доволно известна на Запад от време оно като български атрибут. „България трябва да мирише на рози, Южна Франция – на лавандула“ – казваше стара позната от правозащитничеството, професорка в Харвард. Около половината етерични масла за парфюмерийната индустрия в света се правят в Грас (в Прованс, близо до Кан) и комай останалата част – в България. Мадарският конник е идеален за турата на стотинките. Ако трябват човечета – и мартеничките стават.
 

Историческите възстановки

 

Критиците на чалгата у нас много се оплакват от възстановките на руини – Балдуиновата кула, патриаршията на Царевец, църквата „Св. 40 мъченици“, Голямата базилика в Плиска. Ако това става по приемливи научни критерии, в него няма крамола. Всички европейски старини, които не са съвременни възстановки, са били непрекъснато поправяни и достроявани през вековете – от лондонския Тауър и римския Колизей до пражкия Храд и московския Кремъл, включително до най-ново време. Виждал съм през това хилядолетие как строят Партенона с подемен кран и стоманени конструкции. Но интерпретацията на възстановеното не бива да е много изопачена. 

 

Веднъж в кафетерия на английски университет срещнах западен пътешественик, който много беше харесал „турската архитектура“ в Пловдив. „Защо турска?“ – шашнах се аз. Ами защото, както сам разбрах оттогава по снимки и от собствени туристически впечатления, то е типична османска архитектура, която се намира днес преобилно и в Цариград, и по целите Балкани, и по гръцките острови, и далече на Изток. Един изглед от стария град (Сарайбурну) в Цариград:

 

 

И не само пловдивската, но и арбанашката, и копривщенската, и жеравненската къща. Старите хора помнят, но не разказват, че архитектурният резерват „Старинен Пловдив“ в общи линии е съвременна възстановка, изградена в 70-те години по рисунки, снимки и разкопки, със съвременни материали. В Ню Йорк се запознах с архитект Петър Дикиджиев, автор на много от възстановките – като Балабановата къща и къщата на Ламартин със стоманена конструкция. 

 

В повечето наши градове този османски културен пласт изчезнал още в първите години след Освобождението: кметовете и гражданството залягали да европеизират градовете си. Съборени били, обикновено по градоустройствени, а не политически причини, стотици джамии. По мирния договор навсякъде били съборени турските крепости с кули и ковани железни порти и казармите. Варненци построили Катедралата и двете гимназии – най-величествените тогава сгради в Княжеството – с камъните от разрушената нова османска крепост и казарми, а тези камъни пък били вдигнати в 1830 г. от руините на Плиска, Преслав, Одесос и Марцианопол. По селата старите къщи ги наричали „турски къщи“. Щеше да е къде по-европейско, ако в нашите новоосвободени градове бяхме заварили не османска, а немска архитектура като в Прага или италианска като в хърватска Далмация и Истрия. 

 

Бутафория е позиционирането на гръцките Несебър и Созопол като български реликви – два града вечно в сянката на Цариград, които се побългаряват едва след Балканските войни от бежанците от Бунархисарско, Лозенградско, Одринско. Но ако съдим по популярните книжки на Б. Димитров, няма в историята по-важен български град от Созопол. Това е еднопорядково с македонизма чалга явление. 

 

Видях другите творби от конкурса за паметник на Самуил – сред тях има и две хубави, една дори много хубава, 

 

Бронз, истински подобрен Джакомети. 

 

Това, разбира се, „не е наше“ – красиво е. Съзнавайки чалга характера на поръчката и казионно-обществената потребност зад нея, журито е избрало най-доброто чалга решение. Фигурата на Ал. Хайтов е досущ като градински гном, каквито продават тук по събърбните магазини и могат да се видят из поляните пред американските къщи в предградията – има и гномове с корони и скиптри, католическа символика. Кой ли в Столичната община е решил, че една кичова бронзова фигурина ще има патриотично възпитателно въздействие в ерата на телевизията и интернета? Бронзовите паметници на владетели имали такова значение, когато нямало други средства за масова агитация, а самата технология на леенето на бронза била авангардна и скъпа. 

 

Днес един мъжествен жест на български премиер или президент пред лицето на брюкселския или вашингтонски безпредел (да удари по масата: „значи на Германия може „Северен поток“ 2, а на нас не може „Южен поток“ 1?), показан по телевизора и Фейсбук, би имал патриотичен възпитателен ефект колкото хиляда бронзови фигурини. Ама къде ти. Бронзовата пластика може обаче да бъде чудесен акцент в публичното пространство, когато е направена с вкус и прави емоционална връзка с публиката – например прегръщащите се дракончета пред басейна във Варна. 

 

Веднага откриха паралел между Ал.-Хайтовия Самуил, изправен за 50 хил. евро, и скопския му хомолог Самоил, седнал за 1500 хил. евро (явно седенето струва по-скъпо от стоенето). Софийското пространство около паметника на Незнайния воин, поначало незавършено, неустроено, доби вид на скопски Дисниленд. Фосфоресциращите в жълто очи ми напомнят две скандални американски скулптури от последното десетилетие – „Богородицата“ в анатомичен разрез на Деймиън Хърст (2005), която видях в Ню Йорк на Парк Авеню, и „Блуцифер“ („Синият мустанг“) на Луис Хименес (2006) на летището в Денвър. Очите на Богородица сияеха в кобалтовосиньо, а на чудовищния Блуцифер, отнел при злополука живота на автора си – в инферналночервено. 

 

Всъщност Богородицата на Хърст, гледана не откъм одраната си страна, си е доста привлекателна млада жена. Самуил ми напомня Вазовото „наместо две очи, две дупки там зеят, тя хили се, стъпа и иде насам“; Булгаковото „в антрето се появи съвсем гола мома – червенокоса и с очи, святкащи с фосфорен блясък”; Вапцаровото „вълкът се промъква и дебне в скалите и светят зъбите му в мрака“. Но с какво това ахатово фосфоресциране е по-крамолно от всенародното българско хоро под звуците на чалга хорото „вече съм мома голяма, много лесно се не давам?“.

 

Турското робство

 

Дотук оспорвах главно левите, според които, ако не се прехласваш по жълтоокия Румцайс на Ал. Хайтов и фашистката кинолента на Л. Стайков, си безродник, еничар, цвете на злото и лакей на империализма. Оттук нататък оспорвам десните, според които, ако признаваш, че летописът на поп Методий Драгинов от с. Корова е възрожденска патриотична мистификация като „Веда Словена“, трябва да си падаш и по пазарния фундаментализъм и да се въргаляш по жълтите павета на уличния платен карнавал „#КОЙ?!“ за връщането на мутрите на власт и за чопването и на по някой държавен пост. 

 

Специално по отношение на историците, преквалифицирали се в квазиполитици от НПО мрежата, трябва да се подчертае, че няма и няма да има „седесарска история“ на България. Ставайки „седесарски историк“, преставаш да си историк и ставаш десен пропагандист, както, ставайки икономист в Института за пазарна икономика, ставаш пропагандист на най-примитивни, ненаучни и антибългарски псевдоикономически догми на крайната западна десница. В последните дни ИПИ – чуждестранно пропагадно звено, издържано от американския данъкоплатец – разви бурна медийна пропагандна дейност срещу синдикатите, срещу минималната надница и в защита на плоския данък, каквато в САЩ не можеш да чуеш, освен от маргинални десни политици – клоуни като Ст. Форбс и Д. Тръмп. Американците, които плащат и ще плащат пожизненото иждивение на К. Станчев, са масово „за“ минималната надница, „за“ синдикатите и против плоския данък, какъвто в САЩ, разбира се, няма и никога не е имало. За написването на тази информация г. Станчев онзи ден ме разприятели във Фейсбук (без да ме блокира обаче) и ми изтри написаното. 

 

Какъв е реалният смисъл на споровете за „турското робство“? 

 

Един очевиден смисъл е да се подкрепи русофобският пропаганден дебилизъм 

 

на сините – българите не били роби, а по-свободни от мужиците в „Матушката“, която не ни освободила, а ни поробила два пъти. Имали просперитет. 

 

„Турското робство“ обаче си е на първо място традиционен израз в езиците на християнските народи в Османската империя и като такъв е естетически неподсъден. Удивително е как никой от писалите по въпроса специалисти не седна да провери в Гугъл как стои въпросът у съседите. Разбира се, и при тях то съществува изобилно: τουρκική σκλαβιά, tursko ropstvo, турско ропство, թուրքական ստրկության... Очевидно то е отглас от египетското робство и вавилонския плен на евреите и важен елемент от общата юдеохристиянска митология. Всяка пролет евреите празнуват Песах – освобождението си от египетско робство. Според легендата еврейски роби построили пирамидите. Днешните критично мислещи евреи оспорват това – и самото понятие за египетското робство. 

 

„Турското робство“ не е измислено от о. Паисий – Макиавели в XVI в. нарича турското владичество в Гърция „робство“, schiavitù. В главата за наемниците във „Владетелят“ той разказва как използването на турски наемници от императора срещу съседите му довело „турското робство“. Макар и без термина „робство“, и най-ранните български свидетелства като „Житието на Евтимий“ от Гр. Цамблак рисуват подобна картина. Но „робство“ на български и повечето други европейски езици значи и „плен“, „несвобода“, human bondage, а за революционерите от всички времена изразява и „човешкото състояние“ изобщо. „Лъжа и робство на тая пуста земя царува“ звучи досущ като монолога на Хамлет. 

 

Разбира се, у съседите има и израза „османско“ или „турско владичество“, и именно той, както и у нас, се използва в историческата литература (вкл. и „турско“ – гр. Туркократия, срб. Турска власт). „Османското владичество“ не е измислено след 1989 г., а е отдавна установен в нашата историческа наука стандарт: „История на България“, Том 4, „Българският народ под османско владичество (от XV до началото на XVIII в.)“, БАН, София, 1983 г. В законодателството – КТ, чл. 154 – отдавна фигурира „3 март – Ден на Освобождението на България от османско иго – национален празник“. Вече съм обосновал защо Трети март, въпреки че Освобождението е голям наш празник, не е подходящ за национален празник – защото ни разделя, на русофили и русофоби, на българи и турци, и не на последно място ни кара да поздравяваме приятелите си български турци с „освобождението им от турско робство“. В същото време 

 

Османският девлет напълно си заслужавал прозвището „робска империя“. 

 

В XVI в. италианците наричали европейските роботърговци в Средиземноморието „турци по професия“ – за разлика от истинските „турци по рождение“. Големи човешки маси били отведени от османлиите в робство и от нашите земи. Османските елити – военното съсловие, бюрокрацията, придворните и султанските семейства се попълвали почти изключително от роби; обичайно било султанът да е син на робиня. Системата на харемите, евнусите и кючеците просъществувала до началото на ХХ в. Евнусите етиопци били кастрирани в детска възраст и оставяни зарити в пясъка на милостта на естествения отбор, оцелелите 10% били продавани на роботържищата. 

 

Под „робство“ през Възраждането се разбира най-вече политическото безправие на българите в османския девлет. В главата „Силистра йолу“ на „Под игото“ Вазов чудесно описва как народите под робство си живеели весело, като нямали политически права и страсти. И евреите в пустинята въздишали за безгрижния живот под робство и египетските котли с месо. Лишаването на българите от държавност, от просветен елит, от литературен език и от национална памет е най-голямата вреда, нанесена им от османлиите. И до днес българите не са доказали, че са способни на свободен политически живот; те се справят далече по-добре в ситуациите, в които политиката още не е намесена. Ботев се заблуждавал, че от читалищата, черковните настоятелства и еснафите ще се развие модерна държавност, той сам документирал слабостите във възрожденския ни дополитически живот. 

 

Буди учудване нелюбопитството на османлиите до 1870 г. по отношение на завладените от тях европейски народи. Цар Иван Асен II изброяваше кои земи е завладял след битката при Клокотница – „романска“, на епирския деспот, арбанашка и сръбска. И сръбският цар Стефан Душан изброяваше на чии земи бил господар, „и на голяма част от Българското царство” (Скопие). И‌ руският цар-император изброява в титула си най-подробно всичките си придобити царства и княжества, и българското на Волга. И Василий Българоубиецът нарече югозападните ни земи, дето дълго се сражаваше със Самуила, тема България, и Охридската архиепископия – Българска. 

 

Само османлията нехае и казва, че бил господар на Рум, „римския народ“ (и на „македонското царство“ – според писмото му до запорожките казаци). Като имаме предвид и че този падишах обикновено – особено в първите векове – бил европеец по произход, често славянин. И в книжката на Орхан Памук „Бялата крепост“ героят венецианец минава на път за война с Полша (в Молдова) през източните български земи и описва „славяните“ – русоляви селяци, и няма понятие какъв народ са те, че имали царство отпреди 1000 години, славни царе, създали азбука и книжнина за няколко други народа и пр.

 

Османлиите и прабългарите са единствените два войнствени, държавотворни евразийски народа, оставили трайна следа по нашите земи. Десетките други подобни народи не оставили. Но прабългарите дошли от великата степ, отворени за културата на старите земеделски империи – Персия и Рим, християнизирали се, смесили се с местните и се разтворили сред тях, станали европейци и останали на прага на Рим. Османлиите също били олепили много персийската култура, и арабската религия с халифата, след това завзели и Източноримския престол – но това стечение на обстоятелствата, и особено ислямът и халифатът, не им позволили да станат европейци. Останали докрай поробители. Поробителите обаче напуснали България след Освобождението и останали тези мюсюлмани, които били станали местни хора. 

 

Ползата и вредата от османското

 

Казват, че Османската империя опазила българите от изчезване, като ги събрала в една държава, че била толерантна към другите религии и към евреите. Но българите не били заплашени от асимилация от никого преди османлиите, а после – и от фанариотите и накрая – от балканските национални държави, ревностни следовници на фанариотството. Толерантността на ислямската държава също не е за надценяване – много от ислямизациите на страните, особено в Азия, ставали с войни и насилие. Нашите сини историци, заети с опривергаването на А. Дончев и поп Методи Драгинов, нямат понятие от истинската история на разпространението на исляма, както стана ясно наскоро от една лекция на българска синя историчка в Ню Йорк. 

 

Османското нашествие, убедително показа класическата българска историография, е демографска катастрофа за българския етнос. Напълно обезбългарена е почти цяла Източна България и почти цяла равнинна Тракия, българските топоними се запазват масово само на запад от ятовата граница. Дори старите хидроними на изток от Янтра не са запазени – а това са най-древните топоними, реките пó на запад в Дунавската равнина още пазят римските и тракийските си имена. Почти цялото староседелско българско население на източната Дунавска равнина бяга във Влашко и Молдова, където след векове потомците му са асимилирани в новия румънски етнос. Обезбългаряването е продължителен процес, продължил чак до средата на XIX в. След началото на XVII в. почти няма останало и българско градско население. В средата на XIX в. в големите градове на Източна България българите не са повече от 25%. Българите не са признати от портата като етнос чак до създаването на Бългaрската екзархия в 1870 г. и нямат свой политически, духовен и търговски елит. Лесна плячка са на асимилаторския натиск на фанариотството. Колкото до демографската (т.е. преселническата) политика на османския девлет, тя е неизменно насочена към 

 

Ерозиране на българското и засилване на мюсюлманското, 

 

особено в невралгичните райони, на първо място в буферната военна зона срещу Русия в XVIII–XIX в., а след 1878 г. – в Македония и Одринско. Заселването на малоазийски мухаджири и на кримски татари и кавказки планинци (черкези) било голямо притеснение за българите и според Ив. Хаджийски – последното станало и непосредствен повод за бунтове срещу властта. Изселването на четвърт милион българи от източна България към руска Бесарабия в XVIII–XIX в. е продиктувано най-вече от страх от османско отмъщение – след кланетата на българи по време на кърджалийското време и в големите въстания в началото на XIX в.

Във втората половина на XIX в. Османският девлет е болният човек на Европа. Тогавашните му територии в Европа са и до днес най-изостаналите европейски страни. Гладът (и лошата английска кухня) почти винаги, поне в Европа, са плод на социално инженерство. Английските Ограждания, едрото болярско земевладение на влашките чокои и руските помешчици били тясно свързани с глада. Влашкият и руският селянин знаели добре какво е ти мрат децата от глад в година с нормална родитба. В България поради липсата на едро феодално бейско земевладение (освен в Македония) и поради благоприятните природни условия гладни гробища общо взето нямало. Османският девлет нямал положителна заслуга за това, може би отрицателна – неясната спахийска поземлена собственост. Но българинът живеел в голяма бедност, в примитивни битови условия, както разкриват работите на българските етнографи. 

 

Триумфалното описание на Ив. Хаджийски за българите, чиито габровски ножчета се продавали до Виена и които гледали на Черно море от Кримските планини, и това на Г. Караславов, дето българинът плюел високомерно във водите на Златния рог – са до голяма степен идеализация, както се вижда от данните на Ангъс Медисън за БВП по години. Същото важи и за „проспериращата“ България от 1939 г. До 1878, а и до 1939 г. България е библейски бедна страна. Българските търговци и нотабили с малки изключения били безпомощни пред фанариотите. 

 

Но има и много над какво да се замислим. Българските земи, по-точно „Туна вилайети“, Дунавският вилает (бъдещото Княжество България плюс Северна Добруджа и Нишко) начело с реформатора Мидхат паша бил османската Бохемия и Моравия – най-развитата част на девлета. Девлетът гледал към Европа и Дунавът и Дунавската провинция били вратата му към Европа. За това вече е ставало дума. Българската държава, особено герберската, е очевидно по-негоден управник на тези земи от османците. 

 

Основната цивилизационна задача на нашия етнос след Освобождението е деосманизацията. 

 

Тя не значи насаждане на омраза към турците или исляма – тъкмо обратното, означава истинското им уважение на равна нога, и най-вече постепенно изживяване на отрицателното наследство на османското, неприсъщо на един стар европейски народ – това, което отличава нас и другите „постосмански“ народи в Европа от народите на северозапад и североизток. Включително и различното отношение към малцинствата. Положителното наследство на османското, доколкото го има, трябва да бъде изучавано и опазвано – четохме онзи ден у Л. Панделиева за опита на Мидхат паша в създаването на местни сортове пшеница в „Образцов чифлик“ край Русе. Във всеки случай историята трябва да се изучава рационално и критично, без емоции и фантастика, колкото и да е мъчно това в обкръжението на съседите фантасти. Няма по-голямо украшение за етноса и за човека от истината. 

 

Но сред българите няма съгласие по въпроса за изживяването на османското. Не само чалгата (както някога „гръцкото“ и „сръбското“), политическата и медийната ганьовщина се вихрят, но дори такъв политически индиферентен, чисто културологически въпрос като за османските топоними у нас не среща никакво разбиране у широката публика. Османлиите ни лишиха не само от държавност, елит, връзка с цивилизацията, но и от памет. 

 

Повечето ни съвременници не разбират защо е редно Кюстендил да си върне историческото българско име Велбъжд, Провадия да бъде пак Овеч, Ямбол – Дъбилин. Неразбираемно е защо Пашмакли отдавна е Смолян, а Кърджали остава, че Хаджиолу Пазарджик отдавна е Добрич, а (Татар) Пазарджик остава, защо двете Камчии не си връщат хубавите старобългарски имена – Тича и Ичера? До 1934 г. 80% от българските села и малки градове – много от тях исторически, съществували преди османлиите – оставали със старите си, неразбираеми и често непроизносими османотурски имена. Това не тревожи почти никого у нас. 

 

Деосманизацията е изисквала и изисква и славянизация, и европеизация, които не си противоречат. Руската култура от XIX в. до днес е за България и прозорец към Запада, много по-адекватен през Възраждането от фанариотския. Руското езиково и културно влияние у нас са с малки изключения органични, възстановяват ни липсващите ни от векове старобългарски езикови и културни пластове. Руският език е по-близък до старобългарския от нашия новобългарски. Полезно ни е и влиянието на другите културни славянски народи – чехи, поляци, словени. А европеизацията е движение към истинските исторически ценности на Запада и няма нищо общо с днешното положение в ЕС. Брюксел със своята елитарност, бюрократична далечност и чуждост за народите прилича повече на Високата порта от миналото, отколкото на център на Европа. 

 

Свързани текстове: 

 

http://glasove.com/komentari/32218-nacionalizmyt-e-tvyrde-vajen-za-da-byde-ostaven-na-nacionalistite – вж. края на текста – за османските топоними

 

http://glasove.com/komentari/37034-za-bukvite-chalgata-i-civilizacionniq-izbor--chast-i

 

http://glasove.com/komentari/43442-za-chalgata-folka-i-civilizacionniq-izbor-chast-ii

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

72 коментар/a

И на 22.06.2015 в 22:31
Браво на Валентин Хаджийски не само за безупречната статия, но и за безупречната граматика!
Георги на 22.06.2015 в 22:41
Статията е слаба и пристрастна. Личните вкусове на автора ни се натрапват като аргументи. Аргументите пък са изманипулирани. Народът е съхранил в своя фолклор премного рефлексии за тези страници от своята история. Ето една незначителна част например : БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ ЗА МЪЧЕНИЦИ НА ВЯРАТА Денем я бият на върло слънце, нощем я мъчат на ясен месец... Нар. песен за българка-мъченица «Най-вярната представа, която човек може да придобие за душевността на един народ, иде от песните на тоя народ. Спре ли да пее народът песните си, спрял е да мисли, да чувствува, да съществува. Погледнете песните, що българинът е натъкмил през най-черните лета на своята история — от тях ще ви грейнат, ясни като слънце, робските сълзи на ония наши предци, които глава си даваха, ала вяра —не, които с вярата си не търгуваха и нравите си пазеха по-свидно от живота. В тия песни навеки е запечатана ясната мъка на страдалеца за вяра и род. От тях ще ви грейне оная чиста, българска скръб, не по славата и богатствата на тоя свят, но по правдата и истината, на които народът ни е бил научен от своята свята Православна Църква. И в тяхната спокойна мъка ще усетите изконното чувство на българското сърце — страданието за истината, за правдата, за духовна свобода...» ФилипАндреев КОЙ МИ ПИСКА В ГОРАТА? Песен от Девинско за девойка, предпочела смъртта пред робството. ЗаписалаГ. Абрашева Кой ми писка в горона, дали летно пиленце, или гургурушчица? Нито е летно пиленце, нито гургурушчица. Сама Руса в гора, дервишин я караше, очинки хи зашити с червен конец копринен, ръчинки хи ворзани с юнашки ремъци. Руска си са молеше: — Турчине, дервишине, отшии ми очинки, отвържи ми ръчинки, д’ида да са омия на белине Дунаве. Отшиха хи очинки, отворзаха ръчинки. Кога е Руса отишла на белине Дунаве, че са-й Руса не умила, ам са-й Руса хвърлила. НЕ МА ТЕРАЙ БРЕ, СМАИЛЕ Песен от Гоцеделчевско заопит да бъде помохамеданчена българка. ЗаписалаД. Малева Не ма терай бре, Смаиле, не мо ма наруквай на чешмата, на Йодата, на път не ми спирай. Я ти казаф бре, Смаиле, ханъма не ставам, за шалваре, за фередже вяра си не давам. НА СЪН ГЕРА ОТКРАДНАХА Песен от Гоцеделчевско за девойка, предпочела смъртта пред исляма. Записала Д. Малева На сън Гера уткраднаа, мегю майкъ, мегю бъща, мегю братъ деветинъ, Гера си са ни усети, ни усети, ни разбуди. Сведоа ùъ момъ Гера, сведоая нъ бал Дунаф, турнаа ùъ нъ бал камен, капнаа ù андъ капкъ на Герину балу лице, тъ туга съ момъ Гера, тъ туга съ усътила, усътила, разбудилъ. Те хи велет, гуорът: — Айдъ, Геру, потурчи съ, шъ пусрешнем рамазанъ, рамазанъ трийсе денъ, пъ бъйрамъ седем денъ, шъ ти купим сраштън къфтан, сраштън къфтан, сърмен кулан, шъ упашиш бал пиштимал, шъ забулиш тублен ъшмак, шъ си идем нъ бъйрамъ, нъ бъйрамъ при мумите. Та им вели изгуори: — Упустал ви рамазанъ, рамазанъ трийсе денъ и бъйрамъ седем денъ, га не ми е ден Гергьовден, ден Гергьовден, ден Петровден, дъ нъдянъ църън клъшник, дъ си идъ нъ уроту, нъ уроту при мумите, хем да игръм, хем да пойъ. Пъ им вели, изгуори: — Ой, грабаче, мои фатаче, йа ми дайте остру ножле, дъ разражъ жълтъ дунъ, дъ ръсквасъ руду гърлу. Дадаа ù остру ножле дъ разражи жълтъ дунъ, дъ ръскваси руду гърлу. Ни ръзразъ жълтъ дунъ, убоде съ ф клету сърце, ф клету сърце, ф руду гърлу. ЧУВАЙ СА, МАРО, ВАРДИ СА Песен от Девинско за българка, която отказва да приеме исляма и отхвърля съблазните. Записала Г. Абрашева — Чувай са, Маро, варди са, че сме в турцка махало, турчен гальовник не бива. — Чувам са, мамо, вардя са, сарцесу си ми е чисто. Мара си двори метеше, турчен по двори ходеше, бяла си коня водеше. — Не те приляга, Маро лю, прашливи двори да метеш, най те приляга, Маро лю, на висок чардак да седиш, жълти алтъни да нижеш. Мара турчину думаше: — Ой, ти, турчине, турчине, не те приляга, турчине, бяла си коня да яздиш, най те приляга, турчине, селски телета да пасеш, телета още свинета. ДЕ СА Е ЧУЛО, ВИДЕЛО Песен от Смолянско за затворена девойка, отказваща да приеме исляма. Записал Д. Димитров Да са е чуло, видело, мома в тъмница да лежи, кайно е Янка лежала, девет години в тъмница, в тъмница, тъмни зандани. Янкина майка ходеше, покрай ми тъмни зандани и си на Янка думаше: — Янке ле, мое дощеру, кажи ми, Янке, кажи ми, притъжна ли е тъмница? Янка на майка думаше: — Мале ле, старо мале ле, денем е, майчо, притъжна, притъжна и не усилна, но вечер е твърде притъжна, притъжна и още усилна, ага си, майчо, споменам момине и ергенине, попрелки още седенки. Майка на Янка думаше: — Янке ле, мое дощеру, ела се, Янке, откажи, от тази вера християнска, християнска още славянска. Янка на майка думаше: — Мале ле, старо, мале ле, девет години как лежа и още девет ще лежа, пак си вераса ни давам, вераса християнскаса! Я СЛУШАЙ, ЯНО МОРИ, ПОСЛУШАЙ Песен от Разложко, разказваща заопит дабъде помохамеданченабългарка. Записала А. Тричкова — Я слушай, Яно мори, послушай, шу вели, Яно, муя трамбура. — Я слушам, яго мори, я слушам, турски си, яго, я не отбирам. — Трамбура вели, Яно, говори, кье ти със мене, Яно, кье дойдеш, турска анъма, Яно, кье станеш, жълти жълтици, Яно, кье носиш и нагугрени, Яно, шалваре. — Некьу ти, яго мори, некьу ти, жълтици, яго, ни шалварето. Я верата си, яго, не мена, анъма, яго, я не станувам. МАЙКА ТОДОРА ПЛАЧЕШЕ Песен от Бабяк, Благоевградско, за насилие при налагане на исляма. Записал Г. Калоянов Майка Тодора плачеше: — Тодоро, щерко Тодоро, откак ми си се родила, се ми те турци иская, турци кье ми те земая, бела анъма да станеш, черно фередже да носиш. Викна Тодора, заплака: — Дунаве, бели Дунаве, я кье се в тебе удавя, бела анъма не ставам, черно фередже не нося, турска си вера не зимам. ЗАТВОРЕНА Е МАРИКА Песен от Разложко за българка, предпочитаща да лежи в тъмница, но да не приеме исляма. Записала А. Тричкова Затворена йе Марика ваф тая темна темница, ваф тия тежки зандани. Майка и покрай одеше и на Марика думаше: — Кога ти, кьерко, най-жално, пролет ли, кьерко, ли есен? — Мале ле, стара майчице, пролет йе жално и не йе, есен йе, мамо, усилно, кога се сберат момите, момите по седенкьите, а я сам, мамо, затворена. — Кьерко Марикье, Марикье, предай си, кьерко, верата, та си Йот тука излези. — Мале ле, стара майчице, дете сам годин лежала, и ощ дваж девет кье лежа, вера на турци не давам. ЯНКА СА ТУРЦИ ГОНИЛИ Песен от Разложко. Записала А. Тричкова Янка са турци гонили, верата си да даде, турско фередже да носи, името ù Айше да е, турците братя да ù са. Янка се в река одави, верата си не продаде. ТА ЧУЛИ ЛИ СТЕ, ИЛИ НЕ Песенот Смолян за Райковските новомъченици. Записал Щ. Казалиев Та чули ли сте, или не какво е ново станало в Райково село голямо, в дерьона до джамияна, в дерьона още урвана. Снощи са гости придошли на Селим ходжа в Райково ходжена Юмер Люковски, Кьор Салих Бунарджияна, Кинтата Кичукларина и Шабан Шебил Мустафа. Четворица с още двадесетте —сички са грозни читаци, сички по селу торнаха, шесдесетте души сабраха сички ги с воже ворзаха и ги в дерьона даржеха два дена гладни да сидьот. Че Селим ходжа зарука: — Слушайте вие, кауре, кауре, свински геуре! Приимате ли, казвайте, турска вяра — Мохамете? Всички сас глас рукнаха: — Турска вяра ни щеме, турска вяра — Мохамете. Сас душа се разделяме, ала вяраса ни даваме. Селим ходжа пак повтори: — Още аднож ви казувам —ако вие откажите, всички ще ва изколиме. Всички са изрукаха: — Ние вяраса ни даваме, Мохамете не признаваме. Затракаха калъчено, текнаха корве алени по дерьона като вода. Само Манол, куче Манол, само Манол попрекара адно рока си отворза, та си хвана Селим ходжа, и го долу в дол притисна и му каза крайна дума: — Лежи тука, изеднико, с тебе барем ваднож да мрем. Сичко беха изколени и в дерьона заровени. Баба Ружа се припева и на тех си свещи пали. Минаха се дене, месец, сабраха се войводине от Дереке Валкан вайвода, от Памашклу Грудю вайвода, от Райково Мирчо вайвода, от Устово Сгура вайвода. Сички беха сас дружина, сабраха се край Райково, край Райково в горона, в горона, във Забатско и в пьотак по пладнина обградиха джомайона дену турце намас правят. Че хванаха и хожена, хожена Юмер Люмана, Кьор Салих Бунарджияна, Кинтата Кичукларина и Шабан Шебил Мустафа. Всички ги голи саблекоха и сас другине в джамияна всички бяха изколени. Че са изрука Грудю вайвода. Та се чу по сички села, сички села и колиби как се коля християни. Злата Зенгин Милкова Песен за Злата Зенгин Милкова от с. Петково, Смолянски окр., сложила край на живота си, но отказала да се омъжи за своя похитител турчин. Отпечатана във в. \"Родопски устрем\", бр. 26 от 1959 г. — Злато лю, мари хубава, Зенгин Милкова дощеро, хайда на хоро да идем. — Идите, дружки Златини, Златица не ще да иде —Злата е турчин загалил*, Юсеин Мехмед Агоолу. Дружки си Злати думаха: — Злато лю, мари хубава, ти чула ли си, не ли си, турчанин ми са удрили на високана планина. Стана са Злата премени, окачи лятно гиздило, та си на хоро отишли. Хвана са Злата на хоро, на хоро на поводникан; до дваш ми, до триш обигра и турчинан са зададе. Кога го Злата видяла, от хоро са е пуснала, в сраде жените сьоднала —чорна е корпа метнала, чузду е дете грабнала. Турчин си Злати думаше: — Злато лю, мари хубава, и чорна корпа да мяташ, и чузду дете да държиш, пак щиш с мене да дойдиш. Та че е турчин хвана за рока, за вита гривня, та е на конче покачи и си на конче думаше: — Призимай, конче, призимай сас крадено момиче. Влязаха в гора зелена, найдаха вода студена. Злата Юсену думаше: — Юсене, либе Юсене, подай ми, либе, ножчену, ябълка да си разрежа. Кога ù подаде ножчену, чи ни разряза ябълка, ами си разряза сърцето. — Злато лю, мари хубава, оти са сама изяде? В четвъртак сватба имаме, та ще та, Злато, огиздя с манаха жолти алтоне. — Юсене, куче червиво, ага ще си дам вярата, я ще да си дам душота. _____________________________ * загалил = залюбил, дирил да я вземе ПОМОХАМЕДАНЧВАНЕТО В ИСЬОРЕН Песен от Смолянско за помохамеданчването народопското село Исьорен, сегав Гърция. Отпечатана във в. \"Родопски устрем\", бр. 57 от 1962 г. Исорци са се прочули и в турску, и вав болгарско, как си вера не дават, какви са храбри болгаре. Всички христене мочиха, ала исорци най-много. С какво ли ни го плашеха, па си верата ни дават. Моски са храбру даржеха, ала жените по-еце. На зор са виде пашена, та си ми хабер пруводи ду искечускен каймакам, всичкине моски да сбере ут двайсе та ду усамдесе, най-напреш е поп Кустадин. Аку си вера ни дадот, чи врут под ножен да минот. Збраха ги и уткараха. От тия храбри болгари седем са били главени, седем са моми играли на големуну хорище, ут балну, ну не от драгу. Га са исорци задали и чалмине са белнали, седем са моми пуснаха ут вито хоро гулему, врут са за роки водеха. На бел са камен качиха и са вав деро фарлиха, за вера, за христиенска. Нуще са чуват в дерона моминскине седем гласуве: — Пазите вера христиенска, чи е ут слонце по-силна. http://petkohinov.com/
СПАС на 22.06.2015 в 23:50
Прав е колегата.Все някойтрябваше да започне открито да говори, че Дончев и Хайтов баща и син са бездарници.Само това да беше написал си заслужава да го черпиш една бира.
die Geige = на 23.06.2015 в 00:16
= цигулка
Това направо не се чете! на 23.06.2015 в 00:57
Дълго, претенциозно, объркано и запчва с Маркс!
карагьоз на 23.06.2015 в 01:18
Какви падежи, бе , Нули???!!!
Много точно на 23.06.2015 в 01:49
\"Красен Станчев от Института за пазарна икономика се отказа от 200 кинта българска пенсия, но прие над 600 хиляди лв. непазарен бакшиш от американския данъкоплатец.\"
observer на 23.06.2015 в 02:01
Този път Хаджийски е брутален. Браво! Сигурно най-силният му материал досега. От преценката за масовия патриотизъм и фашизоидните му метастази, до точната характеристика на възрожденската ни архитектура, всъщност архитектура от времената на Възраждането. И покрай светещите като на трансформър 3 очи на софийския Цар, ще спомена и нещо друго. Не знаех, че сте били близки с моя приятел арх. Дикиджиев. Поздрави от мен, Петре, безименния във форума, чакаме те и това лято.
observer на 23.06.2015 в 02:19
Послеслов. Бездарници са хайтовите, вижда се отдалеч. Бащата имаше дар да пише просто, с някакъв вроден усет за драматургичност, много хубави филми бяха заснети по негови сценарии, нещо непостижимо за произведенията на писатели от Радичков до феноменалния Йовков, така, че записаните простички разкази на родопските помаци се превърнаха в забележителните Диви разкази. Преди и след тях нищо.
Това също е \"брутална\" истина на 23.06.2015 в 02:45
\"Тягата ни към потурите, салтамарката, гайдата и „възрожденската“ къща Атрибутите на тоя „фолклор“ са почти всички бутафорни. Така и не се разбра кой набеди османските шаячени потури, салтамарка и вълнен пояс със силях за български етнически шиболети. Кавалът и гъдулката (кеменче или „византийска лира“) – също. „Булгарина“ впрочем в турско време се наричала вид гусла. Гайдата е разпространена у всички индоевропейски народи от Индия до Ирландия, близостта на думата „гайда“ и нем. Geige вероятно издава общ индоевропейски корен. Когато за пръв път кацнах на летище „Клотен” в Цюрих бях изненадан от провесените по стените швейцарски халища, карирани одеяла и хлопки или кукерски звънци на широки ремъци – досущ родопски, и после видях подобни шотландски тъкани. Имитиращото козе блеене пеене на планинците у нас, в Алпите и на о. Сардиния, както чухме във филма „Баща господар“ на братя Тавиани, също е твърде сходно.\"
до observer: ти си бил голем експерт бе. В Шуменския университет ли се дипломира? на 23.06.2015 в 06:02
Или в школата в Симеоново? Поколения филолози са убедени, че Диви разкази е откраднат и публикуван от Хайтов (заедно с по-късните и не така добри неща), защото малкото ръкописни редове от него самия показват, че той не знае елементарна българска граматика. Колкото до \"Гимли\" както народът с любов веднага кръсти паметника на сина му - той със сигурност е плод на собственото му бездарие. А от Радичков (наистина велик) насам е изписана доста добра литература - ама за нея знаят само четящите (литература, а не червена пропаганда).
чугун на 23.06.2015 в 06:09
Чувството за общност и идентичност на който и да е народ, на нашия също, е факт, то присъствува като ествествен закон, като гравитацията , да речем, т.е. то е присъща черта ( иманентна, за да разбере Фичо) на етноса, а не е въпрос на интерпретации. И слава Богу!
Поморийски на 23.06.2015 в 07:24
Фичканящина скапана.
Леваневски на 23.06.2015 в 19:41
Човек не прочете ли \"Под Игото\" , на Талев трилогията и романите на Дончев не може да стане българин. И да , в периода на юношеството - тогава все още има сърце , мозъка му работи. После си е обикновен тъпанар - живота изстисква всичко. Това е положението. Иначе горе-долу добре.
Ели на 23.06.2015 в 19:51
Да разбирам ли автора, че ние ще сме се избавили от комплексите си, когато приемем, че вместо на площада да се извива хоро в национални носии се провежда гей парад?

Напиши коментар