Андрей Фурсов: Напрежението в Русия може да възкачи на трона диктатор

Андрей Фурсов: Напрежението в Русия може да възкачи на трона диктатор
Известният историк Андрей Фурсов за това дали Путин ще успее да създаде своя опричнина* и как са убивали хора, които знаят твърде много за съдбата на „златото на партията“ в началото на 90-те години на миналия век. „Русия не е построила капитализма, но гние от язвите му“, смята Фурсов.

 

— Андрей Илич, нашумелите кадрови промени, направени от Владимир Путин: смяната на шефа на президентската администрация Сергей Иванов, смяната на министъра на образованието Дмитрий Ливанов с консервативния историк Олга Василиева, оставките и назначенията на цял куп хора – не е ли това преход към нова опричнина, за каквато вие отдавна говорите? На първи план малко известни хора, докато стълбовете на режима постепенно минават в сянка, оставяйки „вечния Путин“ в обновеното обкръжение на чисти „изпълнители“…

 

— Не, разбира се, че не е нова опричнина, няма нищо общо. Това са обикновени пермутации, каквито се случват във всички страни. Опричнината представлява цяла програма за преустройство. Сега няма никаква програма за преустройство. Поне аз не виждам такава.

 

— Тоест свидетели сме на обичайни кадрови размествания и нищо повече?

 

— Това, което видяхме в последно време, когато бяха свалени от длъжност десетина високопоставени чиновници, след това оставката на Сергей Иванов и пр., няма никакво отношение към някаква нова опричнина. Историческата опричнина представлява цяла програма: страната се дели на две части, създават се принципно нови организационни форми.

 

Опричнината като извънреден орган е била „надстройка“ на Болярската дума, над съществуващата институционална система, доколкото тази система не е решавала задачите, обективно стоящи пред страната, които е трябвало да бъдат решени, за да се запази и стане тя по-силна. Това, което виждаме сега, са обикновени кадрови пренареждания, каквито съществуват във всеки държавен апарат, особено в навечерието на избори. Нищо съществено обаче не е се променило, няма нови структури, дневният ред не се е променил.

 

Новината за оставката на главата на президентската администрация Сергей Иванов, чието място зае внукът на лидера на Естонската комунистическа партия Антон Вайно, се превърна в сензация

 

— Прави впечатлние, че оставка подават хора, с които Путин има общо минало, които го помнят от допрезидентския му период. Нима не се повтаря случилото се по времето на Сталин, когато той постепенно извежда от политическия живот ленинската гвардия или, ако се върнем по-назад в историята – когато Иван Грозни се разделя с първата си „Избрана Рада“, определяща първия период от неговото управление? На мястото на старите кадри идват хора, за които Путин приживе се е превърнал в паметник на самия себе си, относително млади хора като Антон Вайно. Ако това не е опричнина, възможно ли е да е вектор на движение в тази посока?

— Вектор в посока на опричнина би била заявена програма, след което се подбират хората, които да я изпълняват. Нещо съвсем различно е, когато просто се избират хора. При опричнината на Иван Грозни така са казвали: „подбиране на събратя“. А това, че си отиват хора, които някога добре са познавали действащия президент – е, какво пък, всичко на този свят в един момент приключва. Както са казали древните римляни: "Nihil dat fortuna mancipio" – „Съдбата не дава нищо завинаги“.

 

— У нас до неотдавна отношението към опричнината като исторически феномен бе изключително отрицателно. Последната тухла в либералната библиотека за нея положи писателят Владимир Сорокин със сатиричния си „Денят на опричника“. Що се отнася до другата гледна точка за опричнината, в най-ново време тя е представена основно във вашите трудове.

 

— Аз не бих се отнасял толкова сериозно към писателя Сорокин и представите му за опричнината – това все пак е литература, при това доста окаяна като качество. Либералната концепция за опричнината може да се види, примерно, в лицето на Василий Ключевски, който съзира в опричнината „единствено параноята на царя“, а това е доста странно за историк на такова ниво. Редица учени също се отнасяха пренебрежително към нея.

 

— Има един Карамзин, който разкрива пред либералния читател от XIX век „сатанинския образ“ на Иван Грозни. Този писател е един от първите, създали негативния мит за опричнината.

 

— Не смятам, че Николай Карамзин е историк. Карамзин е публицист, дал своя принос във фалшифицирането на руската история. Това е човек, който явно е искал да угоди на Романови и по-точно – на династията, която от средата на XVIII век управлява Русия под това име.

 

Схемата е проста: „кошмарният предпоследен Рюрикович – добрите Романови“. Въобще Карамзин си измисля много неща – например „Ярослав Мъдри“. Княз Ярослав Владимирович (син на Владимир Кръстител – бел. ред.) в действителност не е бил нито мъдър, нито мъжествен. Карамзин е голям митотворец. Ако бих поискал да обидя някого, бих казал, че той е един Радзински от началото на ХІХ век. Но все пак Карамзин не е Радзински, затова ще се въздържа.

 

Що се отнася до предпоставките за опричнината, ще повторя: това са програмата, новите организации, а после хората. Хората могат да бъдат сменяни и без каквото и да било причина.

 

Ако говорим за самата идея на опричнината – става дума за допълнителна организация, която изпълнява онази функция, която официалните институции не са успели да изпълнят. Същото е това, което у нас наричат терор през 1937 година, терорът не се ограничава, терорът е форма, в която протича явлението. В крайна сметка то се заключава във форма на ротация на кадри – тежка, в духа на тежкото време.

 

Само че ако погледнем на съдържанието, тогава е налице ротация на кадри, избавяне от корумпираните и негодни чиновници, чиито корени са в духа на една друга епоха, създадени по нейните закони.

 

— Вие разграничавате три исторически модела на опричнината: на Иван Грозни, на Петър Първи („петербургския вариант“) и на Сталин. На Путин и обкръжението му хора от Петербург, като че ли най-близък им е западният модел. Или „завоят на Изток“, за който се говори много, вече се случва, в това число и в областта на създаването на модернизиран модел?

 

— Ще уточня: при Сталин няма опричнина, но той активно използва опричния принцип в духа на схемата на Иван Грозни. При Петър Ι при сходство на формите налице е нещо друго, нещата не опират до „западния“ или „източния“ завой, а до това дали „чрезвичайката“ работи за решаването на общонационалните задачи или най-вече обслужва целите на група околотронни подмазвачи да забогатеят.

 

Така че „петербургският вариант“ на опричнина, за който писах, е западен само по форма. Основната разлика между опричнината на Иван Грозни и използването на опричния принцип от Йосиф Сталин, от една страна, и това, което прави Петър Ι, е в друго.

 

Иван и Йосиф упражняват много здрав контрол върху олигархията и не позволяват на върхушката да краде. А виж, Петър Ι по необходимост позволява това – той няма други хора подръка, за разлика от първите двама. Неслучайно той казва на своя сподвижник Толстой, потупвайки го по главата: „О, глава, глава, ако не беше толкова умна, щях да те отсека“.

 

Както е известно, другият съратник на царя реформатор – Александър Меншиков, успява да присвои почти една трета от дохода на Русия. Но Петър гледа през пръсти на крадливите си олигарси и по това „петербургската опричнина“ се отличава от опричнината на Иван Грозни и от използването на опричния принцип от Сталин.

 

Подчертавам: използване на принципа, защото Сталин няма своя опричнина, но той принуждава институциите да действат като извънредни комисии. Така че не става въпрос за западноцентричност или изочноцентричност. Формата на власт, която Сталин реализира, външно може спокойно да се характеризира като западноцентрична, защото всичко се случва в рамките на партийната организация: ВКП(б) формално се счита за партия, макар че, разбира се, това не е вярно.

 

Анатолий Чубайс (вляво) и Егор Гайдар (вдясно)

 

— Това, което казвате за „петербургската отпричнина“, напомня на много от фигурите от обкръжението на настоящия руски президент. Може би това не е случайно, изглежда почти генетично…

 

— Едва ли е генетика, мисля, че това би било твърде просто: и епохата е друга, минали са почти 300 години; и задачите са други. Отделен е въпросът, че в опричнината на Петър има много случайни хора, тях епохата ги е изстреляла към „върха“ – тъй както през деветдесетте години в нашата върхушка също се появиха много случайни хора.

 

Представете си какви можеха да бъдат същите тези Анатолий Чубайс или Егор Гайдар, ако Съветският съюз не се бе разпаднал, ако беше се запазил. Гайдар така и би си седял в списание „Комунист“ и би бичувал западната икономическа теория. А Чубайс би организирал цехове за производство или търговия с цветя.

 

Ситуацията обаче се промени и тези хора се оказаха изстреляни на върха. Впрочем по времето на Петър Ι с мнозина от низшия слой се е случило същото. Като например Александър Меншиков (казват, че бъдещият херцог е търгувал с пирожки в Москва, както Чубайс с цветя в Петербург – бел. ред.), който е възкачен най-високо и завършва пътя си отново в низините – наистина, завършва достойно: не мрънка, не иска прошка.

 

Въпреки това през 1727 година Меншиков е хвърлен зад решетките и се налага семейството му да даде откраднатите от него пари, за да го измъкне от Березов (град в Сибир, където е заточен херцогът). Това се случва, след като Бирон, човек на императрица Анна Йоановна, предлага на семейството на Меншиков сделка: дъщеря му да се омъжи за сина на Бирон, но като зестра да донесе парите, които баща й е разхвърлял в различни швейцарски банки.

 

Само че днес у нас събтията се менят много бързо – не в продължение на десетилетия, каквито делят Русия на Петър Ι от тази на Екатерина ΙΙ, а и епохата сега е съвсем друга; XVIII век е относително спокоен, а ние живеем в съвсем друго време.

 

— Как в това друго време Русия ще се преустрои, отървавайки се от корумпираните и негодни чиновници? Може ли това да се направи в рамките на един модел, на едно обкръжение, на един екип, какъвто в момента виждаме в Кремъл?

 

— Мисля, че в рамките на модела, избран през 1991 година, не само е невъзможно да се измъкнем от ситуацията – в тези рамки може само да се загуби. Обърнете внимание: неолибералният курс в света се пречупва не защото е лош, а защото е свършил своята работа. Курсът, неправилно наречен „неолиберален“, който на Запад започна с идването на власт на Маргарет Тачър във Великобритания и Роналд Рейгън в САЩ, означава нещо много просто – глобално преразпределение на доходите.

 

Ако от 1945 до 1975 година с помощта на „държавата на всеобщото благоденствие“ (welfare state) се извършваше прехвърляне на малка част от доходите от „върха“ надолу към средната класа и върхушката на работническата класа, то в средата на 70-те години цялото това положение приключи и започна обратният процес – ограбване на „низините“ от „върховете“ („низини“, доколкото от гледна точка на „върха“, и средната класа, и работническата върхушка в крайна сметка стоят „долу“). Това продължи няколко десетилетия.

 

Впрочем късната горбачовщина и елцинщината напълно се вписват в дневния ред на тези процеси. И до какво доведе неолибералната революция или по-точно – контреволюцията на Запад? Тя възстанови обичайната норма, „нормалните“ (от гледна точка на неолибералите) съотношения между собствеността на богатите и тази на бедните.

 

В книгата си „Капиталът в XXI век” френският икономист Тома Пикети отчетливо фиксира нормата за капитализма – когато 1 процент от населението контролира 50 и повече процента от богатството. Тази норма е нарушавана един-единствен път – от 1945 до 1975 година. В значителна степен за това способства съществуването на Съветския съюз. Западната върхушка разбира, че трябва да умиротворява своите „зли духове“ (по Джордж Оруел – „1984“ – бел. ред), за да не гласуват те за левите партии.

 

А след като СССР бе унищожен с комбинирани удари отвътре и отвън, всичко се върна в своята орбита – при това много бързо. За четвърт век нормата се възстанови.

 

Сега се появяват редица изследвания за разпределението на богатствата, властта и собствеността на Запад. През 2013 г. двама историци – англичанин и американец, написаха труд, в който анализират разпределението на властта и собствеността в Англия в периода от 1180 до 2012 година, от Ричард Лъвското сърце до Дейвид Камерън.

 

И се оказва, че през целия този период, в продължение на 28 поколения, властта и собствеността в Англия принадлежат на 1% от населението и в основата си това са роднини, близки или далечни.

 

Затова всички приказки на социолозите – западните и нашите нахранени компрадори – че с капитализма и промишлената революция хоризонталната мобилност се променя на вертикална и се появява меритокрация (система на „равните възможности“, при която хората се доказват чрез своите способности и талант, а не от богатството, семейството, това дали са по-привилегировани от други, фактори като социалното положение и политическата власт – бел. прев.), си е чисто „бла-бла за публиката“.

 

— Да се върнем към Путин. Ще успее ли президентът да се дистанцира от бившите си съратници, от тези, които тихомълком бяха „извадени“, и от техния неолиберален курс?

 

— Не знам. На този въпрос може да отговори един-единствен човек и това е Путин. Ако пожелае, разбира се. Неотдавна журналисти ме попитаха: „Е, добре, кой трябва да оглави промените от върха надолу?“. Отговорих им, че докато властта в Русия е централизирана, това са генералният секретар, царят или президентът. Читателите светкавично започнаха да коментират: „дрънканици“, „този пак играе по свирката на Путин и смята, че Путин ще реши всичко“.

 

У нас мнозина изобщо не умеят да четат. Името на Путин въобще не бе споменато – ставаше дума не за конкретен човек, а за принципа на властта.

 

Революциите от горе могат да се случат само от горе, може да ги инициира само първата фигура: Иван Грозни, Петър Първи, Александър II, Сталин, Хручов, условно казано.

 

— Революцията от горе за Русия е най-ефективният и проверен модел.

 

— Знаете ли, по-добре е изобщо на няма революции, но без революции не става – нито в Русия, нито зад граница, при това именно заради глупостта на властта и господстващите класи.

 

Въобще в историята има само една почти безкръвна и успешно хитра революция. Впрочем това е единствената истинска буржоазна революция – през 1688 година, когато Оранската династия (в лицето на Вилхелм Орански) идва на власт в Англия.

 

Тази революция е следствие на това, че Холандската и Британската източноиндийски компании решават да се слеят. За целта е нужно в Англия да се възцари нова династия. Извършват тази „Славна революция“ почти безкръвно и тя е единствената буржоазна революция в историята на човечеството. Защото нито Великата френска революция, нито революцията на Оливър Кромуел могат да претендират за такава роля.

 

Революцията на Кромуел е антибуржоазна, а разсъжденията за буржоазната й подплата са мит, сътворен за буржоазните революции от либералите, а след това подхванат и от марксистите.

 

Показателно е и че и Френската революция от 1789 година е извършена не в буржоазния Лион, а в небуржоазния Париж. Така че нещата с буржоазните революции никак не са прости. За съжаление ние живеем в митологизирана либерално-марксистка реалност – трябва да подчертая, че се отнасям с голямо уважение към марксистката традиция. Но такава е схемата за революцията, за буржоазията…

 

У нас събитията често се поднасят така, че буржоазията неизменно се оказва в центъра им, макар тя да се намира в центъра не сама по себе си, а в единство с монархията и аристокрациата, които няма къде да се дянат. Фактът, че някои монарси са били екзекутирани, не променя общата ситуация. Това е триумвират – плюс закритите властови структури.

 

— През 2000 година, когато Путин току-що бе дошъл на власт, на тържеството по случай Деня на победата в Кремъл вдигна тост в чест на генералисимус Сталин. Тогава мнозина бяха шокирани – образът на „вожда и учителя“ в масовото съзнание си остава предимно негативен. Но това също така позволи да се направят някои паралели, повече или по-малко явни, между Путин и Сталин, предричайки му, че с времето може да израсне във фигура, ако не равностойна, то напомняща по своята историческа роля на Сталин. Налични ли са в момента в Русия обстоятелства, които да принудят Путин да се превърне в Сталин?

 

— Днес никой не може да повтори Сталин. Какво представлява сталинистката система в политическо-икономическия смисъл на думата? Това е проява на диктатура на наемните работници от доиндустриален и ранноиндустриален тип. Затова в края на 40-те години сталинистката система започва да буксува и Сталин прекрасно разбира това. Именно затова той възнамерява да премести реалната власт от ЦК на КПСС в Министерския съвет, а на партията да остави идеологията и подготовката на кадри. Друг е въпросът, че не успява да осъществи намеренията си – или умира, или го убиват, като не му оказват своевременно помощ.

 

Сталин е адекватен на своята епола, но вече в началота на 50-те години се оказва не напълно адекватен, защото извършва грешки, а и и по-рано, те никак не са малко. Той чудесно разбира тази ситуация.

 

В късното индустриално общество е много трудно да си представим фигура от типа на Сталин. Тук се изисква нещо друго, кой и какво е много трудно да се каже. Друг е въпросът, че изостреното вътрешнополитическо и външнополитическо положение в страната може да доведе до възкачването на трона на диктатор или да принуди първия човек в държавата да стане такъв. Това обаче няма да бъде сталинска диктатура, а нещо ново.

 

Уместна е следната аналогия. Когато Кисинджър става помощник по националната сигурност на президента Никсън, му задават следния въпрос: „Ще направите ли грешките, които допуснаха вашите предшественици?“. Той казва: „Не, разбира се, ние ще допуснем свои грешки“. Ето така, ако Русия има диктатор, той ще бъде съвсем различен от Сталин.

 

Ако в Русия се появи нов опричник, това няма да е човек с метла и кучешка глава, ще бъде човек с таблет и най-вече без оръжие.

 

— Възможно е. Макар че онези, които през 90-те години създадоха славата на бандитския Петербург и другите криминални центрове, бяха отправени във вечен покой именно със силата на оръжието.

 

— Тази епоха приключи. Спомнете си: хората, които натрупаха капитали по време на Гражданската война (имам предвид победителите), в годините на НЕП-а станаха уважавани номенклатурни работници и високомерно гледаха на предприемачите, които за тях бяха просто спекуланти. Така че всичко се променя.

 

Борис Пуго и Генадий Янаев (от ляво надясно)

 

— Неотдавна отбелязахме 25-ата годишнина от августовския пуч през 1991 г., който формалният водач на заговорниците Генадий Янаев нарече „последния бой за СССР“. Какво всъщност бе това все пак? Непохватен опит да се спаси Съветският съюз, който само ускори агонията, или провокация на приближени до Горбачов с изцяло прагматични цели?

 

— Мисля, че и едната, и другата гледна точка отчасти са правилни. Сещам се за характеристиката на събитията от 3–5 юли в Петроград, когато болшевиките решават да поставят на изпитание временното правителство. Тогава в Петроград всичко виси на косъм, както често се случва в ситуации на равновесие, и много зависи от случая. Ако правителството не бе наредило на юнкерските и офицерски отряди да стрелят по демонстрантите, всичко можеше да завърши по друг начин. Затова Ленин нарича тези събития взривна реакция и революция едновременно. Същото е с пуча през 1991 година.

 

Действително, от гледна точка на седморката, която познаваме като Държавен комитет за извънредно положение, те искрено искаха да спасят СССР, макар че според мен един от тях бе двоен агент. Няма да коментирам кого подозирам – тъй като преки доказателства за това няма. Но смятам, че там е имало двоен агент – този човек е искал да надхитри всички: и противниците, и съюзниците, но в крайна сметка прецаква сам себе си. В същото време самото поведение на тези хора е поведение на сиви постсъветски чиновници. Вместо да прекъснат телеграфа, кореспондецията, телефонните връзки, да арестуват Елцин, да поставят под контрол летищата, те не направиха нищо. Това е едновременно и неумение, и липса на инициатива, възпитани в брежневските времена. Макар сега мнозина да си спомнят за тях едва ли не с умиление.

 

Събитията от август 1991 година безспорно ускориха разпада на СССР, но аз твърдя, че историята на Държавния комитет за извънредно положение (ДКИП) има двойно, даже тройно дъно. Това бе провокация, някой предизвика тези хора да действат, за да бъде ускорен крахът на Съветския съюз.

 

Още повече че според информация, с която разполагам (не мога да я проверя, разбира се, тъй като е поверителна), през септември – началото на октомври 1991 година е било планирано извънредно заседание на ЦК на КПСС, където Горбачов да бъде отстранен от власт (това, че за 3 септември 1991 г. е бил насрочен извънреден конгрес на партията потвърждава в интервю за „БИЗНЕС Online“ бившият близък съратник на Елцин Сергей Шахрайбел. ред).

 

Оставката на Горбачов е трябвало да бъде последвана от сериозни промени. И тази провокация с ДКИП, съдейки по всичко, е осъществена с цел да се предотврати ситуацията със свалянето на генералния секретар от власт, тъй като в този случай би се усложнило разрушаването на системата и СССР, както й нейните форми. Мисля, че е било точно така. „Плановикът“ (да го наречем така) е предизвикал седморката от Държавния комитет за извънредно положение към действията, които те са предприели през тези три дни. Друг е въпросът, че при организацията, която имат, при пълната липса на съгласуваност на думите и действията, всичко е било обречено на провал – което е била и крайната цел на „плановика“. Но самите пучисти Янаев, Язов, Крючков и другите – разбира се, са вярвали, че спасяват Съветския съюз. Дали в тази ситуация Съветският съюз би могъл да бъде спасен, остава отворен въпрос.

 

— Обаче спасиха страната с либерални методи. Генадий Янаев и петима негови съратници от Извънредния комитет организират открита пресконференция. Въпреки че са обявили закриването на повечето медии, едва ли не всичките тези вестници присъстват на тяхната знаменита пресконференция. Не се пролива повече кръв (с изключение на тримата прегазени от танковете на Таманската дивизия), макар че някои демократични сили жадно очакват това, за да проглушат света с информации за „кървавата хунта“.

 

— Трима загинали под танковете е нещо съвършено случайно. Що се отнася до членовете на ДКИП, то тези хора се оказаха политически импотентни. Има едно просто правило – извадил ли си нож, бий. А те извадиха ножа, размахаха го и нищо. И дори Елцин не бе арестуван. Затова те са претърпели исторически банкрут. Това са класически горбачовци.

 

Някога покойният Александър Александрович Зиновиев определи горбачовизма като опит на сивите чиновници да излъжат историята. Аз мисля, че горбачовизмът е нещо много по-обширно, но „опитът за лъжа“ присъства в него.

 

Янаев, Язов, Павлов – това са класически горбачовци, между тях има само един достоен и решителен човек: Борис Карлович Пуго, затова и го убиха (според официалната версия министърът на вътрешните работи Борис Пуго и съпругата му са се застреляли на 22 август 1991 г. – бел. ред). Останалите бяха политически импотенти.

 

— Значи поддържате версията, че Пуго и жена му са били убити?

 

— Тя бе тиражирана даже от вестниците. Няма да обяснявам детайлите по нея – те са известни.

 

— Няма углавно дело за факта на убийството, но по отношение на самия Пуго демократите победители успяха да организират такова.

 

— Мисля, че не го убиха заради ДКИП. Този човек знаеше твърде много за така нареченото „партийно злато“, което уж било изнесено зад граница. Явно е знаел, че не уж и не са го изнесли, затова е бил отстранен.

 

Известно е, че непосредствено преди преди смъртта си Борис Пуго се е срещал с митрополит Питирим (Нечаев, един от кандидатите за патриаршеския трон). Все пак хората не се срещат със свещенослужители, за да се застрелят след това.

 

— Разбира се. Дори да отчетем, че митрополит Питирим преди всичко е бил човек с пагони (преки доказателства за това няма, но в дадения случай на мен са ми достатъни и косвените), то да, разбира се. Борис Пуго, по думите на негови познати, не е бил суициден тип, бил е боец.

 

— Преди да пристигне в Моска и веднага да се появи на пресконференцията на ДКИП, Пуго е бил на почивка в Крим със семейството си.

 

— Да, той просто се е замесил в чужда игра. Бил е искрен, достоен човек, съвсем различен от горбачовските чиновници, не е бил кариерист.

 

Борис Елцин

 

— А тези, които сами сложиха край на живота си? След убийството на Пуго бе убит маршал Сергей Ахрамеев...

 

— Така също и началникът на административния отдел на ЦК на КПСС Николай Кручина, който на 26 август пада от балкона на дома си. Има и други смърти, и то не само на хора от върха. Освен тях сред самоубийците са представители на втория и третия ешелон, така че тук всичко е съвършено ясно (предшественикът на Кручина на поста началник на административния отдел на ЦК на КПСС Георгий Павлов също се „хвърля“от прозореца, нищо че вече е на 81 години; на 17 октомври от балкона пада бившият завеждащ сектора „САЩ” в международния отдел на ЦК на КПСС Дмитрий Лисоволик и т.н. – бел. ред.).

 

— Тоест става дума за продължение на историята с Пуго.

 

— Във всеки случай това е продължение на историята с партиийните пари. Работата е там, че през 1992 година бях в групата на експертите – имаше такъв съд: „Елцин срещу КПСС“, както аз условно го наричам (делото се гледа в Конституционния съд на РФбел. ред.). Това не бе политически процес, ставаше дума дали КПСС е юридическо лице, има ли право на собственост.

 

Аз бях в групата експерти от страна на президента – не защото много го обичам, той никога не ми е харесвал, а Горбачов ми е харесвал още по-малко – просто така се случи. Никога не съм съжалявал за участието си в тези изслушвания, тъй като ни бе предоставено огромно количество документи, които днес вече са разсекретени.

 

Има документ под номер 15703, обнародвахме го. Представлява секретна записка до Горбачов, написана от заместника му в партията Владимир Ивашко (изпълняващ длъжността генерален секретар след оставката на Горбачов и до забраната на КПСС, умира през ноември 1994 година – бел. ред.) през лятото на 1990 година. Цитирам почти дословно: опитът на източноевропейските комунистически партии показва, че в период на преход към пазарна икономика имуществото на съответната партия не е защитено от закона, във връзка с това е необходимо да се създаде невидима партийна икономика под формата на фондове и „приятелски фирми“.

 

„Приятелски фирми“ се наричаха чуждестранните фирми, свързани с КПСС (предимно с международния отдел на ЦК), които кой знае защо най-често бяха ръководени от гърци.

 

По-нататък Ивашко пише, че списъкът от такива фирми трябва да е изключително ограничен и за него не бива да знаят повече от трима-четирима души, освен генералния секретар на партията. Следват фамилиите на тези трима-четирима души, в това число и Кручина.

 

Прочетох това през есента на 1992 година и си спомних, че същите тези хора умряха по странен начин през есента на 1991-ва: кой при катастрофа, кой падна от прозореца си… Това са обичайни неща за епоха, в която нищо „не е защитено от законите“ и това незащитено трябва да бъде скрито.

 

— По този начин „победителите“ са замитали следите и са се отървавали от онези, които биха могли да знаят нещо за „партийното злато“?

 

— Защо „победителите“? Просто победителите са Елцин и шумната компания около него. Вземайки властта обаче, според признанието на Генадий Бурбулис те осъзнават, че не притежават нито лостовете на властта, нито нужните материални средства. Новият режим забогатя по-късно, през 1993 г., след ограбването на населението, разстрела на парламента (отстраняването на конкурентите при делбата на активите), урановата сделка и редица други афери. А през есента на 1991 г. сериозните хора (не Горбачов, разбира се, с неговите „бригадири на перестройката“) вече са прибрали всичко възможно.

 

Смятам, че когато става ясно, че СССР си отива, от края на 1989 година започва икономическата евакуация на режима. Горбачов и четата му остават за прикритие, а сериозните хора се готвят да продължат дейността си след краха на СССР. Появяват се някакви ДКИП, някакъв Елцин, Горбачов – и какво? Също хубав фон – танци на скелети над пропастта, а сериозните хора са създавали своя система. Не знам дали напълно са успели в това, но са я изграждали, прицелвайки се в бъдещето.

 

— Нима никога няма да получим отговор на въпроса къде е сега „партийното злато“? Ако например е известно, че златният запас на Руската империя потъва най-вече в европейските банки (в частност в Банк дьо Франс), то къде е съветското злато? В „приятелските фирми“ в офшорните зони?

 

— Това аз, разбира се, не знам. Вариантите са много. То би могло да е както в страната, така и зад нейните граници. В тази посока може да се разсъждава, привеждайки определени аналогии.

 

Например през 1945 година, когато Германия е победена, американците успяват да заграбят само златото на райха и с тези пари да финансират плана „Маршал“ – защото те самите нямат такива средства. А виж, златото на СС и на Националсоциалистическата работническа партия на Германия не е било намерено. Къде е то? Смята се, че част от него е вложена в наркокартели в Южна Америка, част е заминала за Близкия изток, част е вложена в швейцарски банки, в шведски бизнес…

 

Така че в този случай може да има най-различни варианти. Според мен въпросът къде се е дянало „златото на партията“ не е толкова интересен. Далеч по-интересно е работи ли то и ако да – за кого. Надявам се след 30–40 години да узнаем това.

 

— Може би е използвано за изграждането на модела, за който вие говорите?

 

— Може би. Интересно е също така как е използвано златото, намиращо се на сметките на Зиновиев, Каменев. Макар че не то, разбира се, е било главният актив в индустриализацията.

 

На Троцки...

 

— Не, мисля, че Лев Троцки не е успял да вземе свой дял, тъй като през 1929 година вече е напуснал страната (изпратен е в Турция, откъдето за кратко пребивава в Европа, а след това вече – в Мексико – бел. ред.). По всичко личи, че е разполагал със средства – не е бедствал, създал е свой Интернационал…

 

Що се отнася до тези, които през 30-те години са изправени пред съда... Разбира се, иззетите от тях средства не са могли изцяло да решат задачите на индустриализацията ни, но са положили няколко достатъчно тежки „тухли“ на везните ѝ.

 

Кръговратът на заграбеното: Меншиков – Бирон – прах; революционерите – съдилищата през 30-те – индустриализацията — залоговите аукциони – какво по-нататък?

 

„Хората умират за метал“ и за власт, обрамчвайки това с красиви думи за „свободата“, „демокрацията“, „божественото“. Елцин със свещ в църквата – какво може да бъде по-карикатурно за комунизма и за Църквата?! Какво може да бъде по-карикатурно от „капитализъм“, излязъл от комунизма подобно на Дух от тялото на човека?

---------------------

*Терминът е специфичен, исторически. Идва от остарялата дума опричь, „с изключение на“. Опричнина е част от територията на Русия, върху която цар Иван Грозни упражнява пряко управление. Целта му е да повиши държавните приходи, но мярката се проваля и просъществува само от 1565 до 1573.

Превод от руски: Елена Дюлгерова

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Както беше и.....

    28 Sep 2016 9:28ч.

    ...... И пълна карикатура оная сцена срещу новата 1990 когато министъро на войната,партизанина,комуниста Добри Джуров и & усилено се кръстеха в "Александър Невски" подготвяйки частните капитал да овладее България-жалък тип както и оня помак Семерджиев и цялата генга около тях!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    28 Sep 2016 9:46ч.

    Няма да споря с интервюирания, но искам са отбележа, че не съм съгласен с твърдението, че сталинистката система е диктатура на наемните работници. Едно, че понятието наемен работник по времето на Сталин вече е част от историята, официално самата държава е на работниците и селяните, и второ, че провеждащите диктатурата практически без изключение не са от работническите среди от самото начало.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Атанасов

    28 Sep 2016 12:40ч.

    "Буксува " диктата на Партията. "Затова в края на 40-те години сталинистката система започва да буксува и Сталин прекрасно разбира това. Именно затова той възнамерява да премести реалната власт от ЦК на КПСС в Министерския съвет, а на партията да остави идеологията и подготовката на кадри."

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мария

    28 Sep 2016 21:26ч.

    Изключителен анализ, който трябва да се прочете повече от един път. Толкова факти, толкова паралели... Благодаря за неизгубеното време. А преводът е просто чудесен.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ...................... .............

    29 Sep 2016 0:28ч.

    Е как пък на една страница успя да анализира това, що се не анализира! ...............

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • .................. ...........

    29 Sep 2016 0:42ч.

    Да си дойдем на думата: .............................""""""""" .... Всички приказки на социолозите – западните и нашите НАХРАНЕНИ компрадори – че с капитализма и промишлената революция хоризонталната мобилност се променя на вертикална и се появява меритокрация (система на „равните възможности“, при която хората се доказват чрез своите способности и талант, а не от богатството, семейството, това дали са по-привилегировани от други, фактори като социалното положение и политическата власт – бел. прев.), си е чисто „бла-бла за публиката“."""""""""""""""" .................... Да питам ли, кой ги храни! ........ Това е, ако има още заблудени по темата демокрация, да итиват да играят на зарчета!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • кривата краставица

    29 Sep 2016 12:30ч.

    Горният цитат е много, много съществен. За съжаление у нас публиката, която се храни с това "бла-бла" е твърде голяма. А лекциите на Фурсов за капитализма са интересни, дори шокиращи. Той веднъж каза: "Когато хората чуят "капитализъм", очите им светват и веднага си представят блясъка на Париж и Лондон. Но това е само витрината, те забравят гетата в Хаити, Бразилия, Филипините и т. н. , които са също капитализъм".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • кривата краставица

    30 Sep 2016 18:49ч.

    Андрей Фурсов о мировой власти https://www.youtube.com/watch?v=8VNSh9OYhtg

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Наблюдение

    01 Окт 2016 13:13ч.

    Цитат: "Опричнината представлява цяла програма за преустройство. Сега няма никаква програма за преустройство. Поне аз не виждам такава." Милият ! Колко е изостанал, или е сляп и не вижда това което зрее. Министър-председателят на Р.Ф. Медведев : "необходимо поменять всю систему госуправления в стране" 30 септевври 2016г. виж http://www.bbc.com/russian/news-37517784

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи