- Автор: Иван Петрински
- 27 Яну 2022
- 16899
- 34
Понятието „Луков марш” съвсем не е толкова едносъставно и еднопластово, както може да се стори някому на пръв поглед. И не само защото в неговата подготовка отсъстват напълно белезите на така наречения език на омразата, което го прави трудно разпознаваемо. Напротив, във всички материали, изготвяни от организаторите на марша, могат да се срещнат понятия, срещу които никой не би възразил – родолюбие, патриотизъм, геройска смърт за родината.
Безсрамното експлоатиране на смиреност и безкористност обаче за нас няма да е достатъчно, иска ни се да вникнем отвъд хубавите думи; същността на събитието, тя е която ще ни занимава. Несъмнено е, и това най-напред трябва да се отбележи, че зад наглед спонтанното мероприятие стоят едни големи пари – измислянето на смиреността на Луков марш не е евтино, повярвайте ми; всичко това е измислено отлично от някой, който, със сигурност, нито го е направил даром, нито взима малко. Не е и спонтанно провеждането на марша, нито е без пари. Организацията на Луков марш струва страшно скъпо; твърдя го категорично.
Не напразно започнахме с привидно страничния въпрос за финансирането на Луков марш; никак не е страничен той. Зад него се крие всъщност свръхважният въпрос кой всъщност финансира съвременния български неофашизъм и защо; само след като отговорим на този въпрос, ще знаем кои, несъмнено икономически в крайна сметка, обществено-политически сили искат да възраждат фашизма в България и се стремят към дестабилизирането на българското общество, тласкайки го в крайно дясно.
За жалост аз поне не открих никакви открити източници за финансирането на Луков марш. Пестеливите благодарности на сайта на мероприятието за отделени 5–10 лв. от симпатизанти никак не ми звучат удовлетворително.
Самите организатори обаче признават, че освен личните дарения, за които ще твърдя, че са незначителна част от нужното количество пари за организацията на Луков марш, в подготовката участват и „организации”, без обаче да намерят за нужно да ни съобщят кои са те. Става ясно също, че тези благодетели са подпомогнали организирането на лекции в осем български града, очевидно за нахъсване на бъдещите участници, както и за рекламни кампании, за които е известно само, че винаги са страшно скъпи, особено ако рекламните материали трябва „да достигнат до всяко късче на Родината, а и извън нея” (правописът е запазен).
Вече бяхме категорични, че не думите на организаторите на Луков марш ще ни занимават, а техните дела. Обожествяването на един български генерал, чиято личност е крайно спорна, факелните шествия, облечените в униформи на българските фашистки младежки организации действащи лица, участието изключително на младежи, които лесно могат да бъдат подведени от сладкодумни шамани и от които не може да се очаква да са твърде наясно с произхода и същността на фашизма – всичко това трябва да ни накара да бъдем нащрек.
Та поради всичко това не благите думи, а същността на Луков марш, и особено неговите подбудители, ще ни занимават; отговорите на въпросите, които си задаваме, са важни, за да не бъде допуснато ново, още по-значително сгромолясване на България в бездна, от която вече едва ли ще можем да се измъкнем.
* * *
Успоредици
.jpg)
Убийството на Александър Стамболийски било от тези, за които не трябвало да се търси отговорност според деветоюнския превратаджия Александър Цанков, в чиято уста Илия Бешков е сложил едно кърваво „Ето на!” в прочутата си рисунка „Отговор на тронното слово” от 1923 г. Отрязаната глава на земеделския водач е и най-прекрасен подарък за цар Борис (1918–1943), скоро ще паднат и останалите пречки за установяване на същинския противоконституционен царски режим (1935–1944 г.) в България.
Съставно изображение на автора по рисунката на Илия Бешков
Няма как да се оставим показната смиреност и прегледните патриотични призиви на Луков марш да ни заблудят, вече отбелязахме това; фашизоидната форма на мероприятието за нас е по-показателна и точно тя задължително ни кара да надзърнем отвъд привидното. Ако искаме да прозрем същността на Луков марш и да обосновем неговия неофашистки и псевдопатриотичен характер ще трябва да се върнем назад във времето. И ако твърдим, че Луков марш е неофашистко сборище, то на първо място трябва да отговорим на въпроса „Има ли фашизъм в България в годините преди и по време на Втората световна война?”.
Без значение какъв ще е отговорът, ще трябва да наченем историческите успоредици с края на земеделското управление в средата на 1923 г.; от там насетне се развива представата за българския фашизъм, това поне е безспорно. Именно деветоюнският преврат е първият исторически повод, който се обсъжда масово, когато стане дума за български вариант на фашизма.
Подготовката за преврата тече много преди средата на 1923 г. Някои непремерено груби прояви на Александър Стамболийски трупат ненавист към него и към управлението на Земеделския съюз, ускоряват допълнително приготовленията, усилват увереността, че е време за решителна разправа със земеделското правителството. На 17 септември 1922 г. водачите на наскоро създадения Конституционен блок (на 6 юли 1922 г., от обединението на Демократическата, Обединената народнопрогресивна и Радикалната партия) отнасят голям пердах от оранжеви гвардейци и от случайни селски маси. Събитието е организирано от Комитета за селска диктатура, а негова цел е блокарите да не стигнат до Велико Търново, където е обявен и конгрес на цвеклопроизводителите. Опозиционерите са откарани в Шуменския затвор.
.jpg)
Превратаджиите от 9 юни 1923 г. пресъздават свое събиране в дома на ген. Иван Русев (правият вдясно, правият вляво е ген. Иван Вълков) от началото на юни 1923 г. Седнали от ляво надясно са Димо Казасов, Кимон Георгиев, Никола Рачев, Янаки Моллов, Александър Цанков, Христо Калфов, Петър Тодоров, Цвятко Бобошевски; Национален исторически музей – София
В столицата подготовката за преврата е най-старателна, начело са запасният генерал Велизар Лазаров, запасният подполковник Дамян Велчев и още от ръководителите на Военния съюз. В нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. със силите на Военния съюз (от 1919 г.), на Народния сговор (сред създателите му през 1922 г. са и дясноориентирани университетски преподаватели) и с поне мълчаливото съгласие на Двореца са завзети почти мигновено сградите на държавните учреждения, арестувани са земеделските министри, които са в София, съставено е правителство. На сутринта навсякъде в страната е разпространен Манифест към българските граждани (вж. Извори), подписан освен от министър-председателя Александър Цанков, но също и от новите министри ген. Иван Русев, Боян Смилов, Петър Тодоров, Цвятко Бобошевски, Димо Казасов, Янко Стоянчев.
Дори когато подробно, доколкото е възможно тук, се вгледаме в политиката на правителствата на Демократическия сговор (10 август 1923-19 май 1934), на власт след преврата на 9 юни 1923 г., пак трудно ще открием друго освен само прилики тук-там с „класическия” италиански модел на Бенито Мусолини. Изглежда, че деветоюнските превратаджии са по-скоро твърде немарливи и недостатъчно талантливи, за да изградят най-трудоемката част на българския фашизъм – създаването на същинска масова фашистка партия. Именно отсъствието на такава партия налага българската форма на фашизъм да бъде определяна най-често като „некласическа” форма на фашистка диктатура, като режим, който си поставя по-скоро авторитарни, а не специфично фашистки цели (за белезите на фашизма и на неговия усъвършенстван продължител германския националсоциализъм вж. напр. Wolfgang Wippermann, Europaischer Faschismus im Vergleich, Frankfurt, 1983).
И деветоюнци, и деветнадесетомайци, и царският режим остават с ограничена обществена основа, с изключителни по сила и твърде масови политически противници, а твърде бързото им включване в сферата на влияние на „класическите” фашистки режими в Италия и Германия замаскира тяхното своеобразие. Така и деветоюнци, и деветнадесетомайци, и царският режим не успяват да се развият до ярко самостоятелно историческо явление, те си остават авторитарни режими, които използват щедро елементи от фашистката идеология.
А какво е отношението на цар Борис? Показателно е едно изказване на ген. Иван Вълков на съдебно заседание от 23 август 1954 г.:
„Около 2 месеца преди преврата на 9 юни царят ми назначи среща чрез полковник Драганов. Срещата се състоя в Зоологическата градина в една стая ... Там заварих царя. Той веднага ме попита: „Какво става с армията?”. Аз отговорих, че настроението сред офицерския корпус е такова, че може да се изрази в нежелателна проява срещу правителството на Стамболийски ...
На другия ден докладвах пред Централното управление на Военния съюз срещата с монарха и се направи окончателно заключение, че царят няма да бъде против преврата. Определихме и дата – 8 срещу 9 юни, петък ... И на 10 юни ... се представих на царя. Първите му думи бяха: „Вие спасихте България и трона”. И тогава напълно се убедих, че всичко, тоест превратът, е станал по негово желание. Когато доложих на новия Министерски съвет, че Стамболийски е убит при опит за бягство, това се срещна от всички равнодушно. Александър Цанков само стана и нервно се изсмя. И каза, че при такива случаи не трябва да се дирят отговорности ...”
(следва)
